Начало Идеи Гледна точка Лицето на богомолеца
Гледна точка

Лицето на богомолеца

11815

Новата година започна с нещо загадъчно, което беше доста коментирано, но загадката така и не получи разгадка. Събитията се движат динамично, една тема сменя друга, случилото се през днешния ден е изтласкало онова, което вчера е запълвало съзнанието ни, на фона на новата новина то е избледняло и се е архивирало в паметта ни като отшумяло злободневие. Докато отлежават в архива на съзнанието ни, запаметените факти и събития се отсяват и преподреждат, някои минават напред, други отиват да дъното, такава функция компютрите нямат, но за човешката памет тя е сред най-важните.

Така моето съзнание се върна назад към кадрите от Рождество Христово по Юлианския календар на 7 януари, които ни показаха руския президент в Благовещенския събор в московския Кремъл. На снимките и на видеокадрите се вижда, че Владимир Путин е съвсем сам в катедралата, свещениците извършват богослужението специално за него, а той стои съсредоточен, вглъбен, кръсти се и не мърда от мястото си по време на цялата Литургия. По всичко си личи, че специалното богослужение ангажира цялото му внимание, не е (само) за пред камерите, усеща се, че моли Бога за нещо решаващо, че очаква от Бога нещо важно, жизнено важно. Путин е президент от 23 години, неизменно е в новинарските емисии, гледаме образа му ежедневно, познаваме жестовете му, походката, изражението му, коментира се здравословното му състояние, публичните изяви, личния живот – всичко е под лупа. За тези 23 години няма кадри, подобни на кадрите от Кремълската катедрала.

Кадрите са важни и заслужават внимание поне в два аспекта. Първо, те безспорно са послание – към света и към собствения му народ. Иначе толкова нетипични кадри не биха били тиражирани така широко. Второ, по-важното – какво е самото послание, какво ни казва чрез тях господарят на Кремъл, какво иска да ни покаже или да прикрие, какво иска да ни внуши, накъде насочва вниманието ни.

Когато видях първите снимки от самотната Литургия, ми се стори, че чрез тях иска да покаже сила. Това е най-елементарното, това е нужно, когато от една година води война и не може да постигне нито една от набелязаните цели, сменя стратегии, сменя командващи, изпраща войници, връщат му ковчези, бомбардира граждански обекти, избива цивилни граждани. Нито човешкият, нито техническите му ресурси са неизчерпаеми, общественото негодувание нараства, милиони напуснаха страната, дипломатическите му инициативи не постигат желаната цел, в целия свят само два-три диктаторски режима го подкрепят, провалите следват един след друг, ожесточението нараства… Колко още може да издържи и как се издържа така? Затова трябва да покаже сила, трябва да покаже на свои и на чужди, че няма да отстъпи, няма да се огъне, няма да се разколебае! Убеден е, че делото му е право, каузата е свещена и ще я отстоява до крайна победа. Но всичко това е пропаганда, която вече не работи. Като се вгледаш в изражението на президентското лице, виждаш, че то изобщо не излъчва нито увереност, нито твърдост, нито решимост. Излъчва точно обратното – униние, обърканост и безнадеждност. Излъчва примиреност пред обстоятелствата, с които не е по силите му да се справи и трябва да ги приеме такива, каквито са, а не каквито чертае Дугин.

Но как се признава такъв провал пред целия народ и пред целия свят, пред които до вчера си демонстрирал величие, издигал си гръмки лозунги, поставял си високи цели, мерил си ръст с най-великите си исторически предшественици, развявал си знамена, впрегнал си цялата пропагандна машина, как сега ще признаеш, че не си бил прав, че си допуснал грешка, която е струвала кръв, крах и смърт. Митингът на всенароден ентусиазъм в Лужники е избледняващ спомен, а плановете за триумфален парад в Киев вече звучат комично. Изолиран си икономически и политически. Ръцете ти са оцапани с кръв, името ти е опозорено. Ситуацията е патова – напред не можеш, защото нямаш ресурс, а назад не бива, защото ще станеш за смях. Бил си превъзнасян, а в следващия момент си презиран. Какво правиш, когато не може нито напред, нито назад? Добиваш това изражение, което виждаме на снимките от Кремълската катедрала.

Тогава се затваряш в древната църква сам като в бункер и се молиш на Бога. Когато си бил в КГБ, си се борил против Него, но сега Той ти е нужен, в тежката ситуация, в която си изпаднал, само на Него можеш да разчиташ. Войските ти, политиците ти, военачалниците ти са безсилни – или те изоставят, или ги отстраняваш като безполезни, или загиват при неизяснени обстоятелства. Само на Бога можеш да разчиташ. Особено когато си създал такава услужлива църква. Бог трябва да ти посочи отговор, да ти покаже решение. Разпореждаш да се заключи катедралата и най-благочестивите архимандрити да отслужат Литургия, на която да се молят с теб, но без никакви хора, които да те разсейват, да се молите с най-усърдната молитва, така щото непременно да измолите Божията закрила – последната надежда и единственото избавление. Стените на тази катедрала са пропити с молитва – Бог ще чуе и сега.

После пускаш видеото и снимките по света – да ги види целият свят. Вижте, хора, аз не съм такъв властен диктатор, за какъвто ме мислите, аз съм като всички вас, затова ви показвам колко съм безпомощен. Правех се на велик, но допуснах грешки. Доскоро не го съзнавах, но обстоятелствата ме принудиха да го осъзная. И сега не зная как да постъпя. Единственото, което ми идва наум, е чрез тези кадри да покажа пред света, че силите ми са изчерпани и съзнавам провала си.

Нещо такова разчитам в кадрите със самотното президентско Рождество. Но не изключвам и да е блъф. Нали помним как отвръщаше с присмех на твърденията, че готви нападение над Украйна.

Но една година по-късно обстоятелствата са коренно различни. Експерти прогнозират, че „най-вероятно съдбата на Путин ще бъде решена от неговото обкръжение“. Още от инсталирането му на президентския трон Владимир Путин е в обкръжение на фактори, които го тласкат в различни посоки и той е принуден да балансира между всички тях – олигарси, военни, ВПК, частни армии, готвачи, шамани, философи, месии, пропаганда и пр. Някои са против войната, но ястребите са повече. Неуспехите ги ожесточават. Неведнъж хора от президентското обкръжение споменаваха за ядреното копче и шантажираха със световна война. Това е идеология, с която руското общество е надъхвано поколения наред. Но този, който има последната дума, разбира по-добре от всички, че световна война няма да донесе решение на проблема.

Все по-ясно става как проблемът не може да бъде решен. Но не става ясно какво е възможното решение. Ето това Путин пита Бога в Кремълската катедрала. Вече е осъзнал, че е нагазил твърде навътре в тресавището. Причинил е твърде много смърт. Започва да осъзнава, че срещу целия свят не може да воюва. Вече не иска да живее в бункер, но и не може да излезе от него.

Старите кагебисти го подведоха да започне войната, но последствията се стоварват върху него. В Афганистан жертвите бяха по-малко и излизането оттам беше по-лесно. От Украйна ще е много по-трудно. Лицето от Кремълската катедрала пита дали изобщо е възможно. Лицето показва, че вече му е ясно – ако не спре войната, ще следва принуда. „Мракът е в Русия. В Украйна просто нямаме ток.“ Мракът се спуска и над него.

„Който ходи в мрака, не знае къде отива“ (Иоан 12:35).

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора