0
686

Литературното удоволствие

marcel-proust

В края на миналата година някак синхронно „Стигмати” и „Ерго” завършиха цикъла с превод на големите произведения на Пруст на български. При „Стигмати” с ранния, незавършен роман на автора „Жан Сантьой” в чудесния превод на Мария Георгиева, а  при „Ерго” с „Против Сент Бьов и други есета” във внимателните преводачески усилия на Юлиан Жилиев.

Santeuil1Синхронът между излизането на двете книги, дължащ се на случайността, обаче произвежда красивото съвпадане на факта, че и двете произведения бележат своеобразен вид подготовка към монумента на „По следите на изгубеното време”. Факт, който при „Ерго” е изведен и на обложката на книгата и който Мария Георгиева също отбелязва (включително в бележка под линия, препращайки по-конкретно и към „Една любов на Суан”). Вървейки по линията на щастливата случайност, може дори да се отбележи, че в българските си издания книгите си приличат дори визуално – в еднаквата гама на кориците си. Разбира се, това е по-скоро страничен факт, но някак той влиза в полезрението естетически – поради актовете на естетическа наслада, умението да се живее в красивото, в епифаничното, в самото изкуство, а и във вътрешните синхронии, които стоят в основата на сюжетите и писането на  Пруст, не само тук, а и във всичките му текстове.

Работите на Пруст разгръщат интензивността на вътрешното усещане, просветлението, опиянението от момента. Те много силно представят насладата от преживяването – четенето, разговора, обществото, миговете на уединение, любовта, приятелството.  „Жан Сантьой” не прави изключение, романът задава модели и сюжети, които ще работят в целия по-нататъшен Пруст. Книгата представя живота на своя главен герой, дал името й, от детството през юношеството до неговата младост. Заедно с това тя върви през литературата, през страстта от четенето и писането, които изпитва Жан, през приятелството на главния герой с младия благородник Анри, което се движи между интимността и нуждата от близост на детството и ранната младост и една много изострена чувствителност и копнеж на Жан, които граничат с платоническо увлечение. Връзката с другия, така важна в творчеството на Пруст, минава през още познати за верния му български читател теми: любовта към родителите и най-вече тази майката, копнежна и пламтяща, страданията на нежната любов от детството, както и ревността, терзанията на страстта в младостта, суетата на салона и светското общуване. И всичко това поднесено през опияняващия, наслаждаващ се език на Пруст, през тази изтънчена и сложна фраза, която предизвиква удоволствие у четящия.

„Жан Сантьой” е незавършен роман, текстът се саморазглабя, фрагментаризира между отделните си части – впечатления от обществото, страстта на Пруст към аристокрацията и хората на изкуството, биографизъм, в който могат да бъдат разпознати моменти от живота на самия Пруст, фрагменти около „Делото Драйфус”, свързани с по-широки теми за обществото, приятелството, изследването на нравите, а, от друга страна, съсредоточаването върху личния свят и опит на централния герой. Повествованието, типично за автора, криволичи, подема и изоставя определена тема, после отново се завръща към нея. Поради това, въпреки фрагментаризацията и незавършеността, плътен текст.

„Жан Сантьой” дава картина на една реалност, социална и духовна, на един живот, твърде различен от нашия: дългите разходки, свободното време, възхвалата на природата, нравите, маниерите, характерите, изтънчената и на доста места иронична съсредоточеност на разказвача да описва целия свят, към който принадлежи. Текстът въздейства като преместване във времето, онова битие другаде, към което само литературата може да ни причисли и което самия Жан също много добре познава. Така че самият текст на Пруст много умело балансира това – участието в света, който се описва, от една страна, и миговете на вътрешно просветление, дистанциране, които героят, изживява през характера си и през страстта си към изкуството. Всичко това помага картините в романа да са описани пределно естетизирани, уловени едновременно в собствената си реалност и същевременно гледани като образи, детайлизирани с помощта на фигури.

Този първи голям опит на Пруст, изоставен и издаден много по-късно, подготвя „По следите на изгубеното време” като сред големите теми, за които вече стана дума, и тук най-важна е тази за времето, което тече през нас. „Жан Сантьой” в сърцевината си е разказан именно като екзистенциална протяжност – през порастването и съзряването на героя. И ако тази протяжност е белязана с изграждане на характера, с прекосяването на събития, места, спомени и лични епифании, то това, което я завършва, е усещането за тъга и изчерпване на личното време. Историята на Жан започва с копнежа по майката („Вечерната целувка”) и завършва с темата за старостта на родителите, с усещането за край, за приближаваща смърт на бащата („Старчески сън” е наименованието на последния фрагмент на финалната глава). Така в романа идеята за разказа, който улавя и по този начин задържа времето, удвоено като естетическо преживяване в писането, се противопоставя на вътрешната тъга – усещането, че времето изтича през нас, че то носи неумолима загуба, невъзможно спасение.