Използвайки любимия си похват да съчетава няколко паралелни истории, писателят редува разказа за полицейското разследване с този за зверствата на терористичната групировка Сендеро Луминосо през 80-те години на ХХ век и с легендите за злите духове на планината. Откъс от книгата, която „Колибри“ пуска на пазара на 29 април.
Замислен като продължение на „Кой уби Паломино Молеро?“ („Колибри“, 2012), романът „Литума в Андите“ прилага познатата структура на криминалния жанр – полицаят Литума, вече ефрейтор, разследва престъпление в затънтеното селце Накос в Андите, където е изпратен след разкриването на убийството на Молеро. Използвайки любимия си похват да съчетава няколко паралелни истории, Варгас Льоса редува разказите за полицейското разследване с тези за зверствата на терористичната маоистка групировка Сендеро Луминосо през 80-те години на ХХ век, с местни митове и легенди за злите духове на планината, разказвани от доня Адриана, и с нощните изповеди на неговия помощник Кареньо за любовта му с кабаретната танцьорка Мерседес. През 1993 г. „Литума в Андите“ е удостоен с престижната испанска награда Планета и оттогава досега е претърпял десетки преиздания.
„Литума в Андите“, Марио Варгас Льоса, „Колибри“, 2013, превод Емилия Юлзари, 17 лв.
Марио Варгас Льоса (р. 1936) е сред най-изтъкнатите писатели в съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Звездата му изгрява с романа „Градът и кучетата“ (1963), а репутацията му се затвърждава със „Зелената къща“ (1966), за която получава наградата Ромуло Галиегос в конкуренция с Хуан Карлос Онети и Гарсия Маркес. Негови са романите „Разговор в Катедралата“ (1969), „Панталеон и посетителките“ (1973), „Леля Хулия и писачът“ (1977), „Войната в края на света“ (1981), „Кой уби Паломино Молеро?“ (1986), „Възхвала на мащехата“ (1988), „Празникът на козела“ (2000), „Лудориите на лошото момиче“ (2006), много от които са издадени и на български. През 2010 г. става Нобелов лауреат за литература.
„На планинците хич не им пука, че загиват толкова хора“ – помисли си Литума. Предишната вечер в кръчмата на Дионисио всички чуха новината за нападнатия автобус по пътя за Андауайлас, но никой от работниците, които ядяха и пиеха там, не обели дума. „Никога няма да проумея какво става тук, мамка му“ – помисли си. Тези трима изчезнали не бяха напуснали семействата си, нито бяха избягали, защото са откраднали машина или някакъв инструмент от строежа. Навярно се бяха присъединили към отрядите на терористите. Или те ги бяха пречукали и заровили в някоя пещера в планината. Но ако сендеристите вече бяха наблизо и имаха съучастници сред работниците, защо още не бяха нападнали участъка? Защо още не бяха убили него и Томасито? Навярно от садизъм. Искаха да им скъсат нервите, преди да ги взривят с динамит. Нямаше да им оставят време дори да измъкнат револверите изпод възглавниците, камо ли да се приближат до шкафа с пушките. Щяха безшумно да обградят колибата от всички страни, докато двамата са потънали в неспокоен сън или докато Томас си припомня любовните неволи, а Литума го утешава. Взрив, пламъци, бял ден посред нощта. Щяха да им отсекат ръцете и краката, а после и главите. „Ще ви разчленят като Тупак Амару, приятел.“ Можеше да се случи всеки момент, още тази нощ. А в кръчмата на Дионисио и вещицата планинците щяха да си седят все така равнодушни като снощи, когато чуха за автобуса на път за Андауайлас.
Литума въздъхна и побутна назад фуражката. По това време обикновено нямото момче переше дрехите на двамата полицаи. Недалече от там, както перяха индианките –удряше всяка дреха в някой камък и дълго я плакнеше в коритото. Правеше го много добросъвестно, безброй пъти сапунисваше всяка риза, всеки чифт гащи. После усърдно и старателно, както вършеше всичко, простираше дрехите върху камъните. Педрито влагаше душа и сърце във всяка работа. Когато очите му срещнеха погледа на ефрейтора, той сковано заставаше нащрек в очакване на нова заповед. И по цял ден се кланяше. Какво ли са сторили сендеристите с това невинно създание?
От два часа, както и при предишните случаи, ефрейторът разпитваше същите хора – инженера, надзирателите, касиерите, бригадирите и колегите по смяна на изчезналия. Със същия резултат. Никой, естествено, не знаеше почти нищо за живота на Деметрио Чанка. И още по-малко, естествено, къде може да е в момента. Бе изчезнала и жена му. Също като онази, която бе дошла да съобщи за изчезването на Касимиро Уаркая. Никой не знаеше къде са отишли, нито защо са напуснали Накос.
– Не ви ли се струват странни тези изчезвания?
– Да, много странни.
– Има над какво да се помисли.
– Да, има.
– Да не са ги отвлекли духовете?
– Ами, господин ефрейтор, кой вярва в тези глупости.
– А защо са изчезнали и двете жени?
– Да бе, защо ли?
Дали не го занасят? Понякога му се струваше, че зад непроницаемото изражение, едносричните отговори, измънкани с нежелание, сякаш му вършеха услуга, зад мътните недоверчиви погледи планинците крият присмеха си. Подиграват му се, че е като загубен в планината, че още му става лошо от височината, че не успява да разреши тези три случая. А може би просто умират от страх? Панически, животински страх от терористите. И това може да е обяснението. Как е възможно след всичко, което всеки ден се случва наоколо, досега да не са споменали нито дума за Сендеро Луминосо? Сякаш не съществува, сякаш няма бомби, няма загинали. „Що за хора са това?“ – си помисли. Не бе успял да се сприятели с нито един работник въпреки месеците, прекарани с тях, въпреки че на два пъти бе местил участъка, за да следва придвижването на временното им селище. Нищо! Държаха се с него, сякаш бе паднал от Марс. В далечината забеляза Томас, който се приближаваше. Полицаят бе отишъл да разпита индианците от комуната и работниците от бригадата, която пробиваше тунел на един километър от Накос по пътя за Уанкайо.
– Е? – попита, почти сигурен, че ще го види да клати отрицателно глава.
– Узнах нещо – каза полицаят и седна до него на един от големите камъни, пръснати по склона.
Намираха се на възвишението между участъка и селището, разположено по протежение на прохода, откъдето трябваше да мине шосето, ако го завършеха някой ден. Казваха, че някога Накос било оживено миньорско селище. Сега без строежа на шосето нямаше да съществува. Обедният въздух бе топъл, а на небето, между бели шкембести облаци, грееше ослепително слънце.
– Преди няколко вечери тоя надзирател се сдърпал с вещицата.
Така наричаха доня Адриана, жената на Дионисио. На неопределена възраст – четирийсет, а може би и петдесет години – прекарваше нощите в кръчмата и помагаше на мъжа си да насърчава хората да пият. Ако беше вярно това, което разказваше, дошла оттатък река Мантаро, от Паркасбамба – полупланинска, полуамазонска област. Денем готвеше за част от работниците, а вечер и нощем гадаеше на карти, предричаше им бъдещето по астрологически таблици, по линиите на ръката или като хвърляше във въздуха листа кока и после тълкуваше образувалите се фигури. Имаше големи изпъкнали очи с пронизващ поглед и широки хълбоци, които поклащаше, като вървеше. Говореха, че като млада била жена и половина. Разказваха за нея всякакви небивалици – била женена за някакъв дългонос миньор и дори убила пищако. Литума подозираше, че освен готвачка и гадателка нощем е още нещо.
– Да не би вещицата да се оказа сендеристка, Томасито?
– Деметрио Чанка поискал да му гадае на листа от кока.
Не му харесало това, което му предсказала, и отказал да плати. Скарали се. Доня Адриана била бясна, понечила да го одере. Разказа ми го очевидец.
– И като отмъщение за измамата вещицата му направила магия и той изчезнал – въздъхна Литума. – Разпита ли я?
– Казах й да дойде в участъка, господин ефрейтор.
Литума не си спомняше да е виждал Деметрио Чанка. Албиноса – да, съвсем бегло. Според снимката, която им показа жената, му напомняше човек, с когото бе разменил две-три думи, може би при Дионисио. Но първият, Педрито Тиноко, бе живял с тях в колибата и на ефрейтора не му излизаше от главата. Полицаят Кареньо го открил да проси из селата и го бе довел да им помага срещу храна и дребни пари. Оказа се много полезен. Помогна им да поправят гредите на покрива, да закрепят ламарините, да заковат преградата, която падаше, и да издигнат заграждението от чували за в случай на атака. Докато един ден го пратиха за бира и не го видяха повече. Изчезна безследно. „Така започна тази бъркотия – помисли си Литума. – Но как ли ще свърши?“
– Доня Адриана идва – предупреди го помощникът му.
В бялата светлина в далечината силуетът й изглеждаше размазан. Слънцето се отразяваше в ламаринените покриви там долу и селището приличаше на низ от езера или пръснати парчета огледало. Наистина беше вещицата. Изкатери се леко задъхана и отвърна на поздрава на полицаите с отсечен поклон, без да разлепи устни. Едрите й майчински гърди равномерно се повдигаха и спускаха, а големите й очи ги наблюдаваха, без да мигат. Нямаше и помен от безпокойство в този втренчен, неприятно напрегнат поглед.
Кой знае защо, в нейно присъствие, а и на пияницата мъжа й Литума се чувстваше неловко.
– Благодаря ви, че дойдохте, госпожо – каза. – Както навярно вече сте чули, тук, в Накос, продължават да изчезват хора. Станаха трима. Множко, нали така?
Тя не отговори. Едра, спокойна, облечена в огромен кърпен пуловер и зеленикава пола, пристегната с колан с голяма катарама, изглеждаше много уверена в себе си или в дарбите си. Стъпила здраво на краката си, обути в мъжки обувки, тя невъзмутимо чакаше. Нима е била красива някога? Това ужасно чучело?
– Извикахме ви, за да ни разкажете какъв проблем сте имали онази вечер с Деметрио Чанка, надзирателят, който също изчезна.
Жената кимна. Лицето й бе овално, с кисело изражение, с тънки като белег устни. Чертите й бяха индиански, но кожата бяла, а очите светли, като на метиските, които веднъж Литума бе видял в Аякучо стремглаво да препускат на ниски рошави кончета. Дали нощем не се подвизаваше и като курва?
– Не съм имала никакъв проблем – отрече рязко.
– Има свидетели, госпожо – намеси се Кареньо. – Искали сте да го одерете, не отричайте.
– Посегнах да му сваля шапката, за да си взема дължимото – поправи го тя, без да се смути. – Отказа да ми плати, а това не прощавам никому.
Говореше провлечено и гърлено, сякаш от дълбините на туловището към езика й се катереха камъчета. Там на север, в Пиура и Талара, Литума не бе вярвал в магии и вещици, но тук, в планината, вече не беше сигурен. Защо се чувстваше притеснен пред тази жена? Какви гадости вършеха тя и Дионисио в кръчмата призори с пияните работници, след като той и помощникът му се прибираха да спят?
– Не харесал какво сте му предсказали по листата кока – добави Томас.
– По линиите на ръката – поправи го жената. – Аз съм хиромант и астролог. Но тъпите индианци не вярват нито на картите, нито на звездите, нито на линиите на ръката си. Само на коката. – Тя преглътна и добави: – А листата невинаги казват всичко.
Слънцето светеше в очите й, но тя не премигваше, а те се въртяха в орбитите като полудели и на Литума му се стори, че всеки миг ще проговорят. Ако нощем правеше това, което двамата с Томас подозираха, мъжете върху нея трябваше да търпят и погледа на тези огромни очи в тъмното. Той не би издържал.
– А какво видяхте на ръката му, госпожо?
– Това, което му се случи – отвърна тя простичко.
– Нима прочетохте по линиите на дланта, че ще изчезне?
Литума я огледа крадешком. Кареньо до него протегна врат.
Жената невъзмутимо кимна.
– Поизморих се от ходенето – измърмори. – Ще поседна.
– Разкажете какво казахте на Деметрио Чанка – настоя Литума.
Госпожа Адриана изпъшка. Отпусната върху един камък, тя си вееше с голямата сламена шапка, която бе смъкнала от главата си. Косата й бе права, без нито един бял косъм, опъната и вързана на тила с шарен шнур. Такива индианките завързваха на ушите на ламите.
– Казах му каквото видях – че ще го принесат в жертва, за да укротят злите духове, които предизвикват толкова беди наоколо. И че са го избрали, защото е нечестив.
– А защо е бил нечестив, ако може да се знае, доня Адриана?
– Защото си е сменил името – поясни жената. – Да си смениш името, дето са ти дали при раждане, е долно.
– Не ме изненадва, че Деметрио Чанка е отказал да ви плати – усмихна се Томасито.
– Кой да го принесе в жертва? – попита Литума.
Жената махна с ръка в знак на досада или пренебрежение. Вееше си бавно и дишаше тежко.
– Искате да ви отговоря „терористите от Сендеро“, нали? – Изпъшка отново и вече с друг тон добави: – Това не е в техните ръце.
– Да не искате да приема подобно обяснение?
– Вие питате, аз отговарям – отвърна жената невъзмутимо. – Това видях на дланта му. И се случи. Не изчезна ли? Значи, са го принесли в жертва.
„Сигурно е луда“ – помисли си Литума. Госпожа Адриана пъшкаше тежко като ковашки мех. С пълната си ръка повдигна края на полата, като разкри дебели белезникави прасци, и се изсекна. После пак, още по-шумно. Въпреки че беше разтревожен, Литума се подсмихна – ама че начин да си чистиш сополите!
– Педрито Тиноко и албиносът Уаркая също ли са принесени в жертва на дявола?
– На тях не съм гледала на ръка или на карти, нито съм им правила астрологически таблици. Мога ли да си вървя?
– Един момент – спря я Литума.
Свали си фуражката и изтри потта от челото си. Слънцето, кръгло и заслепяващо, се бе спряло в средата на небето. Сега беше горещо като по крайбрежието, но след четири-пет часа ще се захлади, а в десет вечерта костите му ще пукат от студ. И климатът тук беше опак като планинците. Пак си спомни за Педрито Тиноко. Когато свършеше с прането и плакненето, той се отпускаше на някой камък и седеше неподвижно, загледан в нищото. Вглъбен и кротък, замислен за бог знае какво, чакаше дрехите да изсъхнат. Тогава грижливо ги сгъваше и с поклон ги връчваше на ефрейтора. Мамка му! Там, долу в селището, сред отблясъците от покривите в ярката светлина, работниците шаваха като мравки. Онези, които не взривяваха с динамит скалите и не копаеха тунела, бяха в обедна почивка.
– Опитвам се да си върша работата, доня Адриана – изрече внезапно и сам се изненада от поверителния си тон. – Трима души изчезнаха. Близките им дойдоха да дадат показания. Може да са ги убили терористите. Може насила да са ги взели в отрядите си. Може да са ги отвлекли. Всяка версия трябва да се провери. Затова сме в Накос. Затова е този полицейски участък. Иначе за какво сме тук?
Томас бе събрал няколко камъчета от земята и се целеше в чувалите на заграждението. Когато уцелваше, се разнасяше глух звук.
– Обвинявате ли ме в нещо? Аз ли съм виновна, че в Андите има терористи?
– Вие сте една от последните, видели Деметрио Чанка. Скарали сте се. И защо си е сменил името? Подскажете нещо, толкова много ли искаме?
Жената изпъшка отново и продължи с гъргорене на търкалящи се камъчета:
– Казах ви каквото знам. Но вие не вярвате нито дума, врели-некипели на вещица. – Тя потърси погледа на Литума и той прочете в нейния укор. – Вярвате ли поне малко в това, което ви казах?
– Опитвам се, госпожо. Има хора, които вярват в отвъдното, а има и такива, които не вярват. Но сега това не е важно. Аз искам само да разбера какво е станало с тези трима души. Ако Сендеро Луминосо са вече в Накос, най-добре е да го знам. Случилото се с тях може да се случи с всеки друг. С мъжа ви, с вас самата, доня Адриана. Не сте ли чували, че терористите осъждат пороците? И наказват с камшик пияниците? Представете си какво ще сторят с вас – та вие се препитавате от това, да напивате хората. Ние сме тук, за да пазим всички, включително и вас.
Госпожа Адриана се подсмихна снизходително.
– Ако искат да ни убият, никой не може да ги спре – измърмори тя. – И вас също, разбира се. Знаете го много добре, господин ефрейтор. Така че ние с вас сме в еднакво положение. Живи по чудо.
