Министър Рашидов връчи орден „Златен век” на шестака Димитър Иванов, наричан неслучайно Гестапото. Разбира се, официално орденът не е връчен за чекистките подвизи на живелия без име и без слава пълномощник на БКП сред българските интелектуалци – връчен му е като преподавател, като културтрегер, като писател.

Невежеството е винаги готово да се себевеличае.

Никола Боало, „Поетическо изкуство”

Едно е сигурно: като действащ началник (доколкото няма бивши ченгета, недействащ началник, началник по призвание той си е и до днес) на Шесто управление на Държавна сигурност Димитър Иванов никога не би получил орден от Министерството на културата – особено с показността и с публичността, с която му го връчи тези дни Вежди Рашидов. В годините и десетилетията, които днес с носталгично умиление наричаме соца, показността и публичността бяха адресирани само до официалната, до конгресната, до фасадната част на гражданското битие, а неофициалната му част тънеше в мъгла. Докато в демократичните общества официалната и неофициалната сфера се припокриват, при това толкова по-всестранно и пълно, колкото по-демократично е съответното общество, в недемократичните двете сфери се разминават – толкова по-радикално, колкото по-недемократични са обществата. А нашето комунистическо общество беше от най-недемократичните – по-недемократично дори от недемократичността на останалите европейски държави от Съветската империя. Нашият комунистически тоталитаризъм е сравним само с нацисткия. Именно защото беше налична и неумолима, еднопартийната цензура трябваше да бъде прикривана зад афиша за свобода и независимост. Лишените от всякакво съдържание нововъведени понятия и девизи като „народна демокрация”, като „литературата – по-близо до живота”, като „изкуство от народа за народа”, като „класово-партиен подход” и прочие мистификации имаха скритото предназначение да не позволят господстващата в духовната сфера диктатура да бъде разпозната като такава. За целта диктатурата трябваше да бъде преобразена, дегизирана и легитимирана като своята противоположност – като свобода, независимост, народовластие и човеколюбие.  В онези тоталитарни времена удавилата цялата ни държава полицейщина не позволяваше упражняваната чрез нея непроницаема цензура да бъде афиширана – дори периодичните издания и издателствата нямаха в личния си състав формално назначени ведомствени цензори. Такава роля изпълняваха (колкото неформално, толкова и безпощадно) съответните редактори. Цензурата бе замаскирана като грижа на партията за националната литература, а бойците от Тихия фронт трябваше да останат тихи и невидими – железният контрол над свободното слово, включително и над литературното слово, трябваше да бъде и да остане колкото наличен и функционален, толкова и законспириран, потулен от общественото внимание. И понеже ставаше въпрос за зрителна измама, присъствието на репресивния апарат на Държавна сигурност в националната духовност и на литературното поприще в частност трябваше да се прикрива със средствата на партийната агитация и пропаганда. Тъкмо затова онези комисари на Партията ръководителка, онези пълномощници на правата вяра, които въдворяваха с огън и меч идеологическите догми сред българските творци, трябваше да останат в сянка, трябваше да бъдат превърнати в невидими, трябваше родната и международната общественост да повярва в тяхното несъществуване, в неналичието им. Техният стихотворен апологет Павел Матев почете агентурната им анонимност както следва:

Те живеят без слава, без име,
тихо носят честта и дълга…

Е, как да изкараш такъв труженик от анонимност, как да го изтипосаш на гражданската сцена и да го окичиш с орден от Министерството на културата?! Че това би значело живо предателство към партийната кауза, това би значело да разкриеш конспиративното присъствие на партийната агентура сред писатели и творци, да разобличиш онази полицейщина, която всеки истински комунист цели да прикрие, да компрометираш цялата партийна политика – и пред нацията, и пред света. Подобен маскарад ръководната роля на Авангарда на работническата класа няма да позволи. Принципът е друг: анонимните герои ще продължат да си живеят без слава и без име. Те имат чин, но пагони на раменете нямат – тяхната незабележима за гражданството офицерска чест ще продължи тихо, вербувайки доносници, събирайки компромати, злепоставяйки и дискриминирайки чрез клеветите и интригите си най-почтените граждани и най-независимите творци, да служи предано на род и родина. Благодарение на техния задкулисни усиля хиляди техни сънародници ще бъдат уволнявани от работа и изключвани от университетите, изселвани и въдворявани на местожителство, затваряни по следствени килии и наказателни лагери, убивани или довеждани до самоубийство, а в най-добрия случай – прогонвани в емиграция: външна или вътрешна. А признанието, което донос след донос са заслужили, ще бъде оказано на палачите на родната култура инкогнито – признанието трябва да бъде конспиративно и подмолно, както е конспиративна и подмолна службата им. Една награда от министъра на културата би ги направила за смях – от една страна, а от друга би ги изкарала на показ, би ги наказала с онзи дребнобуржоазен демон, от който те най-много се боят: прозрачността. Виж, на закрито заседание на Министерството на вътрешните работи, на закрит партиен пленум, на закрито съвещание на Държавния съвет – може. Грамоти, длъжности, привилегии и медали, медали, медали – като на освободителна война. Но кротко и скрито – както подобава на бойци от Тихия фронт.

Най-неочаквано и за тях самите публичността и общественото признание, салонният блясък, липсващият светски елемент в кариерата, за да бъда щастието пълно, им обезпечи не друг, а демокрацията. Виновна е обаче не демокрацията като явление – виновен е българският, балканският прочит на демокрация. Сиреч, недостигът на демокрация, смесването, съчетаването на новородената ни демокрация с онези жилави остатъци от комунизма, от които след десети ноември националното ни битие така и не се освободи, защото не пожела да се освободи. Напротив: то предпочете да ги обезсмърти. Обезсмърти ги до ден днешен и ги съхрани за поколенията, като, за разлика от другите, от европейските съветски сателити, отказа да приеме закон за лустрацията, разчиствайки така пътя им към една блестяща ведомствена кариера и под слънцето на демокрацията. Неспособността ни да се разграничим убедително от тоталитарното си минало и да преработим подобаващо неговите злодеяния днес си отмъщава на цялото общество, наказва ни като реанимира онези бесове и демони, които кажи-речи половин век водеха с бодра крачка и песен на уста цялата ни нация към собствената й духовна и икономически гибел. Предпоставките да я поведат и в бъдеще натам са налице – тези дни министър Рашидов връчи с подобаваща тържественост орден „Златен век” на шестака Димитър Иванов, наричан неслучайно Гестапото. Разбира се, официално орденът не е връчен за чекистките подвизи на живелия без име и без слава пълномощник на БКП сред българските интелектуалци – връчен му е като преподавател, като културтрегер, като писател. Всичко това е обаче мимикрия – сценарий от онзи граждански спектакъл, който по комунистически краде от очите ни истината, за да легитимира лъжата. А тази истина говори, че чрез държавната награда днешната ни държава реабилитира онзи отречен от целия цивилизован свят деспотичен модел, който наивно вярвахме, че погребахме веднъж завинаги преди четвърт век. Явно сме погребали един жив труп, готов всеки момент да възкръсне, да тръгне зомбиран между нас и да  зомбира и нас, хората на новото време, решени да преселят в разколебаната ни демокрация непоколебимото ни комунистическо минало. И тъй като в обществознанието чудеса не стават, тъй като гражданското битие е подвластно на закономерности – колкото невидими, толкова и неумолими, настъплението на комунистическото минало по необходимост значи отстъпление на демократичното ни настояще. Всичко това накуп вещае едно нерадостно бъдеще. Което явно ни предстои, явно е предначертано. Предначертано е не в пророческия, не в митичния смисъл, не като ясновидство и предсказание – предначертано е каузално, като причинно-следствена последователност, предначертано от нашата собствена слепота, от присъщия ни недостиг на съзнание за историчност, от не по-малко присъщата ни илюзия, че можем да си спестим конфронтацията със самите себе си, да си играем на сляпа баба със собствената си национална история, да загърбим онова минало, което трябва да преработим, да подменим лечебната болка на преосмислянето със себезаблудата, че оптималният изход е не в радикалното скъсване с тоталитарните практики, а в един неомарксизъм, в един хибриден социален модел, съчетал добродетелите на демокрацията с измамните блаженства на комунизма. Мечтана от милиони наши сънародници и преследвана мандат след мандат от десетина родни правителства, подобна симбиоза е невъзможна – гъската и лебеда не са двойка, учи една древна руска мъдрост. Всуе! Идеята за награждаване на Гестапото е не от днес и не от вчера – тя е в обръщение от години. Противопоставиха й се броени доблестни гласове. Когато държавата ни тръгна да награждава героя на деня в чест на 24 май т. г., под заглавие „А свещи не искате ли да ви палим?” Генка Маркова предотврати в навечерието на празника позорната процедура. След като настоящото правителство сдаде властта обаче наглостта и на награждавани, и на награждаващи набра сили – вече нямаше министерски кресла, които да бъдат бранени от общественото внимание. Така внезапните политически събития внезапно развързаха министерските ръце за поредното издевателство. Защото наистина е издевателство над националната ни култура: човек като Гестапото не е творял култура, а е громял националното ни културно настояще, противопоставяйки му служебно партийната догма. Става въпрос следователно не за културна, а за антикултурна дейност. Антикултурен акт е съответно и награждаването на подобна дейност. Всичко това превръща Министерството на културата в антикултурна институция, а неговият ръководител – в антикултурен министър. А след като едно ведомство, призвано да развива и брани националната ни култура, започне да я громи, пътят към едно ново варварство е разчистен.

Както вече писах, по силата на литературното си поприще аз считах Министерството на културата за най-мое и дори за единственото мое министерство. Ето че и него ми отнеха. Ако бях останал във втората си родина, това със сигурност нямаше да се случи. Никога при никакви обстоятелства един културен министър на новообединена Германия, от която и партия да е той, няма да тръгне да награждава един високопоставен служител на ЩАЗИ. Няма да го направи не само поради лустрацията, под чийто строг надзор протича политическият живот на страната, а и поради характера на общественото съзнание, поради всеобщата нетърпимост към безобразията както на нацизма, така и на комунизма. Става дума за обща, за една и съща нетърпимост, която бихме могли да дефинираме като нетърпимост към насилието на държавната институция над духа. Германският народ премина през насилие, не по-малко жестоко от родното. Разликата между двата народа е, че докато германците се поучиха от уроците на историята и ги оползотвориха така, че не позволиха възраждането на това насилие под нова форма, ние го пренасяме непокътнато от близкото ни минало в настоящето, за да го отправим като послание към бъдещето – светло и комунистическо.

„Ако искаш лъвски дял в живота, облечи се в лисича кожа” – съветва Оскар Уайлд в „Херцогинята на Падуа”. Това вече се случи на родна земя – лисичата кожа свърши работа и лъвският дял е присвоен. Ако цената за тази измама беше само лицемерието, наглостта и тщеславието на един министър и на едно ченге, това биха били бели кахъри. На това сме свикнали отдавна, през полицейщината на соца, през вълненията на прехода, през очарованията и разочарованията на демокрацията така свикнахме с този панаир на суетата, с битовия цинизъм и с коронованото невежество, че днес не бихме им обърнали внимание. Онова, което мира не ми дава, е предателството към националната ни култура – предателство, осъществено в името на културата и от Министерството на културата. Сиреч от българската държава. Доколкото лично за мен родина е по-скоро културата, отколкото географията или дори нацията, това обстоятелство прави тази държава все по-малко моя. И все по-чужда.