„Литературата във властта на метеорологията. Климат и креативност. Поетика на нестабилността“, Маргарита Серафимова, издателство „Персей“, 2025 г.
Литература и метеорология – на пръв поглед трудно си представяме копулация между тези две понятия, като да са от различни видове, ако го кажем с езика на биологията. И все пак химия между тях е възможна. Доказва ни го една наскоро появила се книга. Нещо повече – навлизайки в нея, постепенно пред нас се разкрива една особена актуалност, за която, странно как, не сме си давали сметка до този момент; актуалност, която преди да е литературна, е най-банална, всекидневна. И едва след това ни се разкрива една друга актуалност от втори ред, във вид на научно знание; но знание, удържащо здравословен паритет. Навлиза се в зона, където метеорологията и климатологията като „строги“, практически насочени науки се срещат с два „меки“ разказа. Единият е всекидневният разказ на медиите, който непосредствено ни среща с климата като обгръщаща ни реалност, било във вид на тривиална прогноза за времето, ежедневно необходима ни преди излизане от вкъщи, било в силно екстремни, катастрофични медийни разкази за наводнения, торнада, цунами някъде в другия край на света (или пък „у нас“, но все така отдалечени), които ни въвличат в задочна съпричастност с човешки трагедии. Вторият паралелен разказ е литературният: как литературата е култивирала през цялото си съществуване от древността до днес природното „време“, превръщайки го в самостоен обект на изображение, но и в широк спектър от метафори на човешкото екзистенциално време-битие; или на въображението, както самата книга заявява.
Но да започнем от главата, т.е. от заглавието.
1. Ако физиологически разчленим заглавието, се изправяме пред хоризонтално-вертикална конфигурация от три съществителни понятия: две от един ред, в синтагматична позиция помежду си, и едно трето, което ги подрежда в отношение на зависимост. В тази конфигурация литературата е в подчинена роля спрямо метеорологията. Още тук по прост начин ни се казва главното – глобалният обхват на темата. А именно, че ще става дума за отношението на литературата като вид (вторичен) език към природната „външна“ първореалност, която този език „отразява“ или „изразява“, и по-точно – към един частен, специфичен елемент от природата – метеорологичното време, климата; начинът, по който те, обхванати от литературата, са вкарани в сферата на човешкото, т.е. превърнати са в култура. Така латентно, скрито субординацията в заглавието е преобърната: метеорологията, респ. природата, е тази, която се оказва във властта на литературата. Подзаглавието още повече, вече експлицитно, усложнява ситуацията, сблъсквайки на една педя място няколко „учени“ понятия, които отявлено целят да форматират „академично“ пространство на книгата. Основно, ключово за мен е най-малко академичното сред тях: нестабилност.
Заинтригувани сме да разберем защо срещата между литературата и метеорологията поражда нестабилност.
Първо потърсваме отговора в Предговора. И ето: това е книга за нестабилността: „Тя тръгва от идеята, че климатичните метафори целят поначало да покажат фундаменталната нестабилност на човешката участ. Този своенравен обект на литературата – човекът – е разположен в един променлив свят, mobilis in mobili“ (с. 14). Тоест, доколкото метеорологията в първото си значение е част от природата, природа, книгата ще се занимава с мястото на човека сред природата; но връзката между двете е метафорична, което означава – двузначна, двупосочно-огледална.
По-нататък в предговора се появяват и други ключови понятия, други самоопределения. На мета-степен те също са метафорични. Биха могли да се есенциализират по следния начин: това е изследване за климатичните метафори в човешкото въображение.
На този етап вече сме натрупали достатъчно ресурс, срещнали сме знакови имена (Монтен, Русо, Бланшо), за да сме наясно, че въпреки академичните заявки, ще си имаме работа с изящна теоретична проза от френски тип, преди инфектирането ѝ с немска метафизика от хегелианско-хайдегериански тип.
Впрочем, който познава предишните книги и статии на Маргарита Серафимова, вече е подготвен да очаква не „строг“, линейно телеологизиран академичен наратив, а артистично реене на повествованието в мека есеистична небулоза. Познатото омекотено, метафорично-поетическо (именно „френско“) писане, което е по-скоро есеистично-анекдотично, отколкото академично, по-скоро артистично, отколкото строго; изящно, приятно за следване от читателя, мамещо го ту с ярки метафори, ту с конкретни микроразкази (това, което нарекох „анекдотично“). Ако има собствени идеи, то те са незабележимо разпръснати сред фойерверков колаж от цитати. Така повествованието може да бъде оприличено с фрактална структура, която няма ясноочертан център и посока, а непрестанно мени формата си в мрежа от огледални отражения. Линейността в композиционното изграждане е силно потисната за сметка на синтагматичното изграждане на всеобхватен, разноредов, дейерархизиран поток на разказа, който тече равномерно и в който всичко е до всичко, дотолкова, че дори насловите на главите – самите те силно метафорични, поетически – се отнасят само частично, от голяма дистанция към съдържанията на съответните глави, каквато е и самата подялба на глави. Стройното, линейно телеологизирано разгръщане на темата не е сред силните страни на изложението, или по-точно – не е в природата му. Усилията са да се очертаят меките граници на работната територия: множеството центрове, свързващи се в хлабава мрежа, и множеството периферии, размиващи се в други дисциплинарни полета.
Но ако трябва да се върнем към началото, т.е. към работния периметър, очертан от заглавието, то трябва, допълвайки някои аргументации в предговора, да отбележим, че основанията на темата са същностни точно толкова, колкото дълбоки са корените ѝ. Като част от природата, от природната „околна реалност“ за човека, метеорологията отрано, от самото начало, е онзи „дом“ за него, който езикът, т.е. литературата, ще превърне в битиен.
По силата на собствената си „природа“ литературата е мост, мостът между „вътрешния човек“ и „външната“ природа, съществена част от която е метеорологията в разнообразните си проявления: дъжд и пек, порои и суша; слънце и вятър, буря, мълнии; сняг… Наследница на първичната митология, тя е онзи метафоричен дискурс-свят, където двете сфери – природната и човешката – се срещат и двупосочно интерферират, за да произведат собствено човешката втора природа.
2. Що се отнася до собствено академичните измерения на темата, за българската литературна наука тя е навлизане в нови територии. Вероятно това предполага и необходимостта от аргументации, които дълго време задържат, отлагат самото навлизане по същество. Предговорът е последван от Въведение, където темата за климата е представена сама по себе си, а след това и как предстои тя да бъде разгледана. Подходът непрестанно смесва „вертикална“, историко-генеалогична перспектива с „хоризонтална“, научния разказ с медийния: появата и първоначалната употреба на понятието у Аристотел безконфликтно се съполага със съвременна събитийна анекдотика (например скандал в Унгария заради отменена поради грешна метео-прогноза заря, с. 37) или поведенчески изяви на телевизионни метео-говорители, от легенди като Минчо Празников и Любка Кумчева до ред неизвестни за мен имена. Тоест стига се до най-епидермалните проявления на нещо, което можем да определим като емпирична социология, за да се маркира, очертае актуалността на темата: актуалността в целия ѝ обхват от катастрофичните природни бедствия до тривиално-вулгарния начин на тяхното представяне в езика на масовите медии; нещо, с което дотолкова е пропит всекидневният ни живот, че сме престанали да го забелязваме.
Собственият дискурс на тази актуалност по необходимост е разноредов, от метеорологията като „строга наука“ до нейните всекидневни емпирични проявления, локални и глобални, които за нас са медийно опосредени (във вид на информационни емисии или популярно-научни продукции в специализирани телевизии като „Нешънъл джиографик“, „Нейчър“, „Хистъри“). Именно особената актуалност на темата през последните десетилетия (медийният мит за „глобалното затопляне“, климатичните промени буквално пред очите ни и по драстичен, болезнен за всички ни начин) е единият („външният“) от аргументите за избора на книгата.
Но медийният разказ, макар и актуален, си остава второстепенен предмет в изследването, основното внимание е съсредоточено върху литературния.
Стана дума: климатът винаги е бил свързан с литературата по един естествен начин – като част от природния „околен (за човека) свят“, който литературата усвоява, рефлектира, култивира във вид на културен разказ. Във всичките си жанрови дискурси литературата винаги е разказвала и за времето – като фон или като пряк актант, макар то често да остава незабелязано за нас – по ред причини, включително и поради хуманистичната настройка на читателската ни нагласа. Сякаш сливането на метеорологично и битийно става на едни по-дълбоки равнища: впрочем самото съвпадане в много езици на думите за климатично и историческо/екзистенциално време (както ни се обръща внимание, с. 123) е показател за тази дълбока, скрита връзка, чийто проявител е литературата.
Изобщо темата за метеорологичното време в литературата може да бъде уподобена с откраднатото писмо в едноименния разказ на Е. А. По: тя рискува да остане невидима, недозабелязана тъкмо поради своята „вездесъщост“ (с. 39), ако сетивата ни не са специално фокусирани. Книгата на М. Серафимова извършва този акт на акомодация, позволявайки ни – в частност – да видим по нов начин добре познати ни иначе творби; да открием в тях нови, неочаквано интересни, смислово продуктивни перспективи. И заедно с това ни се разкриват редица конкретни факти, сглобяващи големия пъзел на сюжета (например този, че до ХVII в. предпочитаният от литературата сезон бил пролетта, преди на сцената да излезе романтическата страст по екстремната метеорология, след което пък реализмът свежда времето до способ за характеризиране на средата и героите, с. 39–40: скицирана ни е канавата на цяла една философия на литературната история от метеорологична позиция).
И ако това са частични рефлексии на изследвания в западното литературознание, то по-нататък ще ни бъде обърнато внимание върху неочаквано голямата и важна роля, която климатът, метеорологичните явления имат в класически, добре познати творби от българския канон: „Записки по българските въстания“ и „Под игото“, Ботевите фейлетони и поезия, поезията на Яворов… Отвъд познатото и „класическото“ тези творби разкриват подробности за всекидневния живот на определена епоха, когато се погледнат в силно фокусиран климатологичен план.
И тук иде моментът да заявим пряко: книгата на М. Серафимова е в актуалния подход на „частните изследвания“ в духа на новия историзъм и школата „Анали“. В този подход тя остава някъде по средата между мащабния обхват на Бродел или Бурдийо и фокусирането върху детайла, „малкия“ разказ (Карло Гинзбург).
В края на Въведението изследването формулира намеренията си, които ние със свои думи можем да перифразираме така: метеорологията не като научна дисциплина, а като дискурс, интерфериращ в широкия обем на историята, от една страна, и на всекидневния живот, от друга, с посредничеството на литературата. Заявява и методите си – в един също така широк спектър: епистемокритика и социопоетика, екокритика и екосемиотика.
Но как тези предварителни заявления се реализират практически?
3. Първата същинска глава очертава максимално широк, буквално космически и с езика на строги науки като физиката и математиката обхват на темата, който същевременно представлява и нейната философска основа във вид на философия на науката. Разглеждат се аспекти на новото разбиране за природата на модерната наука през втората половина на ХХ век, когато желанието за сътрудничество измества ранномодерната конфронтация от картезиански тип. Основни концепти са понятието на Иля Пригожин за нестабилната вселена и Теорията на хаоса на Едуард Лоренц: релативизмът между ред и хаос, между закономерност и случайност… Внимание се отделя на новата, активна роля на наблюдателя в Събитието (във физичен, общофилософски, но и конкретен, глобално-климатичен аспект), както и на прогностиката, която е специално, пряко свързана с метеорологията, основаваща се едновременно на емпирични наблюдения и математически модели.
В този кръстосан контекст се търси мястото на литературата (през фундаменталната теза на Мишел Сер за изоморфизма на двата разказа за света – научният и художественият).
Централна метафора тук е т.нар. „ефект на пеперудата“ (Ед. Лоренц) като израз на ранимата крехкост на природния Umwelt и собствения човешки принос за това – човекът в двойната роля на наблюдател и деятел, на агресор и жертва.
Именно човекът е централен обект в следващата Втора глава: човекът в климатичното време (а чрез него – и в други модуси на времето: историческо, битийно). Тук, в сферата на антропологизацията на темата, е един от силните акценти в книгата – за езика. И по-точно: времето в различните (национални, културни) езикови картини на света. Направено е отново по френска линия – през Р. Барт, макар че преди Барт стоят други открития (от Уорф и Сапир назад до първооткривателя на тази онто-езикова зависимост В. фон Хумболт). Разгърнати са генеалогичните основания за езиковата свързаност на климатичното с екзистенциалното време в епохи, когато самият човек е бил по-непосредствено свързан с климата, отколкото днес. В протежение на няколко страници се разкриват аспекти на тази първична обвързаност в езика, закодирана в наличието на базисен пласт метеорологични метафори в различни национални – географски, а оттам и климатично детерминирани култури.
Така географията се сдобива с определен историко-културен обем – самостойна, огромна тема, която тук, в избрания стил, е засегната по-скоро повърхностно-фрагментарно, анекдотично. Например чрез конкретни казуси от историята: решаващата роля на климата за изхода от решаващи сражения: Аустерлиц или Ватерлоо (през „Война и мир“ и Юго); или германското поражение при Сталинград. Или перфектният „български случай“ – „опълченците на Шипка“ (1877/78), събрал по много ярък начин две крайности – студ и жега, трайно вградени от литературата в националния митопоезис. Дискутират се и свидетелствата на „Записките“ и „Под игото“ за решаващата роля на климата в Априлското въстание; специално отбелязваме интересните наблюдения върху езика на Захарий.
Тук, в тази глава, изследването инкорпорира метода на друга, вече достатъчно обособена наука – т.нар. климатична история.
Следващата глава трета – при цялата условност на отделните глави, сливането им в общия поток на разказа – като че ли поставя акцент върху две други сфери/езици на изкуството: музиката и изобразителното изкуство. И отново анекдотичният дискурс преобладава (включително и за радост на читателя, който научава любопитни факти като този, че особените качества на цигулките „Страдивариус“ се дължели на забавения растеж на дърветата поради студения климат през епохата на т.нар. малък ледников период; а последвалото затопляне стимулира разцъфването на Романтизма, с. 185: своеобразна „климатична“ микроистория на модерността in miniature). И тутакси до „Страдивариус“ – миниетюд върху метеорологичната образност в българската естрада; а после – как някаква американска поппевица не отменила концерта си въпреки дъждовната прогноза и героично пяла под пороя.
По-ограничено е маркирана климатичната връзка в живописта – от Каспар Д. Фридрих до френските импресионисти.
… Но тук е едно от най-вдъхновяващите открития. Тръгвайки от известното пристрастие на Бодлер към есента и здрача, авторката се пита: а има ли подобни свързвания и в българската поезия? И следва продължително спиране върху темата за зимата и студа у Ботев. И веднага след това – за горещото у Яворов: продуктивна антитеза, която далеч надхвърля непосредствения си „климатичен“ предмет. Тези страници са сред най-силните точки на потенциалност в книгата; тук е анонсиран материал за цяло отделно изследване.
Друг такъв фокус в следващата – последна – глава четвърта е разглеждането на няколко климатични фигури в поезията, световна и родна, от Бодлер до Петя Дубарова. А именно: дъждът, мъглата, вятърът, облаците. Подходът отново е синтагматичен, с множество цитати, чието съполагане сякаш провокира читателя сам към заключения и изводи, вместо те да му се предоставят наготово. Но понякога сме озарявани от тънки прорези, отварящи пролуки към богати, вдъхновяващи открития, например няколко изречения за „Напаст божия“ (с. 239). Или калейдоскоп от проницателни наблюдения за ауратичната връзка между психологическите състояния на отделни литературни герои и различни атмосферни състояния: Ирина и дъждът, Елисавета от „Крадецът на праскови“, Радичковият Иван Ефрейторов; също у Талев, Елин Пелин, Марсел Пруст…
Следващият силен акцент в книгата – един от най-силните – е раздиплянето на две климатични метафори – бурята и снега. Използвани са максимално възможностите на методологията, за да се представи предметът на изследване стереоскопично, когато всички „малки“, частнонаучни разкази (исторически, социологически, собствено литературни) се съполагат и сплитат в общ. За пример мога да дам начина, по който са археологизирани различни функции на снега в литературата: като пейзаж, едновременно фон и настроение, като метафора или просто (но съвсем не „просто“!) като фон за поставянето на криминални загадки („Убийство в Ориент-експрес“, „Името на розата“), когато той е в двойна семиотична роля – на скриващ следите, но и идеалната чиста повърхност, където те се оставят и запазват (и с това е символично изравнен с белия лист на самото писане).
4. Неколкократно до този момент обърнах внимание върху синтагматичния метод на изложението и композицията; и ако това не ни е било достатъчно, то добавените „Бележки извън текста“ окончателно разсейват всякакво съмнение. Те съвсем разтварят синтагматичната плетка на текста едновременно като вътрешно, съдържателно дописване и като мета-самообглеждане отвън, включително и фрагментарни автобиографични споделяния около замислянето и преминаването през книгата. Бих уподобил този ход с казуса „Доктор Фаустус“ на Т. Ман – сплитането между самия роман и студията върху писането му. Повече от очевидно – за сетен път – е желанието за суспендиране на „строгия“ академизъм в полза на един по-фриволен (четивен, ако го кажем от гледна точка на читателя) есеизъм.
И точно тук, в тази връзка, ще дам воля на едно съмнение, което през цялото време витае наоколо, наднича през рамото. Нещо, което аз упорито предпочитах да виждам като достойнство на работата, а именно синтагматичният начин на разказване и структуриране. Но чашата може да бъде видяна и като наполовина празна: дали изложението не е прекалено есеистично, нерядко във вид на общи, тривиални разсъждения; рефериранията и цитатите не преобладават ли за сметка на собствени идеи и тези?
Или пък подходът е във функционален резонанс с целта на изследването?
Именно като се разгръща в ширина, то реализира ефикасно ролята си на първооткривател: очертава различни, разнородни аспекти на едно свързано дисциплинарно поле, същевременно конфигурира най-общо родната емпирична фактура в него и по този начин се превръща в основа за по-нататъшни частни изследвания.
