Задочното интервю на осмокласника Преслав Петков с Георги Марков получи наградата на Портал Култура и на Езиковата гимназия в Добрич (първа възрастова група) в конкурса за есе „Европеецът Георги Марков“.
Преслав Петков e роден на 22 април 2003 г. През учебната 2017-2018 г. е осмокласник в ЕГ „Гео Милев“ в Добрич с профил английски и руски език. Иска да стане журналист. Увлича се от литературата, езиците, историята и географията. Участва в отбора по информатика на Езиковата гимназия, класиран е на челно място на Областния кръг на олимпиадата по български език и литература. От 7-годишен тренира карате и участва в републикански и международни състезания. Желае да интервюира известен футболист. Държи за Манчестър Юнайтед.
Ученическият конкурс „Европеецът Георги Марков“ за есе и дигитален продукт е организиран от ЕГ „Гео Милев“ в Добрич, в партньорство с Портал Култура и Литературна мрежа LiterNet. Акцентът бе поставен върху творчеството на Георги Марков. Учениците – на възраст между 14 и 19 години – четоха за първи път „Задочни репортажи за България“, а техните учители припомниха, че няма обществена, журналистическа, академична или държавна награда на името на Георги Марков.
На сайта на гимназията е публикуван и брой на електронния вестник След-и, посветен на конкурса.
ЛИЦЕТО НА ИСТИНАТА. ЗАДОЧЕН РАЗГОВОР С ГЕОРГИ МАРКОВ
Днес, гледайки света през прозореца на стаята ми, правя равносметка на всичко, което ни заобикаля. От една страна, у мен се пробужда възмущение относно действителността, в която живеем. От друга, надеждата за по-светло бъдеще ме тласна да погледна назад и да сравня миналото с настоящето.
Постепенно се пренесох в една въображаема ситуация на задочен разговор с един от най-смелите български писатели на ХХ век. Това е Георги Марков, който привлича със своята чаровна усмивка. Той остро е критикувал режима в България, заради което си е спечелил много врагове. Аз му се възхищавам, защото не се е страхувал да пише за случващото се в родната му страна. Гледам го и се опитвам да му обясня, че лицемерието и фалшът у хората не са се изкоренили. Днес живеем в едно бездуховно време, време на промени, но и на загуба на ценности. Чезнат искреността, добротата, отзивчивостта, заменени от прикритост, студенина и бездушие в отношенията между хората. Осмелявам се да задам първия си въпрос към моя гост:
П.П: Господин Марков, кога започна да се чувства влиянието на комунизма по ваше време?
Г.М.: Решителната и фатална промяна у нас стана през времето на моето студентство, през 1947 година…
Разбирам от него, че и тогава е имало нечестни и неискрени хора. Много от хората тогава са живели в страх да изкажат своето мнение, своите истини за живота. Свободата на личността е била привидна. Тя е висше човешко благо и тогава хората не са можели да направят своя житейски избор. Споделих му, че днес голяма част от българите емигрират в чужбина. Те са разочаровани от нашите управници. Някои напускат страната ни, защото нямат работа, други – заради ниското заплащане. Затварят се училища, читалища, предприятия и затова страната ни опустява. Малцина остават, защото не искат да се разделят с близките си. Но аз мисля, че човек не бива да бяга от трудностите, а напротив, той трябва да се бори с тях. Аз ще остана в България и ще се опитам да осъществя мечтите си, ще се реализирам в професията, която си избера, и ще дам добър старт на поколенията след мен.
П.П.: Г-н Марков, бихте ли обобщили с няколко думи култа към личността по ваше време?
Отвърна ми кратко, точно и поучително.
Г.М.: Унижение. Смъртта на собственото ти достойнство.
Докато разговарях с моя събеседник, долових тъга в очите му. Без да ми казва нищо, аз разбрах, че докато е бил далеч от България, той е страдал по нея. Попитах го от кого е била онази стара пощенска картичка, висяща в жилището му в Лондон. Той ми отговори, че през цялото време, докато е бил далеч от родината си, е страдал от носталгия и мъка по нея. Бил е отхвърлен, отречен, забравен от българите, но той никога не е спирал да мисли за родината си.
П.П.: Какъв според вас ще е сценарият на бъдеща България?
Г.М: Този въпрос е много емоционален за мен. Когато си мисля за България, сърцето ми се разкъсва на хиляди парчета. Аз не избягах от нея по мое желание, аз бях прокуден като враг на родината си, за което най-много ме боли. В отечеството си аз получих задочна присъда, творбите ми бяха иззети от библиотеките и споменаването на името ми беше забранено. Това беше унизително. Но интуицията ми подсказва, че татковината ни би тръгнала в правилна посока, ако има повече млади хора, които мислят като теб. Те трябва да обичат и милеят за родината, и със своя ентусиазъм и младежка дръзновеност да създадат ново лице на България.
Георги Марков се усмихва загадъчно и поглежда през прозореца. Знам, надява се да види отново върховете на Витоша, билото на Люлин и панорамния път между Княжево и Бояна…
Краят на моя задочен разговор с непримиримия Георги Марков за миналото, настоящето и бъдещето, вече е приключил.
Оглеждам се за писателя.
Няма го.
