И ви казвам: трябва да се върнете!
Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно.
Но да караме подред.
Полковникът от резерва ни прие в лятната си резиденция. Така й вика. А всъщност това е селската му къща, долу в дворчето няколко лехи с краставици, няколко с домати, селска чешма с циментено корито. Малка кухничка. По дървена стълба се качихме в кабинета му на втория етаж. Допотопен монитор на компютъра. По стените – портрети на неговите предци. Офицери с кръстове за храброст на гърдите, от полковете на Негово величество…
Сетне полковникът ни заведе да видим църквата „Рождество на Пресвета Богородица”, чийто храмов празник и 120 години от построяването щяхме да празнуваме на другия ден, с литургия и курбан.
Дворът е почистен, храсталаците са изсечени. За камбаната е скован здрав навес, но самата камбана е пукната, трябва да се отлива нова. Нова камбана струва 20-30 хиляди лева. Но – живот и здраве да е… Вътре църквата също е изчистена, измита, постлани са килими дар от хората, свещниците са изстъргани, полилеите с кристалните висулки, потъналите в прах и паяжина, хвърлените в ъгъла смачкани полилеи са оправени при железар и измити с пароструйка и вече закачени по местата си, на синджирите, спускащи се от тавана, сега кристалните висулки светят, блестят.
Църквата, която аз нито веднъж не видях отворена в началото на шейсетте, докато живеех тук, в това село до първи клас, при баба си и дядо си. Промъквахме се през обраслия с клонаци двор, засланяхме очите с шепи и надничахме през високите, потънали в прах прозорци.
До нея училището обаче се е съборило. Покривът е рухнал и кметът го досъборил, да не утрепе някого. Училището, обявено за паметник на културата и строено през 1880 г. с лични пари на княз Батемберг.
Баба ми и дядо ми са учителствали тук. Баба ми е била учителка на полковника от първи до четвърти клас, тя го е научила на четмо и на писмо. И той говори за нея с благоговение. И дядо ми го е учил, по-нагоре в отделенията. И бая го е шамаросвал по врата, когато не знае урока.
– Ама пък виж, станах човек – изпъчва се гордо полковникът. И гласът му е силен, полковнишки. Глас да командва паради.
Разбрахме се да се видим към девет вечерта в центъра на селото, на площада, където в стола жените щяха да готвят курбана.
Сетне аз нетърпеливо подпалих колата и поех нагоре по баира към нашата къща, да я покажа на жена ми. Къде съм живял до първи клас да й покажа.
Къщата вече не е наша. Когато и дядо ми почина, дванайсет години, след като си отиде баба, майка ми и вуйчо ми я продадоха на едни помаци. Те пък я продали на едни копанари.
Спрях горе на пътя и прекосихме пеш поляната.
В детството си трябва да влизаш пеш.
Видяхме старата копанарка, сечеше с една мотика бурените край пътя. Запознахме се с нея. Влязохме за малко в двора.
Бялата ябълка е отсечена. Медената круша – също. Вековният орех зад сайванта – и той. Покривът на сайванта е паднал от дъждовете, постройките, където дядо гледаше овцете и козите и кочината – и те са паднали. Появи се едно тринайсет-четиринайсетгодишно красиво момиче с бебе в ръце. Снахата на копанарката. Младите – двамата сина и снахата, скоро ще заминават пак за Гърция. Копанарката ще остане тук с бебето, сама през зимата. Двете с жена ми седнаха вънка на пейката, а аз отидох да видя комшията. Ние с него сме далечна рода. Там беше, пред портата си. Чакаше да отворят барчето отсреща и да изпие няколко бири.
Седнах до него, извадих цигарите. Той вече ги беше спрял. Поговорихме за туй – за онуй.
– Пет-шест човека ей така сме останали в селото от тия, дето ги знаеш. На доизживяване.
– Дъщерята обажда ли се?
– Тя е в Испания. Много рядко. Обажда се, пита „как си?” И толкоз.
– Не си ли идва?
– Не.
Казах му, че искам да мина през гробищата, да видя гробовете на прядадовците и прабабите.
– Нищо няма да видиш. Там не може да се влезе. Джунгла.
Станах, прегърнахме се с комшията, дълго се тупахме по раменете. Минах край пейката пред нашата къща, жена ми стана и тя. Копанарката влезе в двора и излезе с няколко корена цветя, даде ги на жена ми да си посади.
Пресякохме пак поляната, геранът, големият Кумански геран го нямаше, на мястото му едва личеше циментовата площадка. Качихме се в колата. И отидохме в другия край на селото, да се настаним при братовчедката, при внучката на брата на дядо.
Вечерта, след като с полковника пренесохме двата казана с месо от колата до втория етаж, където бяха кухнята и стола, заедно направихме преглед на жените, които щяха да готвят курбана. Шест-седем възрастни жени, най-възрастната на осемдесет. Полковникът си беше полковник. Той ги строи и гръмогласно преговори задачите.
Ние с полковника се върнахме в къщата на братовчедката. Седнахме на масата. Мъжът на братовчедката извади ракия, сипахме, чукнахме се. Тук беше дошъл и друг един братовчед, той пък внук на една от сестрите на дядо ми. Механизатор и пчелар. Жена му го оставила, сега е в Лондон. Взела и сина.
Така мисля, че е изглеждал Серафим на Йовков. Та той спомена, че имал кон.
– За какво ти е конят? Върши ли ти някаква работа, трябва ли ти? – попитах го.
– Не – отвърна моят далечен братовчед, който приличаше на Серафим на Йовков.
– Защо го държиш тогава?
– Ей тъй ва. Намества ми чарковете. Изведа го на паша сутринта. Вечерта го прибера. Дада му зоб. Без туй не мога.
Мъжът на братовчедката и той се обади. И той имал една кобила преди години. Роксана.
– Ама като се разболях, синът я продаде. 450 лв. С тия пари платихме операцията. Няма да забравя, дошла линейката за мен, ще ме кара в болницата, а аз седя на стола и гледам кобилата. И тя ме гледа. Сякаш знаеше, че повече няма да се видим. Бетер човешки й беше погледът.
На сутринта, навръх Рождество Богородично, литургията започна точно в десет. С двама свещеника и един протопсалт. Църквата се понапълни. Дойдоха над седемдесет човека, преброих ги един по един.
След литургията беше словото на полковника. Той излезе отпред, пред царските двери, които са откраднати и на тяхно място стои само завеската, запрехвърля листовете, сложи си очилата… И се задави от вълнение. Помълча така, овладя се – че как иначе, той беше офицер. И започна словото си. Разказа историята на селото, на църквата, на училището. Разказа как се е захванал с тази задача, да отвори църквата.
Това беше.
После хапнахме от курбана и ние с жена ми потеглихме за София. Минахме напряко от Попово към Велико Търново през едни тесни пътчета, полуразбити, където се разминавахме с летящи насреща ни тирове и каруци с копанари, тръгнали да брулят орехи. От време навреме от черните пътища изскачаха претоварени с прясно нарязани стволове камиони. Продължаваха да секат гората, може би никога не бяха спирали.
Прибрахме се в къщи, излязох на терасата да изпуша една цигара. Цигарите станаха две, станаха три. Подреждах си впечатленията, радвах им се. Стъмни се. Чуха се щурците. И на село слушах вчера вечерта щурците. Не бяха ли това едни и същи щурци, които се чуваха и там, и тук? И ми хрумна, че бях станал свидетел на чудо. Петдесет, шейсет години тази църква не беше живяла, беше запусната, занемарена, затворена – кажи-речи от 1953 г. – в нея не беше служено. Но изведнъж се намери кой да се погрижи за нея – да я изчисти, да я измие, да постеле килими, да извика свещениците, да се обади на хората от близко и далеч, да намери пари и да купи двете агнета за курбана, да си приготви и слово. Тъй че църквата в моето село, седяла затворена десетилетия, да посрещне достойно храмовия си празник – Рождеството на Богородичка и юбилея си – 120 години от построяването.
Не беше ли това чудо, истинско чудо – на фона на всеобщото запустение.
Беше чудо. Беше истинско чудо.
И от триста и петдесет километра разстояние, в тъмното, на гола глава, аз козирувах на полковника от резерва.
Затова ви казвам: трябва да се върнете!
Тази земя не трябва да бъде забравена толкова лесно.
