„Литература на случаите: от „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси от литературното поле на НРБ“ – новата книга на Пламен Дойнов е „първото по рода си системно представяне на българската литература от периода на НРБ през поредица от случаи“.

Новата книга на Пламен Дойнов „Литература на случаите: от „Тютюн“ до „Хайка за вълци“. Казуси от литературното поле на НРБ“ раказва за онези произшествия в литературата на Народна република България, които предизвикват острите реакции на критиката и на властта – активиране на цензурата и на тайната полиция, мероприятия на Съюза на българските писатели и партийната организация към него, циркулиране на слухове и анекдоти, а понякога и явната или скрита намеса на самия комунистически вожд.

Ивайло Знеполски: Литературата е неразделна част от историята на комунизма, не само като факт, който съпътства режима, а защото в ситуация, в която всички дискурси, освен официално политическият, са забранени – не може да има социален дискурс на работническо недоволство, не може да има политическа опозиция, не може да има опозиция дори в науката – литературата от самото начало се оказва единствената област, поради семантичната двусмисленост на художественото слово и художествените образи, в която може да има някакви отклонения. Първоначално тези отклонения са невинни, като че случайни или емоционално изтървани, по-нататък стратегиите зад това двусмислие се задълбочават и вече се говори за езоповския език на тази литература на несъгласието. Именно затова през литературата могат да се проследят еволюциите, през които минават литературното поле и, разбира се, самото общество.

Книгата на Пламен Дойнов „Литература на случаите“ се появява след една друга негова книга, посветена на доктрината на социалистическия реализъм, на произведенията, които тя утвърждава, на произведенията, които се явяват алтернативни и по някакъв начин я оспорват, или ако не я оспорват открито, то поне се явяват като някаква възможна алтернатива. Така че тази първа книга задава широката рамка на дебата за литературата на Народна република България. В случая имаме едно изключително задълбочаване в историята на тази литературата, което става възможно благодарение на новите инструменти, които авторът въвежда – това е изследване през случаи, което означава отделни творби или отделен автор да бъдат взети на фокус, да бъдат показани в ширината и дълбочината на тяхното литературно битие, като за тази цел се използват инструментите на микроисторията, на социалната психология, взимат се имената на редица известни теоретици, между които Карло Гинзбург, Джовани Леви и т.н. Така че връзката между голямата история и малката история, историята на случаите ни позволява по-ясно да видим как е протекла самата голяма история на литературата на Народна република България.

Защо литературата е важна за изследването на комунизма в България? Това е може би първото социално поле, в което се набелязват елементи на известна еманципация – частична, непълна, компромисна, но еманципация през заявяването на някакви субекти: първо, субект на творчеството, а след това и субект, който дръзва да има и някакво лично мнение или лична естетика, тъй като отклоненията са не само по линия на идеите или критична позиция към някои неща от режима, но също така дори при утвърждаването на режима е възможно използването на други изразни средства.  

Литературно поле може да имаме само когато се очертаят различни актьори, тоест там, където има само власт-писател, няма литературно поле. Литературното поле предполага повече фигури, между които има различен тип отношения и се водят позиционни войни – на оценка, на препоръка, на съпротива. И така, от книгата ние виждаме как възниква това поле, актьорите в него са писатели, поети, редактори, издателства и техните ръководства, критици, писателският съюз като една официална институция, която санкционира йерархията и препоръчителните норми, и различните нива на Българската комунистическа партия. Това позволява през отделния случай, на базата на проследяването на поведението на всички тези актьори, да се видят пресечните точки между литературното поле и официалното поле на политиката, да се видят механизмите на цензурата и автоцензурата. Знаем как хихикайки, Тодор Живков казва на редица писателски срещи, че у нас няма цензура. И наистина ние имаме най-отвратителния вариант на цензурата, която е възложена на всеки един по места, тоест всеки е цензор и в същото време е наблюдаван в качеството му на цензор. Да кажем, в Полша, където съм се занимавал с различни случаи, има официална цензура, която понякога дори се противопоставя на висшето партийно ръководство да се пусне или не някоя творба. А тук има не децентрализация, а една тотална цензура, тъй като има различни източници на подаване на сигнали и на неодобрения. 

Пламен Дойнов изследва тези седем случая на базата на сблъсъка между нормата и изключението, като изключението е в различна степен, не всички изключения са еднакво значими, но на базата на тази предпоставка той започва една прецизна детективска работа във всички възможни източници, които може да си представите. Много важно е да видим, че тези случаи не са сами по себе си, тъй като нашето литературно поле е същевременно и доста ограничено, поради това, че сме малка култура, поради това, че сме силно централизирани и всичко е в центъра, всички институции за публикуването, всички институции за оценката, и затова много често актьорите в тези случаи се повтарят. При това се появяват в различни роли – единият път актьорите се явяват на страната на наблюдаващата институция, в качеството си на редактори, шефове на издателства или членове на ръководните органи на писателския съюз, след това те се появяват като автори. Много интересен е случаят с Блага Димитрова и Ивайло Петров, които се появяват като редактори в случая „Спомен за страха“. Тоест на тях им е възложено да бъдат част от цензурната машина. Това е недоброволно приета роля и в същото време принудителна, тъй като щом си литератор, трябва да си изкарваш прехраната с литературен труд, трябва да имаш месторабота, трябва да публикуваш. Така двамата започват да дават на Константин Павлов съвети какво да съкрати, какво да промени, как да го направи, играят двойна роля, опитват се същевременно да защитят нещо, да бъдат посредници… Една сложна работа, но в края на краищата това, което преобладава, е, че те са хората, които искат да се спази, доколкото е възможно, установената нормативна ценностна система на режима за литературата. След това, в двата последни случая за „Лице“ и „Хайка за вълци“, ние ги виждаме вече като обект на цензурата, вече тях ги гледат под лупа, тях ги критикуват, тях ги спират и т.н. В това аз видях потвърждение на един от много важните изводи на Хана Аренд в нейното изследване за тоталитаризма, в което тя казва, че в тоталитарната система хората са или жертви, или палачи. Разбира се, тук и двете съществителни трябва да бъдат приети в един омекотен вариант, но друга възможност няма. И ако в случая със „Спомен за страха“ те се бяха противопоставили категорично, то щяха да минат от лагера на цензурата, тоест на палачите, в лагера на жертвите.

Искам да обърна специално внимание върху много прецизната работа в книгата по реконструиране на текстовете. Авторът сравнява различните издания – преди книгата да попадне под ударите на цензурата и след това, заедно с поправките, добавките и т.н. Това не е самоцелна игра. Целта е да се разберат две неща – от една страна, изискванията и нормите на литературния цензор, но също така да се разбере поведението и стратегията и на авторите. Приемането или отхвърлянето на определени промени, съобразяването с определени препоръки се явява показател за по-нататъшното развитие на писателя и Дойнов нахвърля щрихите на това бъдещо развитие, което се очертава съвършено ясно в съзнанието на познаващите българската литература през това време. Приемането на компромиса, съобразяването води до литературно деградиране. Нещо повече, този своебразен индекс на конформизма или индекс на несъгласието се проявява не само на равнището на съдържанието, но и на равнището на формата. И Пламен Дойнов доказва, че изборът да се подчиниш на цензурата, или да я отхвърлиш директно, има връзка към моделирането на литературния почерк.

Последният важен аспект на тази творба е, че тя е написана в духа на историзма, в най-добрите традиции на историческото изследване. Различните случаи са разположени във времето от 60-те до края на 80-те години и както по поведението на писателите, така и по поведението на цензурата като обобщение на цялата власт, може да се съди за процесите в обществото. Първо, вижда се, че тези скандали не остават без следа, те, разбира се, водят до една осторожност от страна на цензурата, но в същото време се отразяват в някакъв повишаващ се кураж от страна на литераторите. В края на краищата нищо много важно не се случва – забраняват ти една книга или махаш няколко стихотворения, тоест това е някаква призма, през която се тества склонността на системата до каква степен сурово да наказва. И много от литераторите преценяват, че начинанието си струва риска. Затова ние виждаме, че с нарастването на годините има едно повишаване на градуса на предизвикателството.

Друг важен аспект на историческата перспектива на изследването е, че през първите години на режима и до 70-те години основното литературно волнодумство е в сферата на поезията. Оставям настрана романа „Тютюн“, който е по своята естетика и съдържание според мен гранично произведение, неговото първо издание е свързано по-скоро с реалностите на късното царство България и то прекрасно щеше да се впише в онази епоха. Така че „Тютюн“ не е много типичен пример. От останалите шест случая, първите четири са поезия. Поезията е жанр по-игрив, по-оперативен и не изисква такова огромно напрежение. Ето, да кажем, Милен Русков твърди, че е работил над романа си пет години, а стихотворението може да бъде резултат и на моментно вдъхновение, има гениални стихотворения, появили се в резултат на такова вдъхновение. Тоест поезията заявява преди всичко един субект на изживяването и на взимането на позиция и май не много повече от това. Следват още два случая – „Лице“ и „Хайка за вълци“, които са най-сериозните предизвикателства към системата, особено романът „Хайка за вълци“, който ако се беше появил през 60-те години, не знам каква съдба би очаквала Ивайло Петров, но вероятно и той не би го написал през 60-те години. Появяването на тези много значими творби – аз наистина смятам, че „Хайка за вълци“ е венец на тази другомислеща литература от края на 80-те години – означава вече не създаване и заявяване на субект, а предлагане на един алтернативен свят. Голямото повествование, подреждането на всички актьори на социалното действие в един живот предполага нещо много по-сериозно, отколкото конфронтирането на поетичния субект.

Литературните случаи, с които ни запознава Пламен Дойнов, разкриват, че за да запазят живота си и професионалното си съществуване във всички тези периоди на пулсации и прогресивно отпускане на хватката на цензурата, писателите са принудени да живеят в постоянни компромиси, на границата на едно балансиране между писателското призвание и достойнство и императивите на оцеляването. Борис Делчев създава на едно място в дневника си фигурата на малките хора, той казва: „Това са малки хора“, коментирайки, ако не се лъжа, едно заседание на ръководството на писателския съюз, довело до някаква забрана. И все пак независимо, че компромисът съпътства всички нас през това време, ще ми се да завърша с една фраза на Цветан Тодоров, който казва: „Не всички котки в тоталитарната нощ са еднакво сиви“. И аз мисля, че Пламен Дойнов ни показва, че котките са различни.

Михаил Неделчев: Разбира се, Пламен Дойнов има ясно съзнание за огромната разлика, не само литературна, между цялостните светове, макар че те бяха еднакво тоталитарни, но все пак пределно различни – светът до 1962 г. и светът, в който живяха повечето от нас след 1962 г. до 1989 г. Безкрайно различни са и обърнете внимание, че единствено романът „Тютюн“ е написан преди 1962 г. и в своя първи вариант – тук съм напълно съгласен с проф. Знеполски – е по-скоро творба от времето преди 1944 г., преди Втората световна война, така че той някак се вписва по погрешка и тази грешка за съжаление означава принудата той да трябва да бъде пренаписан. Всички останали случаи са след 1962 г. Защо след 1962 г.? Освен това, което проф. Знеполски с пълни основания каза, че литературата е зона, в която сякаш има относителна свобода и затова е толкова прекалено наблюдавана, след 1962 г. литературата и особено поезията стават свръхважни, защото това е времето на канонизацията на едни млади хора, които са т. нар. „априлско поколение“ – те стават свръхважни, защото са, така да се каже, поетическото и литературно съответствие на Тодор Живков и неговата власт. Тоест докато априлци – Левчев, Стефан Цанев, Владимир Башев и цялата там дружина след тях – са актуални, най-талантливи и най-произвеждащи ярки метафори, то и Тодор Живков ще бъде все на власт, ще бъде все най-умен и все така ще ни съобщава, както и ни съобщаваше, нови и нови истини за социализма, включително когато критикува сам себе си. Е, те взаимно се поддържаха – априлци и всичко това, което беше тяхната литературна и политическа идеология, поддържаха именно Тодор Живков и неговата власт. Имаше удивителен синхрон.

Как се явяват случаите, дали те се явяват само поради това, че съответният писател е искал да има случай, искал е да направи скандал? Не, в никакъв случай. Поначало тоталитарната идеология, особено комунистическата идеология, се храни със случаи, на нея случаите са ѝ необходими. Самата реторика на подозрителността, която се поражда от комунистическата идеология, има необходимостта от случаи. Дори и да няма случаи, тя ще ги измисли, дори никой да не е желал да напише творба, която да е неправилна, тя ще измисли неправилната творба, със съответни рецептурни решетки, механизми и прочие ще посочи неправилната творба. Безкрайни са възможностите една творба да се окаже неправилна. Това е много важно. Тоест част от тези автори, които по някакъв начин пораждат случаи, въобще не са мислели, че ще породят случаи. Освен това Пламен Дойнов прави големи списъци с потенциални случаи или пък със случаи, които са туширани, случаи, които не са се разгърнали като случаи. Много са причините, безкрайно разнообразни са възможностите и посоките един потенциален случай да бъде туширан и да не стане случай. Защо примерно Иван Цанев не е породил случай, или породил ли е Иван Цанев случай, имало ли е основание Иван Цанев да породи случай? В много по-голяма степен бих казал аз, отколкото примерно Иван Динков, в много по голяма степен.

Пламен Дойнов оразличава скандал, оразличава казус, а основното понятие, с което си служи споменатата от проф. Знеполски микроистория, е казус, не случай, а казус. Скандал, казус и случай – по прекрасен начин Пламен Дойнов ги оразличава. За да има случай, разбира се, трябва да има публичност, трябва да е опубличностен случаят. Има много случаи, които не се превръщат в случаи, защото някак не се разгръщат така, че да се превърнат в някакъв публичен сюжет. Освен това персоната, която застава на фокус при съответния случай, може да е писателска персона, но може и да е текст, творба, тъй като може да се окаже, че писателят е правилен, само кой знае защо отделна негова творба не се е оказала правилна и затова поражда случай. Тогава обаче имаме едно отделяне – писателят се вади настрана и само творбата поражда случай, тя е завихрена в случая. Това са съвсем различни сюжети. Както, разбира се, има и писатели, за които предварително е ясно, че са неправилни писатели, предварително е ясно, че трябва да бъдат санкционирани. Тези писатели ги дебнат на пангара, за да ги да опубличностят,  дебнат творбите им, за да се породи случай. Какво означава опубличностяване? Опубличностяване означава завихряне на дискусия около някакъв текст на някакъв писател. Например защо не е станал случай случаят – а той е имал много по-големи основания да стане случай – с Георги Божинов и неговия очерк, публикуван в сп. „Септември“, в който за пръв път се говори за сталинските лагери. Няма случай обаче. Защо? Въпреки че случай потенциално има, разбичкана е цялата редакционна колегия на сп. „Септември“, наказани са най-различни хора, но за това не се говори. Тоест това трябва да остане тайна, това трябва да остане в подмолите на литературата и не се опубличностява.

Както знаете в руската литературна публичност има самиздат и тамиздат. Самиздат означава, че сам издаваш нещо, тоест нещо се издава, преписва се, репродуцира се по някакъв начин, но там, в Русия. А има и тамиздат, а това означава, че някой е решил, че някакъв ръкопис трябва непременно да бъде публикуван, изпраща го някъде на Запад и той излиза там, на Запад. И тук започва голямото колебание. Дали тази творба, която и излязла като тамиздат някъде, трябва да стане тема на литературната публичност в Съветския съюз, или трябва да бъде премълчана. Да си представим примерно, че след като отхвърлят неговата стихосбирка „Спомен за страха“, Константин Павлов по някакъв начин я изпраща на Запад и тя излиза, да кажем, в братска Холандия като стихосбирка на български език. Разбира се, кой ще я прочете там, това е друг въпрос, но какво щеше да стане, щеше ли да бъде опубличностен този факт, щеше ли да се превърне този тамиздат в тема на българската публичност, щеше ли да има случай, както има в Съветския съюз случай Солженицин, има случай Бродски, именно заради тамиздата. Ние знаем, че дори около Георги Марков и неговите Задочни репортажи няма тамиздат, няма случай. Напротив, има пълно премълчаване, това трябва да бъде табу, трябва да бъде тайна, защото българската литературна публичност трябва да бъде изчистена от тези най-опасни потенциални случаи, трябва да бъде изчистена, за да може да бъде вярна тезата, която комунистите и Тодор Живков непрекъснато развиваха – колко всъщност българската интелигенция е абсолютно вярна и само тук-там има отделни случаи. Тоест това не е полската интелигенция, която масово, така да се каже, е случай, какво да я правиш нея, тя цялата е случай. Цялата чешка интелигенция е случай в рамките на социалистическия лагер. А тука какво става? Тука – случайчета. И по-скоро трябва да потушим, да прикрием възможността нещо да се опубличности като случай. Разбира се, случаите понякога са като някакви циреи на правилната литературна публичност, които избиват. Ясно е, че трябва непрекъснато да дебнем Константин Павлов и колкото пъти си отвори устата, трябва да го санкционираме, а най-добре да не си отваря устата, да пише само сценарии, да не публикува стихотворения. Това е ясно.

Случаят с Николай Кънчев е по-сложен. Защо всъщност Николай Кънчев е нещо като случай, ама не е съвсем случай? Ами защото не бяха експлицирани тези доста по-хард ноти, доста по-прикрити, доста по-сложни послания, които поезията на Николай Кънчев носи. Тоест по-добре да не ровим, защото ще замирише, нека си остане нещо като случайче, нещо ще му забраним, ама няма да го превръщаме в случай. Включително неговите тамиздати – защото Николай Кънчев имаше много тамиздати – няма да говорим за тях. Защо те не стават случаи, по каква причина? Тоест много са причините, различни са посоките и Пламен Дойнов по прекрасен начин ни показва многообразието как се поражда случай, дали той е свързан с някакъв личен жест на опубличностяване – тоест аз, Константин Павлов, излизам на площад „Славейков“ и казвам: „Насам, народе, вижте колко опасна е моята стихосбирка“, или Константин Павлов чете своите опасни стихотворения само на рибките и накрая те стават акули и изяждат и самия поет, и доносника, както знаем от гениалната му поема.[1] Тоест случаите са различни.

Случаят с Ивайло Петров е действително най-сложният, това е наистина случай и Пламен Дойнов прекрасно го представя – социалистическите критици се опитват да нормализират, да минимизират щетите от една абсолютно алтернативна на социалистическия реализъм творба, опитват се да ни я представят едва ли не като образцова, като творба по-скоро на социалистическия реализъм, каквато тя не е, тя безспорно не е. И обратно – също го е показал по прекрасен начин Пламен Дойнов – една творба като „Лице“ на Блага Димитрова, която по същество е по-скоро соцреалистическа, комунистическите критици я четат като враждебна, буржоазна и не знам каква си. А тя си е соцреалистическа, там патосът е по-скоро социалистически.

Разбира се, още по-сложен е случаят с „Хляб от трохи“, а след това и с „Моминството на войниците“ на Иван Динков. Според мен, разбира се, първият вариант[2] е изключителният, важният, страхотният, силният, поразяващият, това е текст, който удари грандиозен шамар на цялата официозна версия за партизанското движение. Това беше малкото или голямо отмъщение на самия Иван Динков, който дълги години беше принуден да им редактира глупостите и фалшификатите за партизаните, защото той беше редактор тъкмо в „Партиаздат“ и трябваше да се занимава с техните глупотевини, да търси кое е вярно, кое не е вярно, след като е виждал, че огромната част е невярна. Това беше според мен вътрешната, интимната причина, подтикът той да седне и да напише тази гротескова работа „Хляб от трохи“, която представя по този начин т. нар. партизанско движение. След като случаят става случай, той пише и една втора част, която е също изключително талантлива и изключително интересна, но която – много добре ни показва това Пламен Дойнов – се опитва да нормализира по някакъв начин, да прикрие щетите, обаче пак не става прикриване, тоест случаят си остава случай, защото талантливият човек е талантлив, той дори да иска, няма да излъже, защото талантът сам по себе си е истина в последна сметка. 

Случаят с Радой Ралин, разбира се, е от друга опера. Пламен Дойнов казва с пълно основание, че при Радой Ралин винаги има стремеж към театрализация, че сатирата му винаги се стреми към театрално представяне. И не само това, самият писател като публична личност, като литературна личност е театрален, той театрализираше винаги. Едно от най-опасните неща беше да тръгнеш по площад „Славейков“ откъм „Раковски“, Радой Ралин да се зададе отсреща, като те види, той ще се насочи към тебе и ще пита: „Мокриш ли котето?“, за да чуят всички, че аз, Радой Ралин, викам такива работи. А ние, дето той ни пита дали мокрим котето, се гърчим, защото се чудим какво да отговорим. Та Радой Ралин театрализираше всичко, той театрализираше себе си непрекъснато, той снабдяваше своите текстове с жестове и в някакъв смисъл Борис Димовски му помогна с тези опашки, с всички тези работи, с това обрастване на тези епиграми с такива жестове. При Радой Ралин нещата са съзнателни. Това е бъзикане – да видим докъде системата ще издържи от това, че я бъзикаме, ние по някакъв начин я предизвикваме, това е тестване, то е форма на игра, разбира се, тази игра е опасна игра, но Радой Ралин можеше да си го позволи, защото имаше нашивки. Тези от вас, които са ходили в казармата, знаят, че като си в казармата, ако си като Михаил Неделчев редник, ако направиш някаква голяма беля, ще те пратят в дисциплинарна рота, ако си еди кой си и си младши сержант, а още по-добре, ако си старшина-школник, ако направиш беля, ще ти махнат пагона и ще те оставят редник, но няма да те пратят в дисциплинарната рота. Та Радой Ралин имаше политически нашивки, тоест той можеше да си позволява тези предизвикателства спрямо властта и си ги позволяваше. Това беше прекрасно, разбира се, това е чудесно, когато го казвам, не го казвам критично към Радой Ралин, само ви казвам колко различни са публичностите на съответните писатели.

Ние хуманитаристите правим една голяма грешка, като употребяваме понятието публичност в единствено число. Това е голяма глупост. В 14-ото издание на своята книга „Структурни изменения на публичността“ Юрген Хабермас коригира тази грешка и казва, че публичностите са безброй. И наистина е така, публичноститте непрекъснато се бият, те се съграждат, те се убиват една друга, някои загиват, нови публичности се раждат, това е една битка и човек, който няма социално въображение, трудно може да си я представи, защото това е грандиозна битка, тя предполага мислене не в парадигмата на триизмерното пространство, това е една друга пространствена визия, която е грандиозна и многомерна и ние дори нямаме понятие да опишем това нещо. 

Искам да направя една най-обща аналогия – Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация създава една стройна държава в държавата в рамките на Османската империя и когато стане някакъв общоевропейски катаклизъм, тази революционна държава в държавата излиза в нелегалност и заявява своето присъствие. Само че повечето от революционерите, както би казал Иво Христов, не че са чак дебили, но са глупави хора, тоест те смятат, че понеже имат пушки, пушките трябва да гърмят. А Гоце Делчев и Левски не са мислили пушките като пушки, които непременно трябва да гръмнат, те трябва да служат за революционизиране на цялото население, за едно националреволюционно осъзнаване. Само че тъй като, пак казвам, повечето националреволюционери са глупави, те гърмят от време на време с тези пушки и тогава се създават афери. Аферата е случай или казус в рамките на мисленето на ВМРО, тоест според езика на ВМРО аферата означава поради някакви причини, поради някакъв катаклизъм, поради някакво предателство или нещо такова разплитане на мрежата, която е изградена, тази революционна мрежа се скъсва по някакъв начин.

Добре, афери ли са случаите. И да, и не. Според концепцията на проф. Знеполски те късат мрежата или избиват по някакъв начин, тоест някаква друга публичност, някаква друга мрежа, някакво друго, някакво алтернативно поле избива отдолу. Да, това е вярна концепция, но има и друга и тя е по-скоро моята – че комунистите измислят случаите, те са им нужни тези случаи, те ги произвеждат, производството на случаите е задължително, от време на време трябва да има случаи. Това е като в казармата – там от време на време по неясни причини идваха офицерите сутринта в 5 часа и някъде към 5.30 ч. се свиреше тревога, тоест имаше случай или както се казваше в казармата – натягане. Така че трябва да има натягане от време на време, трябва от време на време тази общност да се държи в напрежение. Случаите в литературата са нещо такова, литературният плебс трябва от време на време да бъде предупреждаван, трябва да му бъдат набити канчетата, трябва да се стегнат редиците. Затова случаите, дори да ги няма, ще бъдат произведени, ще бъдат направени. Дори и да няма кой да бъде набеден, ще има набедени.

Морис Фадел: Смятам, че книгата показва много ясно нещо, което е изключително важно и това е неприложимостта на методите на традиционната литературна история към периода на социализма, към литературата на Народна република България. Защото тази литература не може да бъде мислена чрез традиционните вътрешни методи на литературна история, тоест да се описва развоя на някаква поетика, смяната на похватите, тъй като виждаме от тази книга колко голямо значение играе контекста, колко зависима от външната среда е самата литература. Същевременно не може да се описва литературата на социализма и от гледна точка само на външните подходи, на контекста, да се разтваря в тях. Защото има един голям парадокс, който много добре се вижда в книгата, той е свързан с това, че литературата на социализма е модерна литература и както подчерта проф. Знеполски, тя е устремена към автономност, тъй като стремежът на модерната литература е стремеж към автономност, към еманципация, към самозатваряне в някакъв смисъл. От друга страна, обаче тази литература непрекъснато е принуждавана отвън, непрекъснато е контролирана отвън и сама се поддава непрекъснато на този контрол, тоест тя непрекъснато създава и руши своята автономност. Ето защо аз не съм съгласен с твърдението на проф. Неделчев, че литературните случаи при социализма се създават от властта. Напротив, според мен Пламен Дойнов показва как те възникват някак естествено от вътрешното противоречие, в което живее литературата на социализма, а то е нейният стремеж към автономност, нейният стремеж към еманципация в някакъв смисъл и постоянното ограничаване и самоограничаване, разбира се, на тази литература. Проф. Знеполски много добре показа различните агенти, които участват във всеки случай. Действително случаят прави видимо това колко сложна е литературната ситуация през епохата на социализма, колко много агенти, колко много институции участват в нея. Книгата на Пламен Дойнов прави особено видима една институция, която обикновено не се подчертава или се подчертава пределно общо, като се говори за идеологията, системата – това е Държавна сигурност. В книгата виждаме много ясно колко конкретно, колко съвсем директно участва Държавна сигурност в създаването на книгите, в тяхното продуциране, контролиране и т.н. Тази тайна власт е нещо изключително важно за епохата на социализма, за онова общество, което е общество на тоталното подозрение. Разбира се, книгата показва една литература, която е устремена към малкото, тя е устремена към случая, към конкретното. Но заедно с това в една по-широка перспектива ние виждаме все пак и една панорама на литературата през социализма, виждаме как тя се придвижва от една литература, която е много силно контролирана в казуса „Тютюн“, в една литература, при която до голяма степен властта изчерпва своите възможности, постепенно се изхабява, става инертна в късните случаи през 80-те години, тоест има едно движение на властта от тотален контрол към постепенно изхабяване, една постепенна умора, разсейване на контрола. Това според мен е всъщност и историята на литературата през епохата на социализма.

Йордан Ефтимов: Едно от големите предизвикателства е, когато прочитите на няколко души се сблъскат с прочита, който прави самият автор. Авторът на литературоведско изследване е всъщност един особен автор, още повече ако той е същевременно и художествен творец. Това е една личност, която е изключително рефлективна, до степен, така да се каже, на потенциален разпад на способността на удържи една гледна точка, една визия за нещата…

Михаил Неделчев: Преди да чуем автора искам да репликирам доц. Морис Фадел, тъй като беше изразена критика към моето гледище. Казах още в началото, че аз изцяло подкрепям интерпретацията на проф. Знеполски, но тя не е единствено възможната интерпретация. Тоест това, което изложих пред уважаемата аудитория, е една от възможните интерпретации, която по някакъв начин, макар и да влиза в сблъсък с концепцията на Знеполски, съсъществува в интерпретативното поле при възможни прочити на тази творба.

А инак, ако ние представим случаите и ги мислим само в плана на героиката, ще сбъркаме, защото част от тях не са героични изяви и не винаги явяването на случая означава някаква героика. Това е погрешно четене и Пламен Дойнов в никакъв случай не е задал такава посока на своето четене. Достатъчно сложни са неговите анализи, за да ги четем в плана на героиката. Това би означавало грешно четене. Неговите тези са множествени, те са амбивалентни и сложни. Разбира се, посоката на героиката съществува, но в рамките на един и същи случай субектът може да поеме и в обратната посока, може да тръгне, така да се каже, да спасява нещата. Има го и това и Пламен Дойнов го е описал много подробно. Така че да не правим грешка, че става дума за някакъв телеологизъм, че литературата на Народна република България се е устремила към все по-високи и по-високи върхове и е постигнала… Примерно тези книги, които са се случили… Ами няма такова нещо. Няма такова нещо. Литературата е дълбоко разцепена и ние се занимаваме тъкмо с тези сблъсъци, които са челни, големи конфронтации между алтернативните пластове на литературата от това време, между алтернативните автори, алтернативните текстове и това, което беше официозно. Виждаме същевременно как понякога в рамките на едно индивидуално творчество могат да съсъществуват и двете тенденции.

Ивайло Знеполски: Взимам реплика не за да кажа, че не съм съгласен с Михаил Неделчев. Напълно реалистично изглежда тезата, че много от случаите се създават от самите цензори, от властта. Какво щеше да стане, ако се премълчеше примерно за стихосбирката на Константин Павлов, какъв щеше да е отзвукът в публичното пространство – никакъв. Щеше ли да пострада властта от това – не, нямаше да пострада. Въпросът с изследванията през случая не е, за да се маркират героични пози, а по-скоро някакъв индивидуален минимизиран стоицизъм, отколкото героизъм. Мисля, че има голям кураж и предизвикателство, когато Ивайло Петров пише „Хайка за вълци“, защото той пренаписва историята от ранните периоди на комунизма, създавайки един друг, различен свят на социалистическото коопериране в сравнение с този, който съществува в литературата до този момент, той прави една алтернатива. От тази гледна точка той се заявява много категорично. Случаите на Пламен Дойнов обаче са интересни по-скоро по друга причина – те тестват самата власт, нейната дребнавост, страха, фетишизма на словото, въобще страха да се допусне някакъв друг глас, различен от официалния. Така че това е по-скоро тест за системата, за литературната и политическата власт, отколкото за самите творци. Аз също мисля, че една голяма част от тях са далеч от това да бъдат някакви опасни волнодумци, но произведенията им стават случаи, които ни помагат да се ориентираме какво става в Народна република България.

Пламен Дойнов: Този сблъсък на интерпретациите за мен е много поучителен, защото си давам сметка, че около разбирането на литературната микроистория и нейното прилагане върху терена на литературата на Народна република България тепърва ще има дебати и сблъсъци, тепърва ще има разбиране и неразбиране, тепърва ще има да изясняваме позиции на много хора от литературното поле. Това, което аз открих в този литературно-микроисторически подход, е шансът, на първо място, да избягам от морализаторството. Явно е, че отдавна литературознанието върху този период, поне при най-добрите си представители, избяга от публичността, която беше много неприятен фон и среда през 90-те години на ХХ век. Избягахме от публичността, но да избягаме от морализаторството и от делението между героика, алтернативност или мъченичество, от една страна, и някаква зла коварна, сатанинска комунистическа власт, от друга, е сериозно и голямо предизвикателство. Аз исках съвсем съзнателно да избягам от това лесно разделение, без да отнемам нищо от истината, без да спестявам нито един факт, или по-скоро нито едно знание, до което съм стигнал, било то в архиви, в периодични издания, или в художествени текстове. За някои от героите в тази книга може би има нелицеприятни неща, но при всички положения моето отношение към тях е било като към равностойни личности – помежду си и на мен самия. Нито прекалено съм ги обичал, нито съм ги мразил прекалено, опитвал съм се винаги да ги разбирам. И аз самият влизам в това лесно говорене – власт, писатели, интелигенция, ама няма такова разграничение, не само по Фуко – властта е влязла навсякъде. Припомнете си какво каза Ивайло Знеполски, той каза, че в определена ситуация страхотни, невероятни писатели стават редактори-цензори, в друга ситуация те не са такива, напротив, те са обект на цензура. Тук не се намесва някакъв ЦК, Политбюро, Тодор Живков, ние имаме конкуренция в литературното поле и тази конкуренция предизвиква сътресения, тези случаи са плод на тази конкуренция. Там имаме наместници на властта, които много пряко прехождат в ЦК, някои са служители там като Владимир Голев, Георги Джагаров, Димитър Методиев и пр. Някой ще каже – какви поети са те, какви белетристи са. Не, те са поети и белетристи, кой както иска да ги оценява, но те са такива, те играят тази двойна роля и са представители на писателите сред писателите и представители на писателите сред властта. И те обитават това литературно поле и пряко участват в тази конкурентна борба.

Защо няма случай Николай Кънчев? Има случай Николай Кънчев, но той просто не е включен в тази книга. Случаят „Колкото синапеното зърно“[3] е описан в книгата ми „Името на поезията: Николай Кънчев“ и просто не беше уместно и прилично да го препубликувам и в следваща книга. Но там има случай. Всъщност много от случаите не са очевидни. Михаил Неделчев много точно акцентира върху това, че те стават в публичността или в някакви публичности. Да, от една страна, е така, но с времето много от тези потенциални случаи, макар и донякъде разразени, са табуирани, те просто са покрити някъде под повърхността и става точно това, което ни казват нашите приятели микроисторици – трябва да се случи човек да попадне на някакъв уникален, нов, неординерен документ, да попадне на прословутото нормално изключение, да го реконструира, ако то не е съвсем очевидно, и тогава изведнъж избликва този случай. Впрочем случаят със „Стихове“ или „Спомен за страха“ на Константин Павлов е наполовина под повърхността. Трябваше да се появят цяла серия от документи, за да се види, че под морското равнище на случая „Стихове“ от 1965-1966 г., когато бива разгромена книгата на Константин Павлов, се намира цял един континент, свързан с него. И наистина, една от най-невероятните връзки е, че всъщност Държавна сигурност съвсем целенасочено е проектирала и осъществила провала на втората книга на Константин Павлов. Това е донесение на един от работещите в издателство „Български писател“, който е член на „априлското поколение“ и е в конкурентна схватка с Константин Павлов. Той директно казва, че всъщност тази книга е издадена, за да се „помогне“ на Константин Павлов и сега се чака критиката да му покаже правия път. И тъй като критиката мълчи, те намират критици, които да му покажат „правия път“. Тоест случаят възниква тогава, когато искаме да отговорим на нещо, което ни зове за решение. Ако ние не чуваме този зов, няма да има никакъв случай, ако ще камбаните на „Св. Александър Невски“ да кънтят и да ни внушават, че видите ли, издадена е страхотна книга, към която посягат мръсни ръце. Ние трябва да искаме да видим тези мръсни ръце как посягат, да стигнем до документите, които показват всичко това, иначе ще чакаме литературната история да ни се появи като откровение, каквото тя не е. Тя е просто работа.

И накрая понеже е литературна вечер, искам да завърша с няколко скитащи и знаменити цитати от Константин Павлов, от унищожената книга на Иван Динков „На юг от живота“ и знаменития финал на „Хайка за вълци“. Знам, че на всички вас тези цитати ви говорят: 

Тогава друга истина научихме –
че не безстрашните,
а истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

(„Спомен за страха“)

Приживе бях оклеветен –
един подлец излъга, че съм провокатор.
Останах сам –
от врагове преследван,
гонен от другари.
Измих с кръвта си клеветата,
но в гроба съм отново сам.

(„Втора тема – самотният“)

Като шамандури
над скали подводни
светят петолъчките
над всеки гроб.

(…)

– Добър вечер! –
казвам на героите.
(Въпреки предупредителния надпис:
„Забранено разговарянето с мъртвите!“)

(„Първа тема – атеистите“)

Сега от Иван Динков:

Мразя ги – тия, църковно скромните.
Епос за мравки са техните спомени.
Хора са иначе –
с принципи,
с максими:
в профил – марсически,
а в анфас – Марксови.
Сутрин са пътници. Вечер са пътници.
Ходят на работа, вадят си кътници,
кътат парите си, пъплят по митинги,
мляскат мъчително мляко и милинки…
Мисля за дръзките – тия от ъгъла:
винаги лъгани, но не излъгали,
вечно настъпвани, но настъпателни,
никога показни, но показателни.
Плача за дръзките – тия от кръчмата.
Болни са сякаш от болест лъчева:
тръпнат им скулите, хъркат гърдите им –
болни са сякаш,
но пеят гърлено.
Пея за дръзките – тия от словото:
тия,
които разбиват с челото си
не аудитории – а алегории,
не кабинети – а категории.

(„Позиция“)

– Чао!
– Чао-о!
Препускат „Чайки”.
– Чао!
– Чао-о!
Коли гърмят.
Тях ги не карат
с чай от лайка.
Карат ги с кръв
от моята гръд.

(„Чаплата на двадесети век”)

И любимият ми финал на роман в българската литература – какво прави Киро Джелебов в края на „Хайка за вълци“:

Извади Библията от шкафчето, взе мастилото и както си беше с пушката на рамо, написа в полето на последния лист от семейния летопис. „Киро Джелебов уби Стоян Кралев на 24 декември 1965 година.“ Скъта Библията в шкафчето и излезе.

[1] Константин Павлов, Прекрасното в поезията или жертва на декоративни рибки.

[2] В декемврийски брой на списание „Септември” за 1970 г. се появява повестта „Хляб от трохи”, написана от поета Иван Динков. След акция, направлявана от ръководството на СБП и лично от неговия председател Георги Джагаров, повестта е заклеймена като „епигонска”, „злополучна”, като „покушение срещу народностната линия” и пр. Така повестта на практика е зачеркната в литературния протокол на НРБ и остава да отлежава между страниците на списанието до втора редакция. И тази редакция става факт. През 80-те години Иван Динков преработва и дописва повестта си, за да я публикува като роман под друго заглавие – „Моминството на войниците” (1983).

[3] Става дума за стихосбирката на Николай Кънчев „Колкото синапеното зърно“ (1968) – след излизането на първите две книги на Николай Кънчев: „Присъствие“ (1965) и „Колкото синапеното зърно“ (1968), социалистическата цензура му забранява да публикува в продължение на 12 години.