Ние сме мирни жизнелюбци…
Исак Бабел

Никога не бях ходила в Украйна. Нито в която и да е от бившите съветски републики. Преди време прекосихме България – от Варна до София – с една бесарабска българка, която виждаше прародината си за пръв път. Изглежда не беше напускала пределите на някогашния съветски блок. Няма да забравя как по целия път тази около 60-годишна жена се дивеше на всичко, което се изпречваше пред погледа ѝ: „Ах, колко хубави пътища имате! Какви тротоари! Как добре стопанисвате страната си!“ Бях слисана от реакциите ѝ, възможно ли е окаяните ни пътища да изглеждат в нечии очи като първокласни? Едва когато стигнахме в София, долових ѝ нотка на разочарование в гласа ѝ: „Я, и вие имате хрушчовки“[1].

Спомням си за нея, докато прекосявам Румъния на път за Украйна, почти година след началото на войната. От някогашната ни чудновата среща са минали повече от десет години. По онова време отказът на Янукович да подпише споразумението за асоцииране с ЕС все още не беше факт, Евромайданът още не бе заченат и никой не се питаше чий е Крим. Толкова неща се промениха оттогава. Къде ли е сега тази жена?

Войната

Пресичам украинската граница в три през нощта. Странно преживяване, даваш си сметка веднага, че навлизаш в съвършено различен свят, радикално различен за всеки като мен, който познава войната само от книги и филми. На ГКПП-то ни посрещат не обичайните гранични служители и полицаи, а мъже с военни униформи и автомати. После потъваме в тъмната паст на нощта с усещането, че сме единствените живи хора във вселената. До Одеса са около 4–5 часа. Ни една улична лампа не осветява пътя ни. Понякога в далечината се мержелеят бледи светлинки, за да подсилят сякаш непроницаемия мрак. Първият блокпост е само на няколко километра от граничния пункт. И тук мъже с автомати и военни униформи. Плюс всички атрибути на войната – противотанкови заграждения, чували с пясък, войници, които се греят на огъня в метални варели. После отново тъмнина. Пътуваме часове наред, без да се разминем с друго превозно средство освен с камиони, безкрайна върволица от камиони. След анексията на Крим през 2014 г. Одеса става главна военна база на украинските военноморски сили. Тук е и най-голямото товарно пристанище на Украйна. През него минават половината от всички стоки за износ и внос в страната. След нахлуването на руската армия обаче и напредването ѝ по черноморското крайбрежие на запад целият внос и износ през одеското пристанище е на практика блокиран. Това обяснява километричните колони от камиони и цистерни, с които се разминаваме. Малко по малко денят надделява и разкрива очертанията на равнинния ландшафт, животът се пробужда и става видно, че не е замрял напълно въпреки суровата хватка на войната. Градът ни посреща неочаквано жив, но и някак залутан, напомнящ по-скоро омагьосан исполин, който спи и сънува будността си. Ала за всичко това си давам сметка постепенно, през следващите няколко дни. Докато обикалям улиците и разговарям с хората.

Минало и настояще

Истинският одесит се отнася иронично към всичко. Дори към войната. Иронията очертава най-точно маниера му на общуване. Почти всеки негов разговор се превръща в дуел, в размяна на иронични реплики, шеги и насмешки. Разбира се, за да не губи сила играта, противникът също трябва да е на висота. Всичко това го има и днес, колоритното чувство за хумор, бликащо в творбите на прословутата одеска плеяда (Бабел, Олеша, Илф и Петров и др.), не е просто пожълтяла страница от отдавна затворена книга. Откривам го в тънката усмивка на Саша, в искрящия и малко дяволит поглед, в шеговитата реч, която по-скоро прикрива, отколкото разкрива. Ще ни трябват няколко дни, доста изпити кафета и една дузина разговори, за да разчупим ледовете на недоверието. „Да, помня този специфичен руски език на по-старите одесити. Леля ми го говореше. И специфичният хумор, без него не може. Тези хора бяха винаги жизнерадостни, винаги се усмихваха. Всъщност не познавам нежизнерадостни одесити. И сега е така в някаква степен.“ А войната – питам вече по-смело Саша – как се отразява тя на тази жизнерадост, на чувството за хумор. Как променя всекидневието ви, не прави ли нещата еднозначни? „Постепенно се натрупва умора – признава Саша, който, изглежда, е на около 40 години. – В началото се криехме в мазето при всяка тревога. Там е ужасно некомфортно, но можеш да се защитиш от осколките, които летят в различни посоки. Случваше се да стоим там по 6–7 часа. Цели денонощия не сме спали. Това те изтощава не само физически, но и духом. Някъде през есента спряхме да се крием по мазетата. Искахме просто да се наспим и започнахме да игнорираме нощните тревоги. Но тогава руснаците удариха електрическата инфраструктура. Понякога нямахме ток по 7–8 дни. Това започна през октомври, разбираемо защо – идваше зимата и те искаха да прекършат духа на хората. Но ние сме несломими.“

Несломими. Докога? Иван е българин и също живее в Одеса. Разговарям с него и с 9-годишния му син, който за пръв път чува как звучи на живо съвременният български. Впечатлен е колко се различава от езика, на който говорят у дома, накрая отсъжда, че звучи като английския. Иван не знае кой път да хване, всеки ден си блъска главата над една и съща дилема – да тръгне към България с децата и съпругата си, или да остане тук, където е родният му дом, където са родителите му, брат му, братовчедите. След няколко дни ще се навърши година от началото на войната. По медиите съобщават непрекъснато, че се очаква през пролетта руските сили да започнат широкомащабна офанзива в Южна и Източна Украйна. „Путин си играе с нас, както котката си играе с мишка. Той може да чака дълго, може да воюва с години. Това е война на изтощение, докато не се измори врагът му, докато не се откажат американците и европейците, а накрая и самите украинци. Докато не кажем всички вкупом: вече ни е все едно, да идва който ще.“

Егор е инженер, но изкарва прехраната си като автомонтьор, издава го чернилката по ръцете. Все още има работа, макар че от ден на ден бизнесът запада. Преди руската инвазия градът е наброявал един милион души. Предполага се, че от началото на войната Одеса се е стопила наполовина. Някога шумните улици и площади днес са пусти. Пуста е дори знаменитата „Дерибасовска“, на която времето вече не е толкова хубаво[2], а от огромните генератори по тротоарите ѝ се носи невъобразим грохот. Егор разглежда настоящата ситуация не като война между Русия и Украйна, а като война на западния свят срещу Русия. „В тази война Украйна бе привлечена на страната на руските врагове. А Русия просто защитава интересите си. Колко пъти руснаците казаха за разширяването на НАТО – момчета, не бива така? Но Украйна влезе в тази игра, през последните десетилетия тук се възпитаваха антируски настроения, ненавист към всичко руско. В момента е модна думата демокрация. Но страната ни е далеч от идеала за демокрация. Навсякъде процъфтява корупция. Законите не работят, институциите функционират като частни фирми, никой не защитава интересите на обикновените хора. Няма шанс за Украйна. От началото на конфликта тя изгуби навярно не по-малко от 10 милиона души – трудоспособно население. Наскоро попаднах на статистика, според която над 45% от децата ни вече учат в Европа. Те няма да се върнат. Трябва да подчертая, че става дума за официална статистика, реалните числа със сигурност са по-високи. А какво става тук – принуждават хората да воюват, плашат ги, задържат ги принудително на улицата и ги изпращат на фронта. Какво може да се очаква от един необучен човек на фронта? И всичко това се подготвяше от години…“ Но Путин е този, който нападна страната ви, прекъсвам ропота на Егор. Опитвам се да осмисля отговора: „Не мисля, че Путин е лош или добър, той е загрижен преди всичко за благополучието на Русия. Не го идеализирам, но имам много въпроси и разбирам, че когато терапията не помага, на помощ идва хирургията“. Слушам думите му и се чудя какво още трябва да направи Путин, за да заслужи поне частица от укорите, които хора като Егор насочват изцяло към западния свят и американците. В този момент към нас се приближава Максим, от погледа му разбирам, че е наясно с всичко, че аргументите на Егор са му до болка познати, макар последният да не отронва и дума в негово присъствие. Синът на Максим, 21-годишно момче, воюва на фронта. За свободата на Украйна. Мъжът само поглежда опонента си с тъжна усмивка и поздравява. После, когато оставаме сами, ми казва след дълго мълчание: „Знаете ли, ще ни е нужно много търпение“.

„Ние сме различни“

Говоря дълго с Максим. След разговора с него, със Саша и брат му Игор, с младежите Артьом и Виталий светът, одеският свят става сякаш по-светъл, отърсва се неусетно от вездесъщия прах, от сивотата, белязала трайно това постсъветско пространство. Питам Максим има ли все още в Украйна проруски настроения. „Има, разбира се. Трудно е да се каже какъв е процентът. Но не мисля, че е малък. При това не само тук, а във всички региони на страната. Навсякъде има хора, които искат Съветският съюз да се върне. Все пак повечето украинци не мислят така. Да, мнозинството украинци не мислят така. Слава Богу, младите не помнят Съветския съюз, те са в голяма степен незасегнати от съветското минало.“

Има ли хора, които твърдят, чу случилото се в Буча е постановка, какво им отговаряте – продължавам с въпросите. „Работата е там, че за руските войници е свойствено да се държат така. За тях ние сме националисти и бандеровци, което е равностойно на фашисти, а това в крайна сметка означава, че заслужаваме да бъдем измъчвани и унищожени. Дайте си сметка, че през последните 30 години, в които живеят уж в демокрация, те воюват непрестанно. Воюваха в Чечения, в Грузия, в Сирия. Сега започнаха и в Украйна. Завзеха Приднестровието и анексираха част от Молдова. На практика те живеят във война и чрез войната. Трудно е да се каже кога и как ще свърши всичко това. Мисля, че военните действия ще продължат поне до края на годината. Ние трябва да отвоюваме много земи. Те окупираха огромни територии, закотвиха се в Запорожката атомна електроцентрала, превърнаха я във военна база, струпаха там голямо количество техника, военнослужещи. От Крим пък протягат ръце към Херсон, ние успяхме да си върнем някои части, но все още има анексирани територии в Херсонска област. Всичко това изисква време. Стига да имаме достатъчно оръжие, ще почнем по-сериозно контранастъпление и ще ги изгоним от нашите земи. Защото всъщност те са страхливи.“

А имате ли яснота какви са загубите на двете страни? „Според актуалната статистика на нашия генерален щаб – продължава Максим – са загинали около 145 хиляди руски военни. Не е известно колко са ранените. Но колко трябва да станат, за да се събуди народът им и да си даде сметка, че трябва да спре тази власт? От самото начало си мисля, че за да свърши всичко това, е нужен преврат в самата Русия, вътрешно недоволство и отслабване на властта там. Иначе няма да се откажат. Покойният Борис Немцов казваше, че Путин може да бъде спрян само от руския народ. Що се отнася до загубите на украинците, за съжаление или за радост, не ни информират за това. Можем само да предполагаме, че нашите загуби са също големи. Все пак те имат повече ресурси и оръжие от нас. Трудно е да се говори за числа, но ми е страшно дори да предположа. Мисля обаче, че Украйна трябва да продължи да се съпротивлява, да воюва и да победи.“

Максим е рускоговорещ, признава, че никога не се е чувствал дискриминиран, никой никога не му е пречил да говори на руски. „Одеса винаги се е отличавала с това, че тук се говори предимно на руски. Затова руснаците мислят, че трябва да ни спасят. Няма от кого да ни спасяват. Тук няма и никога не е имало проблем да говориш на руски. Въобще нашият град е многонационален.“ Опасявате ли се, че е възможна гражданска война, питам плахо. „Това е изключено. Много от момчетата, които воюват на фронта, говорят на руски. В това число и синът ми. Но всички са единни и знаят за какво воюват. След като отиде на фронта, синът ми веднъж ми каза: „Татко, ние трябва да доведем нещата до край. Ще се върна вкъщи, когато завършим всичко“. И мисля, че така ще бъде. Ние ще довършим започнатото, ще доведем нещата до край. Вземете беларусите например, те започнаха нещо, а после се спряха, не го довършиха. А ние сме различни, каквото започнем, винаги го довеждаме до край.“

А по какво се различавате от руснаците? „За нас всеки човек е важен. Нашето командване цени и пази украинските войници. Нямаме право да се разпореждаме безотговорно с хората и с човешкия живот. А руското командване хвърля в боя огромно множество войници, изглежда им е все едно какъв ще е броят на жертвите.“

„Къде са моите поети?“

Игор е по-големият брат на Саша. В началото на войната изпратил своята съпруга и 17-годишния им син в Молдова, но след два-три месеца те се върнали обратно в Одеса. Не защото не харесали живота в Кишинев, а защото не успели да понесат раздялата с Игор. От около седмица се виждам с него и съпругата му всеки ден, но никога не подхващаме темата за войната. Сега мъжът започва разговора сам, без да го подканям и без да задавам въпроси, навярно чувства потребност да сподели натрупаната мъка, да потърси съпричастност. „Руснаците сложиха край на нормалния живот тук. Най-лошото е, че с тях не може да се преговаря. Дори Западът да иска това. В момента в Русия обучават децата да стрелят с автомати. Не знам как ще свърши всичко, но те продължават да бомбардират Източна Украйна. Вчера[3] имаше 16 жертви в Херсон. Ако бяха действали другояче, ако не бяха нападнали, бомбардирали, убивали, взривявали, може би част от хората в Източна Украйна щеше да продължава да ги подкрепя. А сега не знам какво ще стане. Би било ужасно, ако успеят. Не твърдя, че у нас всичко е наред, че правителството и олигарсите ни са прекрасни. Само че това са нашите олигарси и нашето правителство. А ако дойдат руснаците, ще трябва да приемем техните олигарси и тяхното правителство. Както стана в Крим: отнеха на толкова хора какво ли не – на някои бизнеса, на други жилищата… Ако дойдат тук, няма да ни остане нищо друго освен да вземем оръжие и да тръгнем срещу тях. Мнозина в Украйна поддържат т.нар. русский мир – най-често някои по-възрастни хора, баби, дядовци… Но как е възможно да подкрепяш това? Бил съм много пъти в Русия – в Петербург, в Подмосковието, във Воронеж и по̀ на изток… В Москва горе-долу бива, но като цяло в Русия живеят още по-зле, отколкото ние тук, всичко е сиво, мръсно, хората са тъжни, единственото им веселие е да се напият. В околностите на Воронеж, в селата, как да ви обясня, те нямат дори нормални домове, някакви дървени стобори. Нямат канализация, ползват външни тоалетни… Какво имат те? Имат два големи града като витрини, това е всичко. В Москва и Петербург се живее относително добре, всичко останало е бедствие, голямо нещастие… Мисля, че тази война ще продължи много дълго. Дори да победим, ще се превърнем в нещо като Израел. Колко хора напуснаха Украйна и се устроиха някъде в Европа?! Те едва ли ще се върнат. Колко време ще е нужно, за да оправим всичко тук, тези разрушения?! А в момента руснаците се опитват да вземат и властта в Молдова. Боже мой, как мислите, дали младите хора искат да отидат в Русия, дали искат да влязат в тяхната на практика комунистическа партия? А молдовците дали биха искали? Съсипаха страната ни. В Одеса по-трудно ще усетите войната, но отидете ли в Николаев, ще видите какво е там. А беше красив град. Никога не съм бил против руснаците, ние всички говорим на руски. Работил съм много в Русия. Общувахме нормално, докато не започна тази глупост. Сега не искам да разговарям с тях, защото вярват на този абсурд, че сме нацисти. Колко време живяхме все в това – те са велики, а ние сме по-долни, ние сме хохли? Колко време учехме само техните велики поети – великия поет Пушкин, великия поет Лермонтов? А къде са моите, къде са нашите велики поети? Великите поети на моята страна? Нали знаете какво е отношението на латвийците, на естонците, на поляците към тяхното величие? Нали знаете какво е станало по време на Гладомора? Помните ли този американски филм, в който героят се събужда всяка сутрин и установява с ужас, че започва все един и същи ден, който се повтаря до безкрайност. Така е сега при нас, лягаш, спиш и се събуждаш във все същия ден. Имам син, който ще навърши след три месеца 18 години. А това означава, че вече ще подлежи на мобилизация. Помните ли когато в Одеса се взриви ракета в жилищен блок? Удари дома на мои приятели, които заминаха преди това за Америка. Всичко е лотария.“ Водим този разговор с Игор на 22 февруари. Две седмици по-късно, на 9 март, ракета прелита и над неговия дом, буквално над главата му. Слава Богу, няма жертви, поразен е само обект от енергийната инфраструктура на няколко метра от къщата на Игор.  

Разломно време

Прави впечатление, че въпреки разномислието, въпреки противоположните възгледи и настроения, които могат да се доловят, хората рядко спорят помежду си. В това мъчително и разломно време те избягват парливите разговори за войната и великоруската политика на Путин, за Запада и Русия, за бъдещето на Украйна. Все пак веднъж-дваж ставам свидетел и на леки пререкания. Интересува ме образователната система на Украйна след разпада на Съветския съюз през 1991 г. Една от големите ми изненади е, че вододелната за нас 1989 г. най-често не значи нищо за обикновените украинци. Когато разговарям с тях за миналото и настоящето, добавяйки по инерция: „А как беше преди или след 1989 г.?“, долавям понякога леко недоумение в погледа на събеседниците си. Накрая един от тях дори ме попита: „А какво е станало през 1989 г.?“. Постепенно си давам сметка, че не 1989-а, а 1991-ва е за тях годината, белязала разлома между две епохи. Сергей е на около 45 и помни, че по време на комунизма почти всички училища в Украйна са били руски, с много малко изключения – в Полтава например. Такава е ситуацията в страната до 1991 г., след което постепенно започват да се появяват и украински училища. В началото на XXI век, особено след 2004 г., повечето родители вече предпочитат да запишат детето си в украинско училище. Полека-лека руските училища намаляват, за да изчезнат почти напълно след Евромайдана. Сега преподаването на руски език е сведено до един час седмично, а творбите на руските писатели се изучават в раздела за чуждестранна литература. „Но Одеса е рускоезичен град – негодува Сергей. – Хората от селата наоколо говорят на украински, но одеситите са рускоезични. Само че на практика вече трябва да говорим на украински в учрежденията и търговските обекти, повечето училища също са украински. Засега не е проблем да говориш на руски на улицата, но това би било последната капка – да ни забранят да говорим на руски и на улицата“. „Никой няма да ни забрани да говорим на руски, нито на улицата, нито където и да е – контрира го Саша. – Хората сами не искат вече да говорят на руски.“ „Но как така, Саша – продължава негодуващият Сергей – та това е твоят роден език, езикът на майка ти, езикът, с който си израснал.“ „А щеше ли да е така, ако не ни бяха притискали толкова години, ако ни бяха дали възможност да учим украински, когато бяхме малки – пита на свой ред Саша. – Но не, те ни натрапваха руския език, натрапваха го в цялото съветско пространство. Налагаха го, заставяха ни.“

„Знаете ли – обръща се вече към мен Саша – след 2004 г., когато избухна Оранжевата революция, започнахме да разбираме, че сме нация и трябва да имаме свой език. Но никой не ни е задължавал да говорим на украински. Общуваме прекрасно и на руски, и на украински. Сами избираме как. Естествено, цялата държавна документация днес вече е на украински. Но това е нормално, така трябва да бъде. Никой никого не принуждава, повярвайте ми. Аз пътувах често в Западна Украйна, където хората говорят изключително на украински. Общувах с тях чудесно на руски, без някой да се дразни от това. Що се отнася до Източна Украйна, всичко е руска пропаганда. Там хората живееха спокойно, но дойдоха руснаците през 2014 г., вкараха войски и започнаха да анексират тези земи. Така се стигна до военен конфликт. Тогава работех в един от най-големите месокомбинати в Донецк. Там нямаше никакви проблеми. На щат в завода бяха около 500 човека, като добавим и хората от администрацията и пласмента – може би около 1000 души. И всички общувахме нормално, никой никого не е принуждавал да говори на украински, нямаше никакви стълкновения, всичко това са измишльотини, лъжи. Никой не е изключвал руския език от общуването. Той беше всъщност втори държавен език.“

А по какво се различавате от руснаците? Задавам отново този въпрос, сега на Саша, от когото вече знам, че има роднини в Русия, но и двамата с брат му Игор са прекратили общуването с тях след началото на войната. „Ще ви кажа защо – те гледат през цялото време телевизия, слушат разните пропагандни канали и твърдят, че в Украйна всички хора са нацисти и фашисти. Това е положението. Те подкрепят официалната руска политика. Сестрата на майка ми, която живее във Воронеж, но идваше всяко лято на море в Одеса, днес не спира да повтаря: не, не, у вас хората са лоши. Веднъж ѝ казах: но ти посещаваше Одеса почти всяко лято през последните 20 години, общуваше прекрасно с хората, никой не се е държал лошо с теб и ти се прибираше с топло и радостно чувство след около месец обратно във Воронеж, за да се върнеш на следващата година отново. А сега казваш, че тук живеят само нацисти, фашисти и негодници. До такава степен са им втълпили в главите цялата тази глупост, че те вярват свято в нея. Това е беда, истинско нещастие. Има и друго, ние сме свободолюбив народ. Готови сме да се борим за свободата и демокрацията си. А в Русия не е така, руснаците не са готови за това, те ще продължават да живеят под този гнет, не знам колко още, но е видно, че не искат да променят нищо. Ето в това е разликата между нас. На тях им е нужен император, който да ги управлява, а те да го слушат и да вярват свято на всичко, което им казва.“

А какво ще стане, ако все пак ситуацията в Украйна ескалира, ако хората се изморят, ако възроптаят срещу властта? Саша е сред оптимистите, надява се, че войната ще приключи ако не до края на лятото, то поне до края на годината. Смята, че народът би тръгнал срещу властта „само ако властта тръгне срещу народа“. А тя би тръгнала срещу народа, ако направи компромис. И макар да признава, че съществуват и просъветски настроения – според него те са по-скоро просъветски, отколкото проруски – е убеден, че „сега целият украински народ жадува победа“. „Но ако властта вземе решение да дадем Крим или Донбас, за да приключи войната, тогава ще има гражданска война. Категорично. След толкова много смърт, след толкова тежки загуби на мирни граждани и военни вече не можем да се върнем назад. Подобен компромис би бил недопустим. Ще бъде трудно, ще е тежко, може и да не победим, но въпреки всичко трябва да се сражаваме. Не е възможен изход чрез преговори – единствено по военен път. Ще трябва да превземем отново нашите територии, ако не всички, то поне по-голямата част. Едва тогава би могло да се стигне до някакви преговори от страна на Русия.“

По-кратка версия на текста е публикувана в бр. 04/2023 на сп. „Култура“.

На главната страница: някогашният паметник на Екатерина Велика в центъра на Одеса. Статуята на руската императрица бе демонтирана през декември 2022 г.

––––––––––––––

[1] Съветски жилищни сгради от времето на Никита Хрушчов.
[2] По името на последния филм на Леонид Гайдай – „На Дерибасовской хорошая погода, или На Брайтон-Бич опять идут дожди“, 1992 г.
[3] 21 февруари 2023 г.