„Литература на случаите. От „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси в литературното поле на НРБ“. Институт за изследване на близкото минало, изд. „Сиела“, С., 2017

През годините следя книгите на Пламен Дойнов с професионално внимание, с познавателно любопитство. Чета ги с молив в ръка – бавно, акуратно, щудирайки страница след страница, но и с удивлението на литературовед от неговото поколение – как е възможно да се свърши толкова работа, и то така вглъбено, така всеобхватно, така концептуално и предано. Пламен Дойнов безспорно е стожер, централна фигура в българската литературна наука от първите десетилетия на ХХІ в., извоювал си безусловен авторитет в гилдията, собствен, солов глас в модерното – теоретико-методологически и езиково-поведенчески освободено от соцреалистическите догмати литературознание. Думата концептуалност е възлова, средищна за творчески-изследователския свят на Пл. Дойнов.

Макар и представител на младото, антиконвенционално, антинормативно настроено поколение от времето след демократичните промени, Дойнов не е сред нароилите се литературоведи, произвеждащи често пъти самоцелни „нови“ прочити като знак на максимално дистанциране от господстващата четиридесетилетна политико-идеологическа доктрина. Литературноисторическите и критико-естетическите синтези на Пл. Дойнов следват внушителната емпирико-издирваческа, скрупульозната фактологично-инвентаризаторска работа. Акцентирам върху това, че теоретическите му построения не са плод на фанатична вярност на литературоведски школи или методологически моди, а на усърдно дълбаене в художествените текстове, на реконструиране на социоисторическите контексти, както и на цялостното литературно поле с всички негови вътрешни закони и външни влияния. Ето защо изложенията му са наситени с инвентивни аналитични наблюдения, литературноархеологически находки, периодизационни систематизации и типологизиращи класификации. Има нещо едновременно модерно и традиционно в осъществяванията на Дойнов като съвременен учен. От една страна, след като е натрупал „планина“ от „дела и документи“ в резултат на тежка всекидневна работа с архивите, той се домогва до общите процеси, парадигми. От друга страна, е вгледан в частните истории, в интимните преживявания, в неповторимите човешки светове, с които са го съприкосновили насилствено замлъкналите през социалистическите десетилетия ръкописи.

През годините Пл. Дойнов неотстъпно брани автономията на литературата, нейната „специфична законност“. И тъкмо затова така настоятелно го занимават процесите, събитията и агентите, структуриращи деавтономизираното литературно поле в Народна република България, нуждаещо се с днешна дата от професионално коректен, обективно дистанциран хроникьорски, инвентаризационен и интерпретаторски поглед. В книгата „Литература на случаите“ концептуалният „инструмент“ са така наречените случаи. Както винаги – и тук, още в самото начало на изследването, авторът формулно ще обоснове категориално-понятийния обем на литературноисторическия конструкт „литература на случаите“: „Това са онези произшествия в литературата, около които се състоява интензивно струпване на мнения „за“ и „против“, реакции на критиката и властта, активиране на цензурата и на тайната полиция, мероприятия на Съюза на българските писатели и партийната организация към него, понякога – явна или скрита намеса на самия комунистически вожд, циркулиране на слухове и анекдоти, сложен избор пред автора, чието произведение е предизвикало реакциите, и т.н.“ (Дойнов 2017: 9).

Веднага е необходимо да се отбележи, че пръв, който вкара в професионално обръщение концептуално-рецептивната формула „три класически случая“, свързана с репрезентативните романи на Д. Димов, Д. Талев и Ем. Станев, влагайки в понятието и литератруноисторически, и социокултурен, и критикооценъчен, и обществено-исторически, и хуманитарно-философски смисъл, е Св. Игов с книгата „Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев“ (2014). Идейногенеративният концепт на Св. Игов е съсредоточен върху несъвпадението между официалните културновластови алибита (тенденциозните „погрешни“ прочити) и дълбинните философскоисторически потенции на творбите шедьоври, между манипулативните културнополитически стратегии на институционализиране на романите и техните „подводни“ смислови обеми.

Ако изследователските усилия на Св. Игов се насочват върху това да се покаже как в условията на груба държавно-политическа диктатура и погазване на автономията на духа трите романови платна, снабдени с прецизно изработени от културната власт идеологически етикети, успяват да „нахитрят“ капаните на соцреалистическата доктрина, то тези на Пл. Дойнов са по посока на почти детективското реконструиране на цялото литертурно поле в годините между 1946 и 1990 с всичките явни сюжети и задкулисни игри, конкурентни борби и властови машинации, колизии между суверенно творчески и административно зависими фигури, тайни намеси на ЦК на БКП и целенасочено продуцирани кулоарни мълви, опити за управление на провала или успеха на творбата, блокиране или пренасочване кариерата на автора и т.н., и т.н. Ако в книгата си Св. Игов залага преди всичко на „критиката като херменевтика“, постигайки неподражаемите си рефлексии върху романовото творчество на тримата писатели, Пл. Дойнов се превъплъщава в ролята на литературен археолог и следотърсач, без да загърбва и тази на майстор интерпретатор.

Св. Игов показва как трите романови шедьовъра провокират, но и се преборват с клопките на системата благодарение на семантичното си богатство. Пл. Дойнов възстановява като никой друг сложната констелация на хора и текстове, обществени събития и частни съдби, модели на писане и поведенчески жестове, изговорени думи и премълчани слова, цензурни преследвания и автоцензурни мимикрии, патетични публични речи и трагически изповеди под сурдинка. За да се разбере, че в онази епоха случаите са литературно-политически събития с невъзвратими последици върху отделната човешка участ и върху националния духовен живот.

Без да пренебрегва политическите ходове и „технологии“ на властта в стремежа ѝ да приватизира литературата (даже напротив, стига до аксиоматични определения за природата на тоталитаризма), Св. Игов се занимава най-вече с вътрешните, саморегулативни механизми на литературата, с нейните мощни подводни течения, от които всъщност властта се страхува. Пл. Дойнов акцентира върху това какво се случва с автора или творбата, преследвани от критиката, от литературните институции, от органите на властта, през какви метаморфози преминават хора и биографии, автори и текстове, професионални кариери и морални избори.

Изхождайки от ескизите на Джовани Леви и Жак Рьовел, излагащи възможностите на микроисторията и модела на случая като подстъп в историографските изследвания, Пл. Дойнов „транспонира“ микроисторическия подход като смислотворчески инструмент за изучаване на литературата на Народна република България.

Насочването към изследване на „случаите“ в литературното поле на НРБ, към драматичната биография на книги и авторски персони, към разследващите разкази за събития и проблеми, концентрирани около знакови произведения – романа „Тютюн“ на Димитър Димов, книгата „Стихове“ на Константин Павлов, стихосбирката „На юг от живота“ и повестта „Хляб от трохи“ на Иван Динков, книгата с епиграми и карикатури „Люти чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски, романите „Лице“ на Блага Димитрова и „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров – е стратегическият избор на литературоведа да разгадае редица неразрешени казуси в българската литературна история от нейното социалистическо минало.

Така че микроисторическият срез на доминираното от социалистическия реализъм литературно пространство е още една възможност да се разбере „НРБ-литературата“ (Дойнов 2017: 12). В тази посока ще се позова на илюстративно-пропедевтически звучащия финал на есето на Жак Рьовел „Микроанализ и конструиране на социалното“: „През 1966 г. в своя филм Фотоувеличение, създаден по мотиви на повест от Хулио Кортасар, Микеланджело Антониони разказва историята на лондонски фотограф, случайно запечатал на лентата сцена, на която присъства като очевидец. Сцената му изглежда неразбираема, детайлите са несвързани. Заинтригуван, той увеличава изображенията (откъдето и заглавието), докато накрая един невидим детайл го насочва към друго тълкуване на цялото. Промененият мащаб му позволява да премине от една история към друга (а защо не и в няколко други). Такава е поуката и от микроисторията“ (Рьовел 2010: 220).

Вглеждайки се през увеличителното стъкло на микроисторическата си лупа в на пръв поглед конкретноисторическото и локалното, в инцидентното и случайното, в единичното и отделното, Пл. Дойнов се домогва до неоткривани до момента връзки и асоциации, модели и закономерности. Или, сдобива се с друга гледна точка, с друг „мащаб“ на концептуализация на литературните явления и процеси, нефункционализиран досега в „големите наративи“. Открил микроскопския фокус на наблюдение, литературният историк вижда в „малкото“ – „голямото“, в единичното – общото, в изключителното – нормативното.

„Литература на случаите“ може да бъде четена като романово-изследователска творба – със своята фабула, отделни глави, заплетени интриги, социополитически перипетии, интелектуално-духовни приключения и отворен финал. Натрупаните многобройни, разпръснати из частни и държавни хранилища документи, почти детективски разкрития, следи от съхранени текстове и житейски постъпки, от институционални роли и спонтанни реакции, от режисирани обществени спектакли и интимни драми, от властово организирани погроми над книги и автори и камерно преживени трагедии – са аналитично и тълкувателски вълнуващо разказани. За да се пресъздаде сложното, травматично време между 1946 и 1990 г.

Един от сериозните епистемологически въпроси, свързани с литературните археологизации през случая, е как да бъде възприет той – „като уникално единично явление, отклонение, явление, контрастиращо на общото, или като пример, потвърждаващ основната линия, представителен за процесите в едно общество или в дадена историческа темпоралност“ (Дойнов 2017: 15). „Случаят“ ребром поставя въпроса къде е тънката граница между изключителността и типичността, между инцидента и модела. „Случаят“ всъщност предлага различна версия за историята, умножава контекстите, гледните точки, вариативните състоявания на историята. „Случаят“ предоставя възможността да се дочуят остракираните от властта творчески гласове, да се дешифрират различните модулации, едва уловимите, умишлено утихналите тонове и обертонове в редица ключови национални творби за периода, да се пренаредят фактите и знанията за тях в нова констелация, която позволява разночетенето на литературната история.

Пл. Дойнов е сред онези литературоведи, реализирали се след демократичните промени, които всеотдайно търсят дълбоко заровените, изпадналите „под линията“ сведения и следи, които надникват под повърхността на историографските построения и банализирали се изследователски модели, защото е убеден, че „никога не е казано всичко“ по сполучливия израз на М. Фуко (Фуко 1996: 138). За последните две десетилетия Дойнов се превърна в името на онази литературна инстанция, която предразполага редица авторски почерци и писателски гласове, езикови експерименти и нравствени дилеми, творчески апории и социални актове да станат видими и чуваеми, да заговорят по нов начин, разрушавайки бронята на принудителното замлъкване. Освен това чрез аналитичните си тълкувания и остроумни коментари, чрез майсторските си композиции и интригуващи сюжети той съгражда цялостни разкази за близкото минало, като повдига на степен смисъла и залога на „литературната игра“. Избирайки микроисторическия мащаб на наблюдение, авторът променя призмата на обектива и така надниква в една друга история – по-автентична, „по-близка до първоначалото“, за да се разгърне тази друга история – „по-тайна, по-фундаментална“ (Фуко 1996: 140).

*
В края на първото десетилетия на ХХІ в. в българската литературоведска наука се появиха убедителни, макар и спорадични, опити за алтернативно пренаписване на литературната история, която да се осмисли през оптики, различни от големия процесуален исторически разказ. Всички те се основават на необходимостта изследователски аргументирано да се провокира литературноисторическата традиция, да се разклати статуквото, да се пренареди канонът, да се дискутират узаконените през десетилетята „списъци“ с имена и заглавия. Показателна в този ред на мисли е негодуващата реторика на Милена Кирова спрямо съществуващата литературноисторическа традиция: „Винаги досега (и много твърдо до края на XX в.) тя е била история на генерали, вгледана единствено и любовно в появата на големи имена, класически произведения и модерни процеси. Всичко онова, което е нямало късмет да попадне – ако не точно в канона, то поне в първия фронт на представите за литературен прогрес, получава минимални шансове да стане обект на задълбочено изследване. Така в гънките на преходите, в низините на историческия процес остават потулени голям брой автори и творби“ (Кирова 2016: 16). Но веднага след идейногенеративната провокация следва напълно резонното усъмняване на авторката: „Няма да посмея да кажа, че тяхното преоткриване би променило чувствително облика на нашата литературна история, нито че между тях са останали непризнати гении и епохални творби“ (Кирова 2016: 16-17).

Пл. Дойнов също апелира за едно смислотворческо поставяне на макроисторическите наративи под въпрос, особено що се касае до тези, посветени на литературата и изкуството в комунистическия свят: „Големият исторически разказ, стимулиран и гарантиран от бившата тоталитарна държава, е в руини, допълнително дискредитиран от опитите да бъде частично укрепван от политико-комерсиални кампании за възстановки на „славното минало“ (Дойнов 2017: 17).

Няма спор, че алтернативните спрямо традиционната литературна история подходи преоткриват пълноводието, пъстротата, богатството от нюанси и „съчленявания“ на литературата ни от миналото. Правят я да изглежда различно и провокативно спрямо „скучната ѝ подреденост в почти казармен ред“ (Кирова 2016: 17). Но що се отнася до историческия разказ за една национална литература, проблематизирана в нейната цялост и единство като надвременен метаисторически свят, като преглед на националната литература, чиито явления са подредени диахронно и разглеждани като развоен процес, напълно основателна е равносметката на Св. Игов: „Всяка нова История, разбира се – и защото борави с едно трупало се от векове литературно наследство, и защото се опира на осмислянето му през тези векове – не може да ни даде нещо напълно „ново“ и „оригинално“ – и като материал, и като интерпретация. Но и не се пише, за да ни представи стар материал, осмислен вече от предишни интерпретатори, допълнен само с „новото“, което е създадено след написването на предходната История. Тя трябва да обнови и материала, и осмислянето му. Което не значи, че трябва да бъде ексцентрична в това отношение. Още преди 10 ноември 1989 г., впрочем, бях чул такива ексцентрични изисквания спрямо моя труд, каквито усетих и у някои автори след тази дата. Още на обсъждането на труда ми през 1982 г. един уважаван критик направи бележка от рода „Защо е писано толкова много за Ботев, за когото знаем много, а не е написано за Хикс, за когото знаем толкова малко“. Бях съгласен, че за Хикс трябва да има повече изследвания, но това трябва да стане не в една История, а в други трудове. Но една История, в която на великия поет ще посветим само една страничка, защото за него знаем много, а за един почти незначителен поет ща посветим сто страници, защото за него знаем малко, не би ми изглеждала оригинална, а просто нелепа. И не само за да не нарушавам „обективните“ пропорции и мащаби на делото им, а защото не смятам, че знаем достатъчно именно за онези, за които смятаме, че знаем едва ли не всичко. “ (Велкова-Гайдаржиева 2017: 189-190).

За аксиоматично приемам Св.-Иговото твърдение, че една модерна литературна история се нуждае и от обновяване на материала, и от обновяване на неговата интерпретация. При това естетическите критерии за художественост, за литературноисторическа значимост трябва да бъдат прилагани спрямо всички обсъждани автори и творчески светове – независимо дали са канонични или от „втория“ и „третия“ ред. С други думи, повече от задължителна е ценностно-йерархизиращата функция на литературноисторическия разказ. И в това отношение, въпреки че композира различни, алтернативни истории за автори и творби – Пл. Дойнов обговаря онези имена и заглавия, които са все „етапи“ и „върхове“ в съвременната национална литература. Без нито едно изключение.

Така че съставените от автора изследователски разкази съвсем не се противопоставят на утвърдените още от синхронно появилата се авторитетна (а не административно овластена) критика списъци с канонични художествени явления. Освен това чрез следотърсачески разкритите и пренаредени факти, както и чрез проникновените им тълкувания литературният историк създава нов смислов образ на канонизираните в културното съзнание ценности.

Осмисляйки свършеното от идеологически разкрепостената българска критика след промените, Св. Игов не само ще обобщи, но и лаконично ще очертае най-важните отговорности на литературноисторическото и канонформиращото строителство: „…новата българска критика след 1989 г., при всичките си постижения в откриването на нови и забравени/забранени имена, не постигна много в създаването на канон с нови имена. Не мисля, че ще открием нови големи класици от ранга на Ботев, Вазов, Алеко, Пенчо, Яворов, Елин Пелин, Йовков и пр… Но съм убеден, че не толкова като заменим едни имена с други, ще обогатим българската литература, а като създадем нов смислов образ на творците от досегашния канон. Което не значи, че канонът е „затворен“ и „вечен“ (Велкова-Гайдаржиева, Антония. 2017: 62). С това позоваване искам да подчертая, че „Литература на случаите“, от една страна, ползва алтернативни на традиционните методологически подходи спрямо НРБ-литературата, но от друга страна, по никакъв начин не оспорва утвърдения през последните няколко десетилетия „списък“ с представителни заглавия на „новата българска библиотека“ – от Д. Димов през К. Павлов, Р. Ралин и Ив. Динков до Бл. Димитрова и Ив. Петров.

Вглеждайки се в микроскопичните, трудно уловимите на пръв поглед случки, ходове, знаци; в „малките“, „частните“, „непознатите“ истории, литературоведът коригира идеологически моделирани, клиширали се във времето представи, устойчиво вградени в редица съвременни литературноисторически построения, свързани с НРБ-литературата. Опирайки се на постигнатото от: „уликовата парадигма“ на познанието, реконструирана от Карло Гинзбург, за края на XIX в., по-точно между 1870 и 1880 г., свързваща в едно три метода – на Джовани Морели (основан върху разчитане на второстепенните изобразителни знаци в картините), на Шерлок Холмс (събиращ уж незначителни улики за извършени престъпления) и на Зигмунд Фройд (диагностициращ болести чрез „странични“ симптоми)” (Дойнов 2017: 17), историкът на литературата прави непостиган досега дълбинен литературносоциологически, културнополитически, социоисторически, психобиографически срез, в който се открояват тайните „лица“ и „маски“, „сенки“ и „призраци“, събития и антисъбития в литературното поле на Народната република.

Но отново ще кажа, разкривайки неподозирани досега значения, непризнавани истини, фалшифицирани истории, авторът не си позволява евтино заиграване с етажите на канона. Тъкмо напротив, утвърдените чрез автентичния не-идеологизиран критически инструментариум явления, той осветява през различни и множество ъгли, за да преконфигурира пространството от възможности за алтернативни четения на езиковите поведения и философскоисторическите прозрения на модерните ни класици. Нито веднъж литературният историк не си е позволявал самоцелно да развенчава истинските, безспорните „генерали“ в литературата, за да постави на тяхно място „поручиците“ и „редниците“, но и винаги е имал съзнание за тяхната значимост. От друга страна, той упорито и неотклонно демаскира фалшивите, политикоидеологически внедрените литературни „генерали“, които силово превземат литературната република и смазват нейната свобода. Седемте истории в настоящата книга в немалка степен разказват и за тези драматични размествания на културнополитическите пластове, за грубата институционална подмяна на непреходните духовни ценности.

Няма нищо лошо в това да се вкарват в културен оборот забравени/забранени произведения, да се поставят на фокус нови оценки на вече познати творби. Даже е повече от наложително, без обаче да се разместват местата на етапните и второстепенните имена и заглавия с оглед на актуални, често пъти и извънлитературни, съображения или на литературоведски методологически моди с краткотраен ефект.
Така че книгата „Литература на случаите“ не допуска нова, политически коректна, канонизация на автори и творби, а изпробва и преутвърждава по други, неизвървявани досега изследователски пътища, каноничността на произведения от съвременната национална класика.
В „Литература на случаите“, благодарение на способността си да разгърне литературоведския конструкт в увлекателно повествование, авторът прояснява как едно изключение може да се превърне в норма, но и как една норма може да бъде подложена на натиск от изключението, „за да започне да изглежда все по-малко норма, а и за да приближи изключението до себе си, да го застави да се нормативизира“ (Дойнов 2017: 19). Именно въпросната сложна диалектика на изключителното и нормативното е теоретико-методологическата макрорамка на тук разглежданото изследване, а седемте истории в него илюстрират, документират нейните различни варианти.

*
Отделните случаи, с които се занимава книгата на Пл. Дойнов, са колкото неповторими, своеобразни, толкова и свързани помежду си, съдържащи в себе си прага, границата, прелома, преобръщането на общественополитическата норма, но и на човешката екзистенция. Всички те отвеждат не към континуитетната логика, не към причинно-следствените връзки, а към „зевовете, каузалните пропадания между творби, документи, устни изказвания, индивидуални жестове, социални актове, политически и други събития, както и сложните херменевтични комбинаторики между тях“ (Дойнов 2017: 25).

Във всичките си изследвания Пл. Дойнов демонстрира безупречното си умение концептуално да систематизира огромния масив от емпирически документи, да сюжетира и класифицира археологическите открития, да диагностицира злоупотребата с определени значения, да сочи с пръст лицемерието на политико-идеологическите манипулации. И тук, изхождайки от седемте истории, които разказва, авторът класификаторски ще типологизира занимаващите го случаи в литературата. На първо място са случаите скандали – пределно видими, шумни, медийно конвертируеми десетилетия наред („Тютюн“). На второ място са случаите, попаднали в зоната на тайната, конспиративната публичност. Те също скандализират социокултурното поле, но се обсъждат и дискутират „под повърхността“ на актуалната литературна публичност. За тях се шушука в кулоарите, в задните дворове на литературното пространство. („Люти чушки“). На трето място са случаите, формирали се като такива post factum, много след раждането на творбите, благодарение на литературноизследователските усилия с късна дата, след появата на екземпляри от книги, за които се знае, че са институционално унищожени веднага след отпечетването им („На юг от живота“). От друг тип пък е конституираният случай с „Хайка за вълци“, когато влизат в разнобой дълбинните пластове на творбата, нейната структурно-композиционна, идейно-семантична, езиково-поведенческа провокативност със създадените ѝ от властта идеологически алибита, официозни критико-рецептивни опаковки, лансиращи романа като произведение на социалистическия реализъм. Бих добавила към този тип убедително обоснования от Св. Игов случай с романа „Иван Кондарев“ на Ем. Станев.

Чест му прави на Пл. Дойнов, че осъзнава и признава не само достойнствата и потенциала на избрания методологически подход, но и неговите епистемологически граници, т.е. какво не може да се направи чрез случая. Обобщеното е урок по изследователска етика. Макар че в настоящото изследване използва и дава път на микроисторическия подход, той съвсем не настоява за неговата единственост и всеобхватност. Микроисторическият анализ е още един щрих, още една възможност за конфигуриране, интерпретация, разбиране на литературното поле от времето на комунистическия режим.

*
За първи път в българската литературноисторическа наука така пунктуално са формулирани функциите на институционалната власт по отношение на блокирането на скандалните случаи в одържавеното литературно пространство. Главният орган – Съюзът на българските писатели – е единственият оторизиран да предотвратява и обезврежда скандалите. Когато и писателската организация изпусне от контрол ситуацията, се намесва вождът като върховен арбитър на естетическия (политическия) вкус, да подкрепи или уязви автор или да предложи своето единствено меродавно тълкуване на някои страни от доктрината на соцреализма.

Ярък пример в това отношение е намесата на Вълко Червенков в дебатите около „Тютюн“. В изследването си Св. Игов припомня, че след като идеологическите „цербери“ създават за романа най-остри дискредитиращи етикети – че е упадъчна декадентска творба, че е пронизана от буржоазно-фройдистки възгледи, че в нея не заемат подобаващо място работническата класа и комунистите, парадоксално романът е защитен от диктаторската особа, който все пак настоява „Тютюн“ да бъде преработен. Жестът на партийния вожд може да бъде коментиран различно – като демагогска игра с широката публика, която харесва романа, като управленски ход на имитиране на курс към културна либерализация, като демонстриране на висок естетически вкус, пък бил той и в разрез с комунистическата идеология, като начин на разчистване на сметки в груповските партийни среди… Меродавността му обаче не се подлага на ни най-малко съмнение.

Критиката, както често напомня Св. Игов, е най-подозрителното поприще за всяка деспотична власт. Неслучайно в седемте истории, които разследващият литературен историк разказва, главни герои редом с писателите – са критиците.

Едва в началото на ХХІ в. българската литературна история вписва усилията си в така нареченета революция на архивите и предоставените от нея възможности за свободен вход до забранявани фондови хранилища, които литературният детектив с присъщия си нюх за нови – дребни и незначителни, невидими на пръв поглед, неординерни документи – възстановява и конструира с късна дата случаите в НРБ-литературата.

Безспорно структурата на литературното поле в тази епоха е разнопластова, вътрешнопротиворечива. Нейното уясняване е възможно чрез множество прочити, често пъти конфликтуващи помежду си херменевтични разрези, но и чрез социополитически „транскрипции“ и културноисторически анализи. В активно тълкувателско обръщение влизат разнородни и разнокалибрени текстове – художествени книги, архивни единици, периодични издания, мемоарни слова, които заедно изграждат контекста, превеждат през тъмните коридори на соцреалистическите литературни потайности.

Социополитическото, художественоестетическото, психобиографическото, историкокултурното представляват сложната гама от реконструирани пластове, които заедно дешифрират случая в НРБ-литературата. А изследвачът търпеливо и неотстъпно се промъква в онези езикови зони, които разкриват умело режисираната от организационно-институционалните структури привидност на свободата; демаскира онези овластени субекти, които надзирават с всичките инструменти на соцреалистическата доктрина въображението и поведението на свободната творческа личност.

Впечатлява ударният изследователски речник, който сякаш фотографира случая в неговата физиономичност и есенциалност, резултат от внимателна и дълготърпелива работа. В уводните кратки обеми на разследващо-изследващото слово литературоведът е извел във формулен вид това, което ще остане завинаги в литературноисторическата памет за съответните „случаи“. Постигнатите наистина лапидарни щрихи за най-знаковите творби на соцреалистическото време и тяхната драматична съдба назовават в какво се състои конфликтът между етоса на художествения космос или моралните основания на автора и дискурса на властта; между езика, който сътворява алтернативните светове на духа, и „дървения език“, „произвеждащ предвидими, неопровержими твърди клишета, отнасящи се направо към големия бог на Историята и Политиката“ (Кьосев 2013: 165).

Потънал в характерологичното за епохата на НРБ-литературата с всички нейни магистрали и второстепенни пътища, автентични художествени почерци и репресивно-властови речници, литературният историк прави по-подвижни, по-проблематични границите между нормалност и изключение, между важно и маловажно, център и периферия. За да се види, че литературата на НРБ, макар и официално подчинена на партийно-държавната идеология, крие невъобразимо богатство от художествено-естетически ценности и индивидуално-философски апории, от човешки решения и творчески дилеми.

Не само теоретическата обосновка в началото на книгата, но и последващите я разказани истории за едни от най-значимите автори и книги от съвременната българска класика, са показателни, че авторът, макар и да поставя микроисторически акцент в изследването си, не изпуска от очи „коловоза“ на „голямата“ литературна история, осигурила, легитимирала критериите „за селекция на фактите“, които ще застанат в центъра на микроисторическото ниво на изследването (Дойнов 2017: 41). Бих казала, че „голямата“ история и микроисторията не само не противоборстват, но взаимно се преплитат и обогатяват в труда на Пл. Дойнов.
Авторът има съзнанието, че книгата му е отворен изследователски роман, своеобразна opera aperta, той дори конспективно очертава посоките на бъдещи изследвания и проблемни полета.

Темата за алтернативния (художествено-естетически автентичния), спрямо соцреалистическия, канон вълнува Пл. Дойнов от текст в текст, от книга в книга. Така и настоящото изследване фактологически скрупульозно и разказвачески увлекателно, аналитично задълбочено и тълкувателски конгениално показва как знаковите книги на НРБ-литературата често пъти генерират противоположни или умишлено създадени „погрешни“ прочити, предизвикват конфликти на интерпретациите и тъкмо така провокират реформирането на соцреализма; как постепенно изкристализира алтернативният сектор в литературното поле и се очертават характеристиките на алтернативния канон от творчески персони и произведения. За да се види, че дори в една доксична социокултурна система, в която мястото на човека е предопределено от държавно-партийната йерархия на статуси и роли, е много важен, е най-важен индивидуалният творчески избор. За да се изрекат онези думи, които не могат да не бъдат изречени…

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
Велкова-Гайдаржиева, Антония. Световете на литературата. Разговори със Светлозар Игов. В. Търново, 2017.
Дойнов, Пламен. Литература на случаите. От „Тютюн” до „Хайка за вълци”. Казуси в литратурното поле на НРБ. С., 2017.
Игов, Светлозар. Три класически случая. Романите на Димитър Димов, Димитър Талев и Емилиян Станев. С., 2014.
Кирова, Милена. Българска литература от Освобождението до Първата световна война. С., 2016.
Кьосев, Александър. Караниците около четенето. С., 2013.
Рьовел, Жак. Есета по история и историография. С., 2010.
Фуко, Мишел. Археология на знанието. С., 1996.