Вярно е: т. нар. „политическа коректност“ бе стигнала в последните години до някои гротескни форми. Индианецът Джо бе накаран да изчезне от романите на Марк Твен за Том Сойер и Хъкълбери Фин, защото представяше като разбойник един „автохтонен жител“ на Америка, към когото тя би трябвало да изпитва единствено „колониална вина“. Когато в определен криминален филм престъпникът се оказваше цветнокож, ставаше задължително и най-добрият и най-мъдър полицейски инспектор също да бъде цветнокож, заради вековната дискриминация на „афро-американците“. Хомосексуалните и от мъжки и от женски пол не биваше да бъдат отрицателни герои, за да не се възбужда „хомофобия“.
И ето: след излизането на мода на новия „консерватизъм“, „пресата“ на тази политкоректност започна да се снема с небивал ентусиазъм. Най-сетне (с „консервативна“ решимост) си възвърнахме „естествеността“ на реакциите, за която „народното тяло“ се бе изжадувало! Но единствено „нормализиращ“ ефект ли трябваше да има това снемане на „пресите“? Това би следвало да се запита всеки разумен човек. Лично аз мисля дори, че именно „консерваторите“, ако биха били действително консерватори (и особено ако претендират в добавка към това да са и християни или християнки), би трябвало да си спомнят, че човекът е грехопаднало същество и поради това да се придържа към доброто (цивилизованото, разумното, неагресивното) за него е предмет на усилие, на дисциплина, докато склонността му да върши (мисли и говори) зло е по-скоро естествена – безусилна. Грехопадналият човек – според православно-аскетичното определение за него – е „удобосклонимо към грях“ същество.
Това означава обаче, че освободен (на каквото и да било основание) от усилието да сдържа и да не се поддава на своите страсти; освободен (и дори насърчен) да не си налага „автоцензура“, да не проявява „лицемерна коректност“, да бъде „естествен“, човекът по-скоро ще започне да се отдава на своите (зли) страсти, ще му стане „удобно“ (ловко) да се „скланя“ към тях. С две думи: взривното, идеологизирано отричане от „глупавата“ политкоректност би могло да покаже не само „нормализиращи“ последици. Би могло да доведе например и до изявата на личностни и обществени патологии. Защото „непосредствеността“ в общественото и преди всичко в политическото общуване въобще не е позитивният противовес на „притворната коректност“ – тя би могла да се яви и благоприятна почва за оварваряване – при това, в наши дни, за идеологически оправдавано оварваряване.
Да, казвам – тъкмо на „консерватора“ би трябвало да е добре известно, че примитивните страсти, свързани с расовата и племенната антипатия, с междуполовото съперничество и т. н. – именно защото са примитивни, разположени най-дълбоко в (грехопадналата) човешка природа, са и постоянно присъщи ней, практически неизкореними са, най-трудно подлежат на контрол от разума и затова са и изключително лесно възбудими. Но следователно, ако човекът и обществото му не полагат систематични и специални усилия да ги сдържат, те много бързо (и от всеки конкретен повод) могат да завладеят „удобосклонимата“ към зло хорска природа. Да, тези усилия положително не бива да стигат да гротеската да цензурират станали класически литературни произведения, но те не могат и да се отричат по принцип като „суспендиращи човешката честност“ или „травматизиращи“ човешката непосредственост. Сурова християнска – аскетическа (а значи и „консервативна“) правда е, че в своята „непосредственост“, по своето „естество“ (или ако се предпочита – от само себе си) човекът е страстен и… лош. Противното е утопичен, просвещенски русоизъм.
Нека сега да преминем към някои примери. Дайте си сметка с каква истинска наслада (за да се вгледаме отначало в съвсем нашенската среда) – подир постепенното дискредитиране на омразната „политкоректност“, медиите ни започнаха да емфазират думата „циганин“ („цигани“). Никакви „роми“ повече! Ние сме отново „естествени“ и наричаме нещата „с истинските им имена“! С „истинските им“, но в криминалната хроника пребилият до смърт своята приятелка от града Х. не ни се представя като „българин от града Х“. За (българската) народност на поредния автокрадец или търговец на дрога не смятат за нужно да ни осведомяват. Виж обаче, ако въпросният убиец, крадец или наркопласьор е от ромски произход, той задължително е: „циганинът, който уби жена“, „циганинът, който продава дрога“.
Всъщност, за всеки що годе чувствителен към по-дълбоките семантични гнезда на езика ни е ясно, че „циганин“ в него не е просто етноним – еднопорядков с етнонимите „сърбин“, „грък“ или „албанец“. „Циганин“ разбира се е снизяващ, охулващ етноним (който хората от този етнос не употребяват за самите себе си, освен ако не искат също да снизят, да принизят индивида, за когото говорят). При това „циганин“ е етноним с много по-обобщаваща, „пришиваща“ към народността и обобщените ѝ характеристики смисловост. Казваме „сърбин“: добре, но какви са „сърбите“, към които този, за когото става дума сега принадлежи? Ами всякакви са. И „албанците“ са всякакви, макар, че балканската ни „легендарика“ ги определя общо взето като „изостанали“ и „първобитни“. И все пак са всякакви. „Циганинът“ обаче – който и да е той, какъвто и да е, буквално е „пленен“ в обобщените си племенни характеристики. „Циганинът“, дори да е поет-циганин, физик-циганин е… „циганин“, т. е. от „крадливите“, от „разбойниците“…
Но ето защо когато за всяко криминално деяние, извършено от човек, принадлежащ на този – специфично смислово натоварен етнос – се подчертава, че то е извършено от „циганин“, това води до „къси“ (на дълбинно езиково ниво направени) заключения: „Циганите започват да избиват българите“, „циганите насилват нашите жени“… Макар че в преобладаващите случаи българите продължават да убиват българите и българите да насилват (своите) жени.
И ето: от тази съвсем не задължително манипулативна, но ентусиазирана от снемането на „лицемерната политкоректност“ емфаза, с която пишат и казват „цигани“, постепенно се пробужда примитивна, варварска (защото е расистка) страст. Отрицателна емоция, омраза ако щете не към ето този убиец (на журналистката от Русе), а към другоплеменника и към едно-племенния с убиеца, но не убиец. Пробужда се (страшно лесната) расистка страст. И трябва действително да си израснал в саксия (като някои от най-младите „нови консерватори“ у нас), за да не си даваш сметка, че с „наричането на нещата с истинските им имена“ такава страст се пробужда. Защо ли? Ами точно защото е примитивна и при снемането на дисциплиниращите „преси“ винаги е готова да обземе „естествения“ човек.
Или помислете за прословутите „мигранти“. При систематичното „потапяне“ на техните лица в техния брой и в тяхната (априорно) утвърждавана чужда религиозност, те постепенно се превръщат в „нашественици“ (нали именно „мюсюлманите“ и особено ако са „много“ не биха могли да бъдат други освен нашественици в Европа). Да, ние вече „не лъжем“ – казваме открито колко милиона са бежанците, казваме открито и че те са араби и мюсюлмани. Тази „истина“ обаче цялата истина ли е? Представят ли си хората как изглежда побягнал от земята и от дома си човек, пък бил той и мюсюлманин и арабин, лишил се от базисния си приют в битието, носещ детето си на ръце, защото то вече няма легло, стая, количка? И този човек е „нашественик“? Да, по-трудно е да си представиш току що казаното, отколкото… да си представиш абстрактната цифра („два милиона на границата“) и чуждата религиозност. Защо е по-трудно, а онова – абстрактното е по-лесно? Защото зад абстракцията стои примитивна фобия, а тя е винаги налична, трудно контролируема и „удобоскланяща“ нашата природа. Защото, за да не станеш неин пленник е нужно да направиш усилие. Пак подчертавам: аз не казвам, че усилията за потискане на примитивните страсти, каквито са расизма и етно-религиозните фобии, трябва да взимат формата на гротеската, но казвам, че усилия за потискане на тези страсти обществото е длъжно да прави и да ги култивира. Защото без такива усилия, при отричане на оправдаността на такива усилия (в името на „непосредствеността“ и „естествеността“) тези страсти задължително (уви) се пробуждат в „удобосклонимата“ към тях наша грехопаднала природа. Само – пак ще го повторя – израснали в саксия (и съвсем не консервативно сурово-реалистични) люде, могат да смятат, че сам по себе си човекът е свободен от злото на расизма и по-скоро старанието на „гнилите либерали“, с тяхната извратена „политика на груповите идентичности“ го пробужда у възмутените от политкоректното „лицемерие“.
Да обърнем внимание сега как започват да се развиват нещата и в глобалната политика след постепенното развенчаване на „политическата коректност“.
Та дайте си сметка как с изгрева на Тръмповата безцеремонност и националистичен популизъм, в Америка постепенно започнаха да си противостоят не републиканците и демократите, а… „белите“ (избиратели на републиканците) и „цветнокожите“ (избиратели на демократите). Тръмпистите ни казват това съвсем „откровено“ и далеч от всяка „лицемерна политкоректност“. Вместо по политически идеи, по обществени визии, „електоратите“ в Америка започват да бъдат делени по… цвят на кожата, по етнически произход, по пол. Да, това вече не е „политкоректно“, но същевременно то е същински упадък на политическото. Та нали в политиката на новото време (наченало се именно в САЩ) се състезават личности (за доверието на личности). Нали личността е завоеванието на нашата (християнска) цивилизация, която – за разлика от до-християнската и не-християнската не дели хората на „бели“ и „черни“, на „римляни и варвари“ (на американски американци и латиноамерикански американци), на „мъже“ и „жени“, а на способни и неспособни, завладяващи и отблъскващи, състоятелни и несъстоятелни с идеите си личности. Вместо това днес в политическото състезание в Америка встъпват „обективациите“, при това най-външните обективации на личността: цветът на кожата ѝ, етническият ѝ произход, полът ѝ. Поддръжниците на Доналд Тръмп издевателстват над демократите, че препълнили Конгреса на САЩ с… жени. Типичен пример, ще кажа, на „gender обективиране“. Защото нали е „консервативно“ на женския пол да се приписва обобщаващата го „социална роля“ (собствено gender) на „домакинята“, на „приватното“ същество, на подчинения (и подчиняващ се) пол, а следователно – жените в политиката (на демократите) се превръщат в нещо неестествено – те са неестествени жени, щом са в Конгреса вместо в къщи, както пък политиката (на демократите) е вече неестествена политика, щом (ще) се прави от жени.
Да, политическите противници на Тръмп днес вече не са тъкмо „демократите“, а цветнокожите, латиносите, жените, които демократите издигат и затова, затова че издигат тях демократите са противници. Напротив: републиканците трябва да ги победят, защото са „белите“, защото са „мъжете“. Не защото са политически състоятелни бели, а защото са „бели“, не защото са политически състоятелни мъже, а защото са „мъже“. Това дълбоко оварварява политическото състезание. То става вече не състезание на личности, а на кожите на тези личности, на половете на тези личности. Става състезание на обективации, а не на лица, на предикатите на субектите, а не на субектите на предикатите.
И аз ще трябва да призная, че в това състезание на обективациите и на предикатите се въвлякоха и противниците на Тръмп. Обзети от амбицията да дадат отпор на фашизоидната му реторика, да подчертаят, че осигуряват широко представителство на всички в американския политически живот, демократите проглушиха ушите на света с това колко (много) на брой са жените, избрани от тяхната партия (сякаш в Конгреса с тях ще сключват бракове, а няма да правят политика, за която полът е безотносителен), колко много са „латиноамериканците“, колко много са… „мюсюлманите“.
И тук ще кажа: примитивните страсти са всякога налични и лесно възбудими – те изискват усилие, за да бъдат удържани в подмолите на човешкото, а не снемане на усилията в името на „естествеността“ и „непосредствеността“ (които не са никакви консервативни добродетели). Изискват се, ще повторя, усилия личността – най-голямото завоевание на християнската ни цивилизация – да бъде удържана да не потъне в своите обективации (в своите „предикати“), да бъде оценявана именно тя, да бъде уважавана именно тя. Защото национализмът е примитивна (варварска, не-християнска) страст и „удобо-скланя“ човека да потопи личността в нейната националност (етничност, раса) и така да ѝ придаде „свойство“ или „чуждост“ независимо от личните ѝ достойнства и недостойнства (О, този е „латинос“ – какъв американски политик следователно би могъл да е той!). Мачизмът също е примитивна страст и тя „удобоскланя“ човека да „потопи“ личността в нейния (женски) пол и така да престане да оценява нея – да я „подреди“ в gender-ролята, която ѝ е приписала (О, жена – как би могла тя да бъде политик, да ръководи!).
Снемането на будността на обществото за тези базисни човешки страсти и още по-лошо – идеологическото оправдаване на тяхното освобождаване като освобождаване от „лицемерната политическа коректност“ с неминуемост води до овладяване на обществото от тях. А това пък от своя страна води до постепенното оварваряване на „полиса“ – на политическото. Нека кажа, че настоящата политическа ситуация в Америка е за мен разочарование тъкмо в това отношение.
Най-накрай: фаворизирането на „непосредствеността“ и идеологизираното отхвърляне на усилията по дисциплиниране на примитивните страсти (което и се нарича „политическа коректност“, без да е задължително тя да взема гротескните форми, заради които я осмиват) с неминуемост води и до едно – в най-базисната си същност ляво – фаворизиране на „народа“ и дискредитиране на „елита“. „Народът“ в тази схема тогава става конструкт, на който a priori се приписват „простота“, „непосредственост“ и „естественост“ (собствено, благовидните понятия, с които се възвисяват масовите му страсти). Напротив: „елитът“ се представя като този, който се е отчуждил от тази простота, непосредственост и естественост, и още по-лошо – който се опитва да отчужди от тях и „народа“ като му налага „пресите“ на своята „политкоректност“: не му позволява да потапя тази конкретна личност в племенната ѝ принадлежност („циганин“, „латинос“), не му позволява да „има“ тази конкретна личност във вековно изработеното от „народната мъдрост“ (турчин = поробител и потисник, балканец = съюзник-разбойник, руснак = братушка и т. н.), да „има“ жена си в приписваната ѝ gender-роля на покорна домошарка, дори ако допринася за благосъстоянието на дома в по-голяма степен от мъжа.
Нищо „консервативно“ няма в подобна идеология. И за да бъда пределно откровен накрая и самият аз, ще кажа: елитът е и трябва да бъде дисциплиниращата инстанция в едно общество, а не да бъде осмиван, че не може да говори „на езика на народа“ и да бъде каран, в името на политическата ефективност, да преминава на друго ниво. За да не се превърне „еманципираният“ от него „народ“ в освободил се варварин.
За съжаление отстъплението от тази (впрочем съвсем „консервативна“) истина виждаме както в световен мащаб, така и у нас.
