Литературният персонализъм

 Анекдоты из жизни Пушкина, 7

У Пушкина было четыре сына, и все идиоты.
Один не умел даже сидеть на стуле, все время падал.
Пушкин-то и сам довольно плохо сидел на стуле.
Бывало, сплошная умора; сидят они за столом:
на одном конце Пушкин все время со стула падает,
а на другом конце – его сын. Просто хоть святых вон выноси!

Даниил Хармс, 1939 г.

Интересуват ни тук не просто отгласи и пародии на персоналистичността въобще, а именно постмодернисткото обговаряне на най-видни литературни личности. Приведеният епиграф показва, че ако мислим постмодернизма като някакъв вид неоавангард, то авангардизмите на 20–30-те наистина залагат добра традиция. Тя дава плодове и в българския постмодернизъм на междата на хилядолетията. Съвсем очаквано, най-обговаряната пародийно или сложно-проблематизираната литературна личност е митологизираният още през 20-те години трагически поет Пейо Яворов – стоящ в сърцевината на българския литературен персонализъм. Още в началото на века, приживе на Поета, големият карикатурист и стихотворец-присмехулник Александър Божинов бе наредил във визиращата различни реалии от литературния живот и от Яворовата допълнителна социална роля на театрал своя „Есен“ следните стихове:

На Черний връх, на Белий връх, по вси вършища на Балкана,
настлал се сняг, светлив, игрив, как дребна захар разпиляна,
шумака жълт надлъж и шир, мъгли-фандъци го обвили –
отлита Вазовий славей, бегаха Петковите вили.
На Витоша една пола остана само свежа, здрава –
и тамо Яворов сега трагични сцени разиграва.

Т.нар. „необходима“ метафора за полите на планината, за полите на Витоша е иронически обиграна като намек на Яворовото фустопоклонство. Все още не са знаят бъдещите трагически сюжети на траура и на битието в смъртта…

А тук, отново като по-сетнешен авангардистки текст, който задава традиция, трябва да припомним (макар и да е направен в сложен апологетически дух) „Панихида за поета П. П. Яворов“ (1924 г.) на Гео Милев. Доц. д-р Мария Огойска прочете, както бе цитирано, тази творба като „химнографска служба“, която е „втъкана в православната литургическа стилистика, /…/ която не състрадава над тялото, а възпява духа на поета, нещо повече – помества го в символната категория поетическа святост. (Вж. други разнотипни авангардистки персоналиситически заигравки в нашата голяма антология „Български поетически авангард“ (БАН, 2018 г.), съставители Михаил Неделчев, Елка Трайкова, Мариета Гиргинова, както и драматичните автоиронии в разгледаната по-горе неразбрана и охулвана сюрреалистическа поема „Бурени“ на Александър Балабанов.)

Вече в края на ХХ век се завръщат – в полето на постмодернизма – тези пародийни, иронически и апологетически преосмисляния на литературни личности (най-вече на поети). Алтернативната за соцреализма художествена практика на цитирания по-горе Даниил Хармс ни бе показала, че тук за любовната гавра дори с най-големите класици няма предел. Всъщност обикновено прицел на ирониите са по-скоро глупавите, направо тъпи „интерпретационни“ шаблони и елементаризации. А големият първомайстор при нашия постмодернизъм стана Ани Илков.

Няколко примерни текста с тези мощни радикални тласъци, които получи от него най-новата ни поезия. В „Кантилена“ от цикъла „Наташа“ се появява името Яворов в едно четиристишие със своеобразно l’art poetiеque, ето как:

Каква е тази рима, толкоз скучна?
Какъв е тоз куплет, дошъл отвън?
Пак ближат Яворов във парка ученичките –
облечени във синьо – блясък, звън!

И стихотворението завършва с фраза от известното писмо на Мина Тодорова до Поета, което бе дадено като мото и в предизвикалия скандала в „Мисъл“ стихотворен цикъл „Денят на самолъжата“: „И таз година, в тоя ден проклет… / И таз година никой няма да ми каже: / „Аз съм тъй млада, а вий сте поет“. Стихотворението „Орехът (Встъпителна част)“ има мото отново от Яворов: „…светът ще бъде сън за нас“ П. К. Яворов „Заточеници“, и то е преизпълнено със скрити цитати, а в бележки под линия стоят осемстишие от „Кървава песен“ на Пенчо Славейков и две четиристишия из първа „Дуинска елегия“ на Райнер Мария Рилке. Заглавието „Педеруги“ и мотото от Румен Леонидов: „Соцьалисти, соцьалисти, / тънки сребърни крила“, превръщат тъй често и безмилостно пародираните „Теменуги“ на Николай Лилиев в един от най-скандалните и изключително популярни текстове на българския поетически постмодернизъм. Цялото стихотворение „Към родината си“, чийто първи куплет е следният: „Вземи другаря Вазов / без страх му отрежи / главата – тоя джазов номер му скрои“, вече преминава каквито и да е граници на каноническото благоговейно отношение. Вазов е „другар“ именно защото комунистическият режим прекали с преексплоатирането на литературната му личност, с банализирането на посланията му – особено на ранните русофилски стихове. В „Техника“ вече се посяга пародийно и на мотиви от безсмъртната Ботева балада: „В планините е все още тихо / Балканът пее хайдушка песен / а нейде в полето / денонощно роботите жънат“. Така се случва и в „Отпадъци от Един Змей… а.) лъже-Ботев“, особено с неговия финал: „Жив е той жив е там на Балкана / потънал в знаци лежи и пъшка / минава Змей (алегорически) и той го тръшка“. Ботевското е трансформирано в „знаци“, с които ни е дадено безотговорно да си играем. Разбира се, всъщност дори и тази игра е всъщност любовна, деконструираща натрупаната върху класиците ни и затлачваща позлатата им шлака…

В своята удивителна нонсенсова проза от Хармсов тип Людмил Станев смесва сюжети на разнотипни произведения от множество култури и литератури, върши направо гаври с високо-каноническото. Така е във всички негови книги. В „По-малко“ (2004 г.) това са игрите с персонажите от легендата на Кръглата маса, с биографемите на Франц Кафка, с приказката за Снежанка и седемте джуджета, със самата Шекспирова идентичност и с голямата позорищна игра с Хамлет, с различни прочути „дами“ от картини и романи, с одисеевски мотиви. В „Ненакърнимо„(1998 г.) имаме един омесващ какво ли не от високата литература текст със заглавие „Четенето като опияняващо удоволствие“ (играещ, разбира се, и със знаменитата книга на Ролан Барт), един мил анализ на задължителните четива в училище от текста „Библиотека за ученика“. В „Приятели мои“(2008 г.) е играта с великия роман за храбрия войник Швейк и с романа за Майстора и Маргарита. В „Няма такава книга“ (2004 г.) отново се явява Хамлет, редом с Данко на Горки (обърнат с хастара наопаки), с някои съображения в духа на „научния комунизъм“ – будалкания и буквализми. Тук е и една „пиеса в три действия по Г. Г. Маркес“. В „Неприятният татарин„(1998 г.) стои и едно „Упражнение по стил върху Хензел и Гретел“ (спомен за „Стилистични упражнения“ на Реймон Кено) с вариации по Братя Грим, по Уди Алън, по Реймънд Чандлър, Стивън Кинг, Йордан Радичков, Даниил Хармс… В стихотворната книга „По-скоро никога“ (2004 г.) на Петър Чухов имаме един гавраджийски диалог между Дон Жуан и Дон Кихот, при който в  разменените реплики звучат изрази като „мязаш на вятърна мелница“ и „ти пък си сприхав като стара любовница!“; един диалог, който някак се разпада в безсмислието на бита. Задявки с имена на високоутвърдени политически личности, на персони от културата и изкуството имаме и в ранните разкази и в романите от двете „мисии“ на Алек Попов.

Новата Четворка от „Литературен вестник“ (Пламен Дойнов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Бойко Пенчев) изобрети за своята мистификационна „Българска антология. Нашата поезия от Герова насам“ (1998 г.) нарочна жанрова форма – парапародията. (Всъщност всичко вече зрееше още при създаването на книгата „Българска христоматия. Избрани образци от всичките родове съчинения“ (1994 г.) и проиграването ѝ преди това като публично поетическо действо („Авторският литературен театър“). Именно за тази първа своя мистификационна сборна книга – тя „повтаряше“ модела на прочутата Христоматия на Вазов-Величков от 1884 г. – новата Четворка направи ярък персоналистически жест: в края на книгата е поместена тяхна любовно-пародийна снимка със стриктно възпроизвеждане на позите от ритуалната снимка на първата Четворка от Кръга „Мисъл“ – Пенчо Славейков, д-р Кръстьо Кръстев, Пейо Яворов и Петко Тодоров. Под снимката четиримата са се подписали и са ми сложили следното посвещение при премиерно представяне: „На г-н Михаил Неделчев с вярата, че заедно ще срещнем предстоящата 1907-а година!“ И това наистина се случи: посветихме през годините занапред на тази сърцевинна за същинския български литературен персонализъм литературна година цяла научна конференция, нарочен вестник, специален тематичен сборник, публикации в „Литературен вестник“ и другаде. (Вж. студията „1907: Българската година на интелигентите“ с послеписа „Литературна година на краищата, година на началата“ в книгата ми „Литературно-историческата реконструкция“, Просвета, 2011 г.)

Ето как четиримата дават определения за ПАРАПАРОДИЯТА в преддверието на „Българска антология“: Пламен Дойнов: „Всяка антология е жест на раздяла след продължителна взаимност. Жест, който събира написаните „преди“ текстове, за да се отдалечим от тях за миг, да ги помислим като минало, като фиксирана и удържана в лирическите почерци история. Антологията е прегръдка преди сбогом. /…/ За да съставим тази подборка, четохме почти всичко от Герова насам. И като четохме – писахме. Така се получиха тези парапародии и българската литература се оказа прозирна и зрима, по-силна и посилна за заниманията на своите упорити читатели“; Бойко Пенчев: „Замисълът на „Българска антология“ е да пародира идеята за пародията на руския формализъм. Целта тук е проиграването на начина, по който би трябвало да се сменят стиловите направления. /…/ Това въображаемо проиграване на историята иде да скрие меланхолията на съзнанието, че българската поезия се остава все същата – инфантилно-романтическа“; Йордан Ефтимов: „Най-лесният начин за справяне с текстовете, показани тук, е те да бъдат прочетени като игриви, шеговити, пародийни пандани на текстове на именити съвременници. Такова четене ни е безинтересно, то ни уморява. То прави иронията дребнава, жалка и пошла“; Георги Господинов: „… че нашата поезия още не е добила нито характерна, нито своя физиономия. Не казваше ли това Славейков-син, поставяйки под въпрос – голям въпрос! – възможността за една антология от творения на български поети. /…/ Ето защо в този албум всеки от нас е представил каквото имаме най-физиономично в днешната ни поезия. (Малцина ще схванат любовното чувство, което ни е движило. Нейсе!) Така българската поезия се избистря и става обозрима. Как? Така“. В „Българска антология“ всеки от четиримата „играе“ определени поети-предходници: Александър Геров е представен от Георги Господинов и Йордан Ефтимов, Александър Вутимски – от Г. Г., Богомил Райнов – от Й. Ефт. и Бойко Пенчев, Иван Пейчев – от Пламен Дойнов, Веселин Ханчев – от Г. Г., Валери Петров – от Пл. Д., Блага Димитрова – от Й. Ефт., Радой Ралин – от четиримата, Георги Джагаров – от Пл. Д., Иван Давидков – от Пл. Д., Иван Радоев – от Б. П., Пеньо Пенев – от Пл. Д., Петър Алипиев – от Пл. Д., Иван Теофилов – от Й. Ефт., Иван Динков – от Г. Г. и Б. П., Константин Павлов – от Й. Ефт., Румен Леонидов – от Б. П., Златомир Златанов – от Й. Ефт., Едвин Сугарев – от Б. П., Миглена Николчина – от Й. Ефт., Кирил Мерджански – от Й. Ефт., Георги Рупчев – от Пл. Д., Владимир Левчев – от Й. Ефт., Ани Илков – от Г. Г., Бойко Ламбовски – от Б. П., Петя Дубарова – от Г. Г., Мирела Иванова – от Г. Г. И последни са взаимните представяния: Бойко Пенчев представя Георги Господинов, Йордан Ефтимов представя Бойко Пенчев, Георги Господинов – Пламен Дойнов, а Бойко Пенчев – Йордан Ефтимов. (Руският литературовед Леонид Баткин предлага термина парапародия почти по същото време, през 1997 г., в анализа си на големия цикъл „Двенадцать сонетов к Марии Стюарт“ на Йосиф Бродски. Сонетите изобилстват с видими и неявни заемки от произведения на Пушкин, Данте, Шилер, Блок, Гогол. Л. Баткин обаче изрично посочва, че това не са реминисценции, че те звучат при стиловия аранжимент пародийно, но не са пародии; затова и именно предлага термина парапародия – „около пародии и – мимо нее„.)

Пак почти по същото време, през 1997 г., проф. Атанас Натев направи своята мистификационна антология, която играеше с модела на знаменитата книга на Пенчо Славейков от 1910 г., която аз определям като „най-силен израз на българския литературен персонализъм“: НА ОСТРОВА НА БЛАЖЕНИТЕ – ПЕТ ВОЙНИ СЛЕД ТОВА. По антологията на Пенчо Славейков със стихотворения на потомците Боре Вихор, Радой Ралин, Вечвел Доля, Дух Вечерен, Амен Росита, Вирга Чубра, Бойко Ламбада, Мира Стела, Еле Фингаръ, Господино Росита. Биографиите на поетите са написани, а стиховете са преведени от Блага Димитрова, Радой Ралин, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Николай Кънчев, Виргиния Захариева, Бойко Ламбовски, Мирела Иванова, Елин Рахнев, Георги Господинов. Предговора написа Атанас Натев. София, 1997 година, месец март, в шестстотин книги на брой. Виждаме, че псевдонимите на „прикритите“ поети са подбирани по аналогия с имената от ПСО, а те пък са почти изцяло заети от списъка „Български народни имена“ в сборника „Български народни песни“ на Братя Миладинови от 1861 г.; помним, че самите имена в ПСО са породили няколко утвърдили се псевдоними в българската литературна култура на ХХ век – Ралин, Стубел и т.н. Но антологията на проф. Атанас Натев всъщност стои твърде далеч от постмодерното. Тук съответните поети са дали свои собствени стихотворения в техния си персонален раздел, както и всеки от тях е написал собствения си биографически очерк (опитвайки се да наподоби ирониите и сарказмите на Пенчо Славейков от неговите гениални очерци в ПСО).

Връщаме се към „Българска антология“ на новата Четворка. Във финала на книгата стои обобщаващата за Четворката диалогична творба „Разговорът на четирите вдовици“, приписана на Пламен Дойнов от Георги Господинов, разиграваща мултипликационно мотиви от негови стихотворения, родили впоследствие известното му стихотворение „Вдовиците на живите поети“ от „София Берлин“, 2012 г. Творбата има мрачна танатофилска поанта:

П. Д. (глас отвъд)

Говори ви гласът на Пламен Дойнов.
По-тихо там, не чувате ли Пламен!
Недейте плака немощни вдовици,
тук всеки си е скрил чекия бойна
щом часът на мъртвите настане
ще дойдем като розови къртици.

(Тук четирите вдовици се разбягват с грозни писъци. Ръката с посинелите пръсти, която води протокола, се шмугва в гробницата.)

Персоналистичните култове от първото десетилетие на века са пренесени върху фигурите на актуалните поети в автобиографичен план. Самият Пламен Дойнов е подготвил цялата тази игрова „некрофилска“ и гротескова персоналистична проблематика в редица свои стихотворения и къси поеми в някои от първите си книги „Post Festum“ (1992), „Любовникът и Маестрото“ (1993) и „Висящите градини на България“ (1997), където са възкресени „сенките“ на толкова много литературни личности на поети и национални герои – от индивидуално явяващите се Дора Габе и Елисавета Багряна, до целия „пантеон“ именно в поемите „Висящите градини на България“ и „Езерото или Гробът на Левски“. И да прибавя още един малък пример за тези персоналистични игрословици със свръхпрестижни култови имена, вече от „Българска христоматия“: „Кант – като кит, Конт – като котка„ (дадено като посветено „на немеца рибентроп„, написано в раздела „Биографии“ всъщност от Йордан Ефтимов).

В своята „Паралелна антология 1989–2009″ от 2013 г. с псевдо-ерудитското заглавие „Пантеизъм и емпириоктритицизъм“, Пламен Антов въплъщава автобиографически-пародийно фигурата на „poeta doctus“ („учения поет). И отнася към собствената си литературна личност прословутия моден за времето си теоретически конструкт за „смъртта на автора“ – в едноименно стихотворение, преизпълнено с битови реалии и придружено от текста „Непоносимата лекота“, спомнящо ни заглавието на прочутия разказ на Бунин и повествуващо за прочита на „собствения некролог“ на първа страница на „Литературен вестник“, бр. 20 от „т.г.“. (В бележка под линия към първия текст ни е даден мистификационно като автор на „теорията“ самоубилия се поет-сюрреалист Рьоне Крьовел.) На същия теоретически конструкт е посветен и драматургичен текст: „Смъртта на авторите, сиреч Записки по българските и прочие“, където авторите са означени като „З. Стоянова и П. Антова“, а персонажите са Бенковски, Захарий Стоянов, Българският народ – 1 и 2, Иванчо Йотата, „Райна Княгиня“ и др. В оригинално направената като полиграфия и оформление „Америките“ (2002 г.), в раздела „Изобретяването на Америка“, стои в началото ето такова представяне: „Дон Франциско Писаро не е прост писар (нито писоар), / а Автор на народи – мъже, жени и деца, / изтръгнати чрез страданието и смъртта / от Отвъдността /…/“. И още: „Със сърце порасло и за кръст готово / дон Франциско Писаро, запретнал ръкави, / тотално проблема на текста разрешава, / размахвайки като Дон Кихот или Жак Дерида / алебардата на деконструкцията, / (вж. репродукцията)“. Такова смесване на знакови имена и реалии от различни периоди е особено характерно за литературата на постмодернизма.

Множеството стихосбирки на Божидар Богданов за последните 25  години са преизпълнени с многообразни персоналистически игри и езикови игрословици, с пародийни обрати. Например: „По „Царя“ върви Царя – цар на племето „Дада“; „Един гарван кълве / месата на Ботев. // Друг гарван влиза / в очите на Яворов“; „Аз пък си мечтая да съм Омир / и гордият Троян да бъде Троя“. Тук е и още една игра с въпросния теоретически конструкт, късата поема „Краят на философиите“ (с мото от Дилън Томас – „И смъртта ще остане без царство“), която завършва така: „О, естеството е синтез на мъдри атоми. / На Демокрит плюс много платони“. (Имаме и едно мъдро-скептично обобщение – „Домът на автора“.) Както и ето такива също демитологизиращи стихотворения: Джоконда, 14 юли: „И недокосната / от четката / на вятъра / лъвицата / на Леонардо / (порочнодевствена) / сънува / свободата си / сред рамките / на Лувъра“. Във „Великолепни стихотворения от Борис Роканов, с обяснителни бележки от Ани Илков, Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Екатерина Йосифова, Йордан Ефтимов, Марин Бодаков, Младен Влашки, Петър Анастасов, София Нестерова“ (2009 г.) четем такива редове: „Казах на поетите да спрат да пишат, / казах на Уитман, на Дилън Томас, на Лорка, Маяковски и Аполинер. / Казах, че Боби Роканов скоро ще се появи и ще напише / гениални стихове“. Борис Роканов наистина преследваше отново и отново екстремната персоналистична изява (по постмодерному, разбира се).

Свои приноси прави и Златомир Златанов. В „Острова на копрофилите“ (1997 г.), в „Преводно стихотворение“ термините са думи-мотиви, а и направо думи-лирически персонажи, като декларацията е следната: „Аз не превеждам, аз крада. /  Семиологията е вярната ми Пенелопа. / Играя белот на две ръце с Дерида / в дълга серия от ремарки и апострофи“. Тук е и една амбивалентна като послание „Почит към Езра Паунд“ заради нацистките му увлечения и затворническото му болнично битие. А персоналистическите следи от митове, авторови реализации, от имена на текстове и художествени творби в поемата му „Ектения“ (2012 г.) са стотици в този гъст на реалии текст. В стихосбирката на д-р Димитър Калев „Помежду“ (2006 г.) също се явява култовото име на Дерида – в стихотворението „Бог разговаря с Жак Дерида“. Но финалът от стихотворението „Предсмъртните думи на Хаджи Димитър“ вече е всъщност вторично-митотворчески: „Нямам представа как станах изгнаник в тяло на тъжен комита, / но подозирам (и Бог ми е свидетел): Ботьов промисли България, / както Голготската драма например бе промислена от Исаия. / Казвам ви, аз съм промислица Ботьова. / Жив съм: Хаджи Димитър„. А ето как блестят „Звездите на Тоскана“ от стихотворението на Миглена Николчина (поместено като последна творба в представителната ѝ авторска лична антология от 2008 г. „Градът на амазонките“):

Данте стоеше пред мене в прозореца отворен от Доре
и гледаше звездите на Тоскана.

Вергилий стоеше до Данте, но аз не знаех,
че Вергилий не го вижда, макар да гледа звездите като него,

звездите, нарисувани от Доре,
така, както не ме вижда детето, отворило книга на пода,

сричайки
превода на Величков.

И към финала, след един пространен монолог на Данте, имаме следния завършек: „Това е островът, казах си, другият остров. / Какво ми казаха, ще предам по-нататък“. Но продължение, естествено, нямаме…

(Тук не се намесвам в дебата за явяването, общата стилова характеристика и приключването на ерата на посмодернизма в българската поезия. Тези въпроси са подробно изследвани в две капитални съчинения: Пламен Дойнов. Българската поезия в края на ХХ век. Част първа и Част втора, Просвета, 2017 г.; Пламен Антов. Българският постмодернизъм. Контекст. Генезис. Специфика. Том 3. Жанет-45, 2010 г. и пак в неговия: Българският постмодернизъм ХХI–ХIХ в. Към философията на българската литература. Жанет-45, 2016 г.)

Апологетическото слово много често е прицелено в най-значимите литературни личности – наред с вгледаността си в места, градове, явления. Но макар по принцип то, това слово, да е безвъпросно, в културните пространства на постмодернизма дори апологетическото слово може да бъде и сложно проблематизирано. Такова е многослойното проблематизиране на одисеевските мотиви, теми и персони в един от големите образци на античното постмодерно писане – „Митът за Одисей в новата буколическа поезия“ (1997 г.) на Кирил Мерджански. Такова е и драматичното битие на Яворовата литературна личност в поезията на Мирела Иванова. В стихотворението с предългото заглавие „Въпроси и отговори, породени от една картина на Георги Божилов – Слона, която Владо отиде да купи чак от Пловдив, за да ме зарадва и закачихме на най-видното място в хола, като в нейния долен край са струпани характерните за художника, който загина така нелепо, абстрактни фигури, а отгоре, върху безкрайния сякаш и много сложен сиво-зелен фон, е нарисувана съвсем независимо от всичко, извънконтекстуално, както би казал изкуствоведът, самотно, както бих казала аз, една стрелка„, та след цялото това разгърнато описание, което е съвсем фактически достоверно, направо като репортаж, и с моменти на критически анализ на картината, във втората част на стихотворението е вклинена следната фраза: „Честта / и позора които Пейо Крачолов Яворов назова / с два револверни изстрела“. И това в целия този също гъст от реалии текст се случва някак съвсем естествено, защото говорим за мотив, който очевидно звучи непрекъснато в поетовото съзнание. А добилото популярност стихотворение „Лора“ е с мото от Яворов („… на смърт е моята душа ранена, / на смърт ранена от любов.“); звучат в началото на всяка от трите части еднотипни изрази: „Аз бях несвободна жена“, „Аз бях красива жена“ и „Аз бях силна жена“; и в целия този триъгълник от различни състояния и самопризнания се разгръща пресъздадена от аз-позиция великата трагедия на Яворовата Жена и на самия Поет. В този силен контекст, в поместеното в сбирката „Еклектики“ (2002 г.) стихотворение „Поет“ някак чуваме и яворовски интонации.

Да добавим за финал на тази глава няколко примера от творческите реализации на музикалния постмодернизъм за възхвала на велики предходници-композитори. Така Арво Пярт има един знаменит „Кантус в памет на Бенджамин Бритън“ (1979 г.), а Алфред Шнитке твори „Канон в памет на Стравински“ (1971 г.). (И веднага си припомняме за „Двоен канон. В памет на Раул Дюфи“ (1959 г.) на един голям авангардист като Игор Стравински; слушаме творбата на Шнитке като далечна реплика, като повтаряне на този апологетически персоналистически жест.) Тези музикални „апологии“ са проява и на практикуваната в музикалния постмодернизъм полистилистика и на насищането на музикалната тъкан с „цитати“ от известни чужди музикални произведения. Българският композитор Георги Арнаудов също твори в тази насока, той има произведения като „Brams versus Vagner (Imaginarium super Mathilde Wesendonk)“ – за пиано квинтет, „Le Rappel des Rameaux“ за соло пиано, и „Footnotе (…und Isolde/ns Winkfall Lassen…)“ – въображаема интерлюдия към второ действие на „Тристан и Изолда“ за камерен ансамбъл.

Публикуваният текст е откъс от студията на проф. Михаил Неделчев „Литературният персонализъм“.