Изглежда няма значение с колко и какви “репеи” е изпълнен животът на човека, този живот винаги може да бъде преобразен, претворен, пресъществен в живот по благодат.

Ако Евхаристията като “тайнство на Царството” (по А. Шмеман [1]) е в центъра на светата литургия, а самата тя – в центъра на благодатния живот на християнина, можем ли да прехвърлим “мост” от този живот към живота въобще, живота, който тече вън от стените на храма и, както ни се струва понякога, съвсем независимо от него? Според мен можем и това е “експериментът”, в който се впускат заедно разказвач и читатели в сборника “Християнски разкази” на Деян Енев.

Нека да се взрем по-отблизо в някои от съставките му.

В първия разказ от сборника, със заглавие “Де е България”, разказвачът ни отвежда до малка, отдалечена от центъра, софийска църква. Той е закъснял за службата, но не стига това, ами постоявайки вътре “десет-петнайсет минути”, излиза “да изпуш[и] една цигара”. После пак влиза вътре, радва се по детски на особената красота, която царува там и се създава от съвсем обикновени, естествени неща (поскърцващо старо дюшеме, сноп слънчеви лъчи, проникващи през малко прозорче вляво от олтара, дечица, ходещи между възрастните и спиращи се от време на време пред някоя икона, за да хукнат после навън да играят и т. н.) и пак излиза “в слънчевото есенно дворче”. Точно това излизане ще даде възможност на основното събитие в разказа да се състои – да се появи чудатата жена от близкия дом за стари хора, която ще седне до него на пейката, за да си пообщуват и да изрецитира откъси от две емблематични творби на Вазов и П. Р. Славейков – “Де е България?” и “Татковина”. Ето и оценката на разказвача за периодичните напускания на църковната служба: “Тук никой няма да те изгледа накриво, ако излезеш в двора да изпушиш една цигара. Макар че не бива. И без това рядко ходим на църква, от дъжд на вятър. Ами не можем да изкараме час и половина вътре, да изслушаме цялата служба. Ще постоим и ще ни стане скучно. И ще излезем да пушим. Такива сме.” От цитирания пасаж най-важно е последното изречение: “Такива сме.” Отиваме на служба такива, каквито сме. Без претенции или високо самомнение.

Няма да резюмирам какво се случва нататък във въпросния разказ, нека да запомним тази изходна точка, която поставя разказвача и читателя в пределно ниска, бих казал дори минималистична стартова позиция, без да е нужно последният непременно да е пушач, за да може да я възприеме (кой може да се похвали, че никога, ама наистина никога, не се е отегчил по време на служба и не му се е приискало да поизлезе?). Да продължим с подобна нагласа по-нататък през историите в книгата на Д. Енев, за да открием и други съществени неща. Какви например?

Като правило в разказите от сборника най-често се забелязва следното сюжетно придвижване: инцидент → вътрешен проблем, който инцидентът разкрива и който го надхвърля → надмогване на проблема. Под инцидент ще разбирам не просто “неприятна, нежелана случка” или “премеждие, произшествие”, както го дефинират тълковните и синонимните речници на българския език (едно от основните му значения в латински е с етимология “случвам се, произлизам, ставам”). В “Християнски разкази” инцидентът е по-скоро симптом за наличието на по-дълбок проблем, до който историята се докосва. При всички случаи инцидентът нарушава обичайния ритъм на живота, разбива рутината му, изважда ни от “заспалостта” на всекидневието. Да вземем няколко примера от разкази, които са сред моите фаворити. В “Ден преди Рождество”, разказ за манастир, чиято игуменка е майка Серафима, а в него работи градинар, владеещ изкуството да прави алпинеуми, инцидентът е в нахвърлянето на три едри помияра върху колата на разказвача на излизане от манастира. Проблемът, който се разкрива тук, е в страха на градинаря от кучета, а надмогването му става чрез молитвата на майка Серафима. Благодарение на нея двата грамадни ризеншнауцера, принадлежащи на основните работодатели на този градинар и “изпохапали до кокал” неговия предшественик (действието се развива в частен имот близо до софийското село Железница), са приели благосклонно наследника му, в чиито задължения влиза и грижата за кучетата. В друг разказ, “Солено и сладко”, който ни среща с баща и малкия му син в разгара на подготовката им за Бъдни вечер, инцидентът е в необходимостта двамата да се оправят сами със ситуацията, без благотворно женско присъствие. Вътрешният проблем тук е тъкмо в липсата на майката, която може да се смее и плаче едновременно, когато я чуват по телефона от далечния Ню Йорк, а надмогването на проблема може да се търси в различни посоки. Едната от тях обаче несъмнено е в изричането на молитвата “Отче наш” и в самата поанта на разказа, където бащата “разрешава” на сина си да яде заедно и боба, и ошава, и сладкото и соленото в живота. В един от най-любимите ми разкази, “Мъжът на име Христос”, инцидентът със заминалия на гурбет в Германия съпруг, “изчезнал” там и необадил се изобщо на семейството си, сочи към незапълнимата празнота на неговото отсъствие, а надмогването на проблема изисква нашето въображение да се потопи, да се “кръсти” в простите думи на отчаяната майчина молитва в края на всеки изтощителен ден: “Господи Иисусе Христе, Господи Иисусе Христе, помогни ни!”. Да се потопи, за да види отвътре, с очите на вярата, надежда и зад тази по човешки безнадеждна ситуация, в която може да “влезе” само Бог, наистина милостивият Отец на изоставените, на сираците и “полусираците”. Интригуващ е “казусът” с разказа “Господи, помилуй”, където бихме могли да тълкуваме различно кое е инцидентът. Дали е смъртта на о. Зотик (от манастирчето “Св. Никола” при с. Кладница) или е преобръщането на тира с портокали, споменати като предсмъртно желание на същия отец пред другия основен персонаж в разказа, който, на свой ред, ще се превърне в Зотик след време? Вътрешният проблем тук се крие в самите угризения на умиращия монах, на които обаче се оказва, че Бог гледа може би по-милостиво, по-снизходително от самия него. Както се случва и в други разкази на Деян Енев, и в “Господи, помилуй” остава някаква тайна, за която можем да подозираме, без да сме напълно сигурни, че сме я схванали напълно.

Единственият разказ от сборника, в който не виждам някакъв по-дълбок вътрешен проблем, скрит зад инцидента, е “Черната Богородица от Монсерат”, вероятно заради непосредственото присъствие на чудото в него, след което сякаш няма “място” за каквито и да е вътрешни проблеми. Иначе колкото повече се върви към края на сборника, толкова по-често се натъкваме на основния “инцидент” в човешкия живот, ако не броим раждането, – смъртта: за нея ще става дума в “Свещичката”, “Старите обуща”, “Игуменката”, “Свещеникът”, “Боянският майстор”, “Чисто сърце”, в споменатия вече разказ “Господи, помилуй”, в “Света Мария от Старо село”, “Среща”, “По черешово време”, “Първан”, “На Задушница”. И по-обичайните инциденти обаче, които могат да бъдат най-различни по характер (сред тях може да е опустяването на едно село, спирането на неговия “часовник”, както е в “Петковден”), и по-извънредните, сред които се нарежда смъртта, носят, в повечето разкази от книгата на Деян Енев една просветлена тъга. Тъга, която не ни поглъща без остатък. Основната причина за това е, че навсякъде в света на тези разкази работи “литургичният принцип”, с който започнах, но който все още не съм формулирал конкретно, с оглед тъкмо на “Християнски разкази”. Ще се опитам да го направя сега: литургичният принцип в книгата на Д. Енев предполага следното: започва се с делничното, всекидневното, обикновеното и дори маргиналното, често с битовото и не твърде значителното, което обаче ни се открива през увеличителното стъкло на някакъв инцидент с по-обичайно или по-необичайно естество [2]. Той ни отвежда до един “прорез” в съществуването на персонажа, в чийто (полу)мрак трябва да надникнем задължително, ако искаме след това да вдигнем поглед нагоре и да се възземем над видяното, с пречистен взор. И с надежда. Защото литургичният принцип в широк смисъл означава това: претворяване, “пресъществяване” на едно в друго; означава превръщането на маргиналното в централно; на бита – в битие; на “грубия животец” – в живот; на грешния и слаб човек – в човек на път към светостта.

Ще се спра на три измерения на това претворяване: на личностно равнище; на равнището на появата на особени места в света на “Християнски разкази”; на равнището на самия език.

Непретенциозността, чудатостта и дори “юродивостта” на част от персонажите в книгата на Д. Енев не бива да ни подвеждат: те, както този, който ни разказва за тях, се явяват и функционират като минималистични персонажи [3] и именно затова притежават безкраен потенциал да им се дава свише. Понеже не си правят илюзии, че са големи, понякога големината ги осенява, мимо тях и без си дават сметка за това – достатъчно е човек да прочете разказите “Поручик Галицин”, “Свещичката”, “Старите обуща”, “Игуменката”, “Светецът”, “Немият”, “Казвам се Ангел, отче”, “Среща”, за да се убеди в казаното. Литургичният принцип в разказите на Д. Енев разкрива следната всеобща духовна закономерност: изглежда няма значение с колко и какви “репеи” е изпълнен животът на човека (ако си послужим с казаното за Георги от разказа “Старите обуща” – неговият живот е “богат на лични крушения, както опашката на кучето е пълна с репеи”); този живот винаги може да бъде преобразен, претворен, пресъществен в друг живот, в живот по благодат[4]. Винаги има надежда, че претворяването е почнало да се случва с персонажа, случва се в момента или ще започне да се случва. Освен това за чудото може да се мечтае, може и да се работи за него, както го прави чудакът епилептик Витко от разказите “Манастирчето” и “Петковден” – той се надява да събере с амбулантна търговия пари и да отиде до катедралата на своя съименник св. Вит в Прага. И да се изцели от болестта си. Нали почти отчаялата се баба от “Немият” дочаква да види началото на изцелението за своето внуче. Надежда има, а щом има надежда за отделния човек, не е загубена тя и за цялата действителност, която той обитава!

Какво прави впечатление по отношение на особените места, които се появяват в пространството на “Християнски разкази”? Това са най-често манастири или манастирчета, въведени в разказа чрез един и същи лайтмотив; места, отдалечени от градовете, но все пак достъпни за обитателите им. Като правило те изникват изневиделица пред очите на повествователя и/или на неговите спътници. Два примера. Първо от разказа “Старите обуща”: “Та пътят ме доведе до Кладнишкия манастир преди десетина години. Като всеки манастир, той се появи ненадейно върху планинския склон след един завой на пътя.” А ето и от “Великият водосвет” (с което възможните примери не се изчерпват): “Манастирът изскочи изведнъж, както всички манастири, тъкмо когато си мислиш, че никога няма да стигнеш.” С оглед на действието на литургичния принцип лайтмотивното въвеждане на манастирите може да говори само за едно: подобни благодатни места са едновременно наблизо и надалеч. В действителността, която ни обкръжава непосредствено, ние обикновено не ги виждаме, но трябва само да излезем от големия град, да попътуваме малко в определена посока, да свием встрани от главния път и стигаме до тях, съзираме ги да “изникват” пред нас. Така действителността е едновременно това, което ни заобикаля непосредствено, и онова, което можем да видим, ако поискаме. Преместваш се в пространството и то се преобразява изведнъж, пред очите ти, превръща се от обикновено в благодатно. Което не означава, че благодатта е ограничена само до въпросните особени места, манастирите. За неограничеността на възможните й проявления свидетелстват разказите, чиито персонажи я срещат насред самия градски свят, по неочакван начин и в неочаквани форми (напр. “Сълзите”, “Гласове на птици”, “Светецът” и редица други).

Остава да кажа как принципът на “пресъществяването” работи на равнището на самия език. Вече писах, по повод на “Гризли”, предишния сборник с разкази на Деян Енев, за ролята на Поета и поетическото в творенията на белетриста [5]. И в “Християнски разкази” ще ни бъде трудно да ги отделим един от друг. Ако белетристът ни въвежда ненатрапчиво във всекидневието на самия разказвач и на “неговите” герои, поетът е нужен там, където се появява някой ярък образ, за да ни прехвърли с няколко думи от сферата на прозаичното в сферата на поетичното. В разказа “Де е България” например това прехвърляне става в ключови моменти от повествованието, преди рецитациите от Вазов и П. Р. Славейков, когато чудатата възрастна жена посочва на разказвача дървото, което е “расло, расло и се забравило”. Посочването се случва на два пъти, почти като в повтарящ се каданс, но втория път е подчертано с вмъкването на сравнение: “Гледай го, расло, расло и се забравило – посочи с тънката си като съчка ръка вековния кестен.” (курсив мой, К. М.). В “Ден преди Рождество” пътуването към манастира минава през село, където предишните дни е валял сняг, затова асфалтът е “черен и лъскав, а дупките по него [са] пълни с жълта вода, в която се покла[ща] небето”. В края на фразата вече усещаме стилистичното засилване нагоре, но внимание! – върхът в този пасаж идва след това: “Влязохме в селото, което ни посрещна с щуращи се безцелно по главната улица младежи, с няколко сякаш завинтени на мокрите пейки пред портите баби, облечени в дебели като ризници плетени жилетки, със свободно разхождащи се крави – като в Калкута […].” (курсив мой, К. М.).

Самото прехвърляне от сферата на битово-прозаичното в тази на възвишено-поетичното обаче невинаги работи в посоката, която ни интересува тук, т.е. към задействане на литургичния принцип в разказите на Деян Енев. Затова толкова повече ни впечатляват онези случаи, в които поетичното измерение на действителността се припокрива с благодатното й претворяване. Както става в самия хиперболистично-фантастичен финал на последния разказ от сборника “На Задушница”, възкресяващ фигурата на “дедко поп”, дядото на жената на разказвача: “И аз го познавах, вече през последните години от живота му. Беше точно такъв – слаб, като изрязан от хартия, с къса бяла брадичка, а расото му шумолеше като вятър. На погребението му дойдоха дванайсет свещеници и трима владици, дългите им цял лакът бели бради напълниха стаята и после двора и после църквата.”

Каква по-добра поанта за книгата на един поет, който се крие умело в кожата на белетрист?[6]

Доц. д-р Калин Михайлов (род. 1966 г., в София) е литературовед, есеист и поет, преподавател по западноевропейска литература в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор e на книгите „Стихотворения“ (1991), „Тихи трипове“ (1998), „Мориак и Бернанос – два романни свята между насилието и любовта“ (2006; с версия на френски език от 2011), „Пролята за теб. Стихотворения и фрагменти“ (2007), „Християнство и идентичност“ (2007), “Християнската литература – между вписването и отграничаването” (2013), “Нужен” (2016). Специализирал е по темата „Вяра и литература“ във Фрибур, Швейцария (1993-1994), с подкрепата на Фондация „Кацаров“, и в Пасау, Германия (2002-2003). Член-съосновател на „Академичния кръг по сравнително литературознание“ (CALIC-ACCL). Лектор по български език и култура в Университета на Саарланд, Германия (2012–2014).