Той се състоя от 6 до 11 май тази година. България имаше честта да бъде почетен гост. Един изключително приятелски и сърдечен жест към нашата страна и нашата литература, който всички участници оценихме високо. За организацията на българското участие неуморно бяха работили Гергана Панчева, Гергана Димитрова, Светльо Желев, екипите на Асоциация „Българска книга“ и на Министерството на културата. Стилният българският щанд на Панаира беше точно в средата на огромния павилион №13 и правеше впечатление със своята елегантна и изискана простота. Беше комфортно и радостно да се навърташ край него, да чуваш българска реч, да се заслушваш в гласовете на издатели, преводачи, поети, писатели. Изобщо – като оставим встрани политическата сцена – беше почти нормално да се чувстваш българин.
Писала съм и друг път за този удивителен и многопластов град, който бавно се разбулва пред теб като разказвач на приказки. Писала съм за църквите и синагогите, за еврейския квартал, за крепостните стени, за мултинационалната му средиземноморска атмосфера, за жизнерадостната крайбрежна улица, на която можеш да прекараш часове, наблюдавайки безкрайния поток от хора, който се слива с полюшващото се покрай теб море.
Сега искам да разкажа за друго. В едно от интервютата, които дадох, ме предупредиха, че може би ще има неудобни политически въпроси към мен относно някои тъмни периоди от отношенията между двете страни. За окупацията на Беломорието ще ме питате, досетих се веднага. Да, отвърна журналистът. Имах няколко минути, за да се съсредоточа преди да започнат снимките. Какво знаех за окупацията? Описана е в „Тютюн“ прекрасно. Описан е гладът, бедността, отчаянието на хората, безизходицата. „… Пристигнаха в Кавала към десет часа и сега им се стори, че имаше нещо безмилостно в този град от бели къщи, нещо мъртвешко в липсата на зеленина, нещо пронизващо в синевината и слънцето му, под което хората изгаряха в гибелна страст към разбогатяване и в тихото отчаяние на глада…“ И още един пасаж: „… Но гръцкият поп не беше пиян и разбра, че бе умрял някой от хората на голямата тютюнева фирма, чиито чиновници нахълтаха в града веднага след идването на българските войски. Защото този поп бе обикалял много пъти около пристанището да търси коричка хляб и неведнъж се бе промъквал в мрака да рови в сметта, в която Виктор Ефимич изхвърляше недоядените остатъци от пиршествата на господарите си…“. А аз бях чела за безчинствата на българската администрация там – как са изземвали брашното, как са яли топъл бял хляб пред хората, които са гладували. И най-страшното – как българската жандармерия е участвала във вдигането на беломорските евреи. За грубиянското им отношение, за крадливостта им, за подкупите, които са вземали. Затова и гърците го наричат окупация, въпреки че ние го смятаме за освобождение. И сега, 80 години по-късно, трябваше да отговарям пред тези хора. Ето как ръката на историята се протяга през поколения и ни докосва, и ни иска своето обяснение. Напрегнах се до крайна степен. Интервюто започна, но слава Богу, времето свърши, преди да дойде ред на този въпрос. Отдъхнах си с облекчение. Но ето какво бях решила да кажа.
Да, разбира се, че има тъмни и мрачни периоди в отношенията между две съседни държави. Та между кои съседни държави няма? Между Франция и Германия ли, които и в двете световни войни воюват една срещу друга? А по-късно именно те стават инициаторките за създаването на обединена Европа и Европейския съюз. Всеки е длъжен да признае грешките си, както едната страна, така и другата. Това е както когато двама приятели или двама съпрузи се скарат. Вината никога не е изцяло в единия или изцяло в другия, и двамата са допринесли с нещо за влошаването на отношенията. И ако само единият признае своите грешки, а другият си замълчи, се получава някак нечестно и унизително.
Отношенията на Балканите са сложни. Исторически вражди има между всички балкански народи. Всички имаме своите блянове за величие, затова съществуват Пантюркизмът, Мега̀ли идея, Вѐлика Србия, Велика Албания, Ромъниа маре, има и „България на три морета“. В историята назад сме били и съюзници, и противници. Когато сме стреляли идни срещу други, можем само да повторим стиховете на Дебелянов
Не живот ли да отнеме
той живота свой е дал?
В грохота на битките е имало и шовинизъм, но е имало и патриотизъм. А колкото повече десетилетия минават, толкова повече границата между тях се заличава. Но можем ли днес да не жалим за хилядите български синове като подпоручик Дебелянов? А можем ли да го наречем шовинист? Сигурно и от гръцка страна изпитват същите чувства. Както и от сръбска, и от румънска.
А историческата правда не е една и съща преди сто години и днес. Преди сто-сто и двайсет години населението в Беломорието е било преобладаващо българско – българите са били повече от гърците и турците взети заедно. Изселени са – с много страдание, с много мъка. Днес там българи почти няма – или са се преселили, или са гърцизирани. Какво би означавало днес да претендираме за тези земи – да заселваме отново българи там ли? Та днес всеки заможен българин може да си купи там имот, къща, хотел. Можем да минаваме границата, без да показваме никакъв документ. Вече пазаруваме и с една и съща валута. Ако това се беше случило преди сто години, нямаше да проливаме кръвта си.
Но дори и страданията, които взаимно сме си причинили, дори пролятата кръв не е пречка днес да живеем като добри съседи. За целта не е нужно да забравим историята си. Достатъчно е да проумеем, че миналото не може да се върне и времето тече само в една посока. Всъщност изчистването на миналото трябва да бъде като при изповед – казваш само своите грешки и грехове, не говориш за грешките и греховете на другите, посочваш себе си и единствено себе си за съгрешил, а не посочваш съгрешенията на другите. Не търсиш в тях оправдание за своите грехове и грешки. И думите ти трябва да минават през сърцето.
За илюстрация ще разкажа една трогателна история. Гледах я доста отдавна в предаването „Прокудени от бащин край“ по телевизия СКАТ. Разказа я водещият Стоян Райчевски. Като млад етнограф в едно село, някъде в Пловдивско, разговарял с един старец. В околните села имало големи каменни чешми, а чешмичката в това село била малка, набързо направена. И младият етнограф попитал стареца защо и те не са си изградили по-голяма и красива чешма. „Чедо, нали все се надяваме да се върнем по родните си къщи“. Разговорът се е състоял в средата на 60-те години. 45–50 години са изминали, откакто бежанците са напуснали бащините си домове. Но още са ги носели в сърцата си, още са тъгували по тях, още са ги сънували, още са се надявали…
Тази история тогава ме прободе през сърцето. Днес ние знаем, че връщане няма да има. Но болката остава.
Водата продължава да тече от каменните селски чешми, но днес вече никой не пие вода от тях. Както тече водата и назад не се връща, така е и с времето. Така е и с историята. Ето защо трябва да гледаме напред. Затова в словото си на откриването на литературния форум в Солун казах, че трябва да бъдем на една ръка един от друг и ръката ни винаги да е подадена за поздрав.
