„Имената на авторите, попаднали в книгите му, са значими индивидуални присъствия, поставени в обширен литературен и исторически контекст, разгледани с познание за епохите, междуличностните отношения, творческите влияния…“ Днес литературният критик и историк проф. Божидар Кунчев навършва 70 години.
Въпросът за промяната на каноничния списък от автори, които трябва да се изучават в българските училища, който възникна у нас в началото на 90-те години, продължава да се обсъжда и решението му продължава да е временно. Противоречията, в края на краищата, включително и по този въпрос, са част от трудно прохождащите у нас демократични промени. Литературата по времето на т.нар. наш социализъм от съветски тип, беше важна част от тоталитарната доктрина и неслучайно има толкова много убити, малтретирани, унизени и пренебрегнати български поети и писатели след деветосептемврийския преврат в България през 1944 година. Тогава именно бяха подменени, забранени и изхвърлени от учебниците „неудобните“ за властта автори и текстове. И този модел е нормално да се повтаря от новите управляващи на образователния процес. Това е опитът. Така сме устроени, да следваме в живота си познати модели, както твърдят поведенческите науки. Но все пак и въпреки всичко, демократичният процес бавно и постепенно в продължение на три десетилетия поне възстанови наличието на т.нар. „две култури“, макар носителите им днес да не са така ярко класово обособени, както противопоставено ги разглеждаше „научният комунизъм“ (имаше такава университетска дисциплина).
Естествено, проблемът не е просто в съставянето на нов литературен канон за задължителното обучение на децата и младежите, а в подготовката им да бъдат хора, човеци, и ако е възможно, личности с изградени ценностни критерии и освободено самостоятелно мислене. Обучението по литература е част от многото и отговорни задачи изобщо на хуманитарното образование и подборът на авторите, който се дебатира непрекъснато, разбира се, е съществен, но не и първостепенен.
Но темата ми тук не са въпросите на образованието, а по-скоро доколко то като организирана система за промивка на мозъци може да претърпи все пак провал и въпреки нея човек да успее да създаде себе си като независимо мислещ и всъщност свободен индивид. Защото ако в годините на господството на социалистическия реализъм са създадени и произведения на изкуството, неотговарящи на неговия канон, то е защото териториите на мисълта, на чувствата са територии на свободата и на неща, които при всякакви обстоятелства някои хора успяват да съхранят като свой ценностен приоритет.
И тук спирам с общите думи, защото темата ми е един автор, литературен критик и историк, есеист и преподавател – проф. Божидар Кунчев – чието литературно дело е плод именно на рано изграден и отстояван през годините свой собствен ценностен литературен избор, свой собствен канон. Отстоявал го е и като преподавател, което е причината и за моите уводни изречения тук, и като автор на литературно-исторически и оперативно-критически текстове.
Известни на литературната общност са неговите изначални и търсещи непрекъснато нови и нови основания пристрастия към поезията на Атанас Далчев и към поетите от 40-те години – особено Александър Вутимски, Иван Пейчев, Александър Геров, Радой Ралин, на които е посветил сериозни изследвания и издания на творбите им, които продължава да чете, да анализира, да обича и преподава; да проследява тяхната следа в творчеството на своите връстници и съвременници Николай Кънчев, Борис Христов, Константин Павлов, Иван Теофилов, Иван Цанев и т.н…
За младия Божидар Кунчев поетическото слово е религия, то не е просто слово – то е божествено, но и човешко, въплътено в конкретни личности. Затова като критик той има изгаряща необходимост да е близък със своите кумири – поети и философи. Бих казала не само с живите, а и с душите на своите избраници и отвъд. Не му е достатъчно просто само тяхното слово, необходимо му е да усети следите оставени от присъствието им върху нашата грешна земя. „И аз съм от тези, които обичат да ходят по гробищата. Виждал съм гробовете на Достоевски, на Балзак и Бодлер, на Кафка и Марсел Пруст, на Албер Камю, на още много, които и за мен сякаш са още живи…“
(Да отидеш отвъд себе си, изд. „Балкани“, 2007)
Имената на авторите, попаднали в книгите му са значими индивидуални присъствия, поставени в обширен литературен и исторически контекст, разгледани с познание за много конкретни реалии от епохите, асоциации, сравнения, междуличностни отношения, творчески влияния и взаимодействия. С точна и аргументирана оценка за стойностите на хора и явления в културата и литературния живот.
Божидар Кунчев притежава умението да направи обективна оценка през личния си, субективен възторг, което е резултат на богатата му информираност за процесите в развитието на различните изкуства и на литературата, която е и част от тях и свързващо ги звено. Той има свой кръг и от предпочитани белетристи и критици, предимно съвременници, с които го свързва критичния дух към социалните реалности в страната и мимикрията на тоталитарната власт – Ивайло Петров, Георги Марков, Любен Дилов, Димитър Коруджиев, Любомир Канов, Йордан Палежев… Неслучайни в това отношение са текстовете и приятелството му с Димитър Аврамов, изкуствоведа, който още през 60-те години пръв разказа пред затворената и лишена от възможност за преки контакти и впечатления българската публика историята на модерното европейско изкуство, окуражи появата на ново естетическо мислене за изкуството сред младите български творци, желанието им да експериментират и търсят свои пътища в него.
Божидар Кунчев е привлечен от философската линия в българската поезия и поезията изобщо, поезията, която говори от името на човека за човешкото. Като критик той чете българската поезия през призмата на екзистенциалната философия – преди всичко на Албер Камю, който търси обяснението на живота на човека в социума през призмата и естетиката на трагичното, през смисъла на живота и смъртта, отричайки революционното насилие, омразата и всички форми на потисничество. Неговият избор е поезията, която се занимава с човешкото, с въпросите на тленното и вечното, с вярата и скептицизма, със свободата и дълга, с мисията на думите. Божидар Кунчев се прекланя пред Далчев поради неговата необикновена обикновеност като човек, мислител и поет, пред творческото му верую, което обединява в едно високото и ниското и успява да прозре и посочи възвишеното във всекидневното, в битовото и нетрайното… Поради неговата чистосърдечна мъдрост, с която приема сблъсъка на противоречията в човека и е призван да ги изразява лирически.
Кунчев често е възмутен. Той е краен в оценката си към лишените от сетива за изкуството индивиди: „Какво щяхме да правим без чистите пространства на изкуството, на всичко, създадено от духа! Дори не мога да си представя живота на човек, който не познава този спасителен пристан. Животът му трябва да е пустиня…“ Тази негова мисъл стои завършващо върху последната страница на неговата книга „Всичко мое“ (изд. „Рива“, 2015). В традицията на Далчев тя представлява своеобразна авторска антология от подбрани есета и фрагменти, обединени в два големи дяла – Завръщане и Брегове. Първият съдържа богатствата на паметта за родното, събрано в метафората за „вечното завръщане“ и Дебеляновото „да се завърнеш…“; вторият – привлекателните и примамващи брегове на световната художествена и философска мисъл. Имена на поети и мъдреци, духовни учители на човечеството – Хенри Дейвид Торо, Албер Камю, Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Готфрид Бен… които авторът не може и не иска да отдели от своето съкровено родно. Техният списък е дълъг и непрекъснато се обогатява с нови имена от всички краища на планетата и от всички времена. Опознал ги, те са станали част от него самия и от родовата му литературна памет. Философи от Лао Дзъ до Паул Тилих, Ортега и Гасет, Кенет Уайт и писатели и мислители като Херман Хесе, Томас Ман, Уилям Фокнър, Дж. М. Кутси, Виктор Ерофеев, Дубравка Угрешич населяват духовното му пространство, очертават неговия личен културен ландшафт, личния му цивилизационен избор.
Божидар Кунчев предпочита формата на есето, в което цитиранията предхождат или следват посоката и потока на авторската мисъл, която у него е бърза, точна и безкомпромисно оценъчна.
Преди броени дни излезе един своеобразен сборник – „Книга за Атанас Далчев. Чудото на задните дворове“ (изд. „Рива“, 2018). Това издание съдържа текстове от и за поета. Представя за пръв път негови преводи, които преди години Радой Ралин е издирил в периодичния печат, но не успял да реализира намерението си, е завещал събраното на своя приятел Божидар Кунчев, познавайки и доверявайки се на познатото му чувство за дълг и памет за исторически ценното в културата ни. И не е сгрешил Радой Ралин с безпогрешния си усет за човека Божидар Кунчев, който към тези текстове е подбрал и добавил спомени на съвременници и текстове на поети и писатели за поета, за чието творчество се е писало вече много и ще продължава да се пише. И не е забравил да подчертае стореното от Радой Ралин, благодарение на когото и той е имал възможността да общува понякога отблизо с вече възрастния поет, превърнат в жива легенда през 70-те години като мярка за морал и човешко достойнство. Тази книга заедно с изданията на Атанас Далчев е ценен източник за изучаване на неговия живот и творчество.
Не мога да не спомена и изданията на един от най-забраняваните критици в комунистическото ни минало, тези на убития от т.нар. „народен съд“ Йордан Бадев, които Божидар Кунчев подготви – „Позиция“ (1993) и „Слово и родина“ (2010), издания на БАН в поредицата „Другата българска литература на ХХ век. С тях той изпълни и завета на Владимир Василев, незабравимият и незабравен редактор на сп. „Златорог“, въпреки полувековните усилия на мразещите го соцреалисти начело с автора на любимата им „теорията на отражението“, която трябваше да заличи съкровено човешкото в изкуството.
С Божидар сме приятели от години. Той е едно от първите мои литературни познанства, превърнало се през годините в приятелство. При днешните възможности за общуване в мрежата то е често виртуално споделяне на прочетеното, размяна на важни текстове по електронната поща. Благодарна съм му, че съм включена сред малцината негови приятели в едно пространство, в които той споделя своите естетически и философски предпочитания и открития. Защото пред проф. Божидар Кунчев съм просто ученичка, на която той щедро предоставя знание, която слуша и чете не само негови текстове, а и огромната библиография към тях. Имам предвид не онази библиография, така необходима в строго научните съчинения, а другата, не винаги задължителна за посочване в литературната есеистика, но която формира задължителната култура на литературния критик и историк.
Надежда Александрова е литературен историк. Работила е в Националния литературен музей, Столичната библиотека, където е била и директор, и в НБУ. Изследва архивното наследство и творчеството на Николай Лилиев, Димчо Дебелянов, Владимир Василев и др. автори от първата половина на ХХ век. Съставител и редактор (заедно с Елка Констинтинова) е на двутомника на Димчо Дебелянов (1983, 1987). Автор на книгата за Дебелянов „На Бога най-светлия син“, изд. „Рива“ (2016), на книгата за Лилиев „Аз нося вашето смирение…“ (2009).
