Погледът ми във вагона на метрото се спря на момиче, вгледано в телефона си. Знаете каква обичайна гледка е това. Като че ли телефоните станаха особен физически израстък. Висока, тънка, грациозна, естествено руса, без грим, без онези изрисувани вежди и залепени мигли, облечена семпло и елегантно – дълго бежово манто, кубинки, дънки, раница, шал, омотан артистично. Цялото ѝ същество излъчваше интелигентност. И тъй като подобно излъчване не е толкова често, се вгледах в нея. Тя вдигна поглед и видях цялото ѝ лице. Освен всичко беше и поразително красива. Започнах да разглеждам останалите пътници – дали и те са забелязали каква красавица пътува до тях? Наблизо срещу нея стоеше момче – и то високо, и то с интелигентно излъчване, и то вперило поглед в телефона си. Ето един човек от купето, казах си, който няма как да не оцени излъчването и красотата на момичето. И двамата бяха почти на една и съща възраст. Влакът спря на поредната спирка. Момчето като че ли се стресна, обърна глава, увери се, че не е „неговата“ спирка, че не трябва да слиза тук, погледът му бръснещо и разсеяно премина през купето, пътниците, момичето и се върна на екрана на телефона, където и се закова така, както преди. Погледът му не трепна. Не се задържа дори секунда върху момичето, погледът му се приплъзна в светещата хралупа на екрана като в единствено възможното за него място в този свят. Съзнанието му премина покрай момичето все едно се плъзна по стъкло.
И странна мисъл породи у мен това безразличие. Ние не можем да видим като живи умрелите, нито можем да видим като живи и да си представим как ще изглеждат онези, които ще живеят след нас. Можем да виждаме живи само нашите съвременници – близките си, приятелите си, тези, които срещаме в метрото, тези, с които се разминаваме по тротоара. Нашият взор за лица е ограничен в рамките на живота ни, който се състои от дни, които си приличат, но в тези дни срещаме и се разминаваме с различни хора, които не си приличат, всеки от които е отделен свят, всеки е избрал облеклото, с което да излезе така, че да подчертае индивидуалността му, всеки се е погледнал в огледалото преди да прекрачи прага, за да излъчва красота, ведрост, привлекателност, но най-вече да изразява личността му. Някои са умерени и сдържани във визията си, други са екстравагантни, трети са предизвикателни, всеки се стреми да изглежда външно такъв, какъвто се чувства или се старае да бъде вътрешно. И метрото ни събира за кратко, за няколко спирки всички нас – красиви и не толкова, елегантни и не толкова, одухотворени и не толкова, допираме се един до друг, усещаме другия, в този момент той е най-близо до нас, макар и непознат. Възпитанието и етикетът не ни позволяват да се вглеждаме натрапчиво, да скъсяваме дистанцията грубо, но може ли едно красиво момче да не забележи едно красиво момиче и погледът му да не трепне от красотата му, да не се задържи поне секунда, две върху лицето му.
Когато изгубим възможността да пътуваме с метрото, да се движим по улиците и разглеждаме лицата на хората, да речем, ако попаднем в болница или в затвор, тогава колко биха ни липсвали тези стотици непознати лица на ден, с които се разминаваме, макар и да оставаме чужди.
Всеки човек се разкрива най-вече чрез своето лице. Неслучайно лице и личност са от един корен. Те са едно в същността си. Личността е изписана и се изразява най-напред чрез лицето. Индивидуалността на нашите характери прави и лицата ни уникални. Скоро научих, че последната цифра от дългия код на личните ни карти означава колко двойници имаме, с колко човека си приличаме. Но ако застанат един до друг няколко двойници, най-ярко ще усетим колко са различни. Тази уникалност, с която сме дарени, е едно от най-големите чудеса на живота, сблъскваме се с нея всеки ден, всяка минута по ежедневните си маршрути, привикнали сме към нея, приемаме я за нещо обичайно, а именно тук е парадоксът – че уникалността не може да бъде обичайна.
Одухотворената красота на момичето от метрото ми напомни старите снимки. Обичам да се вглеждам в тях, защото запечатаните там лица имат съвсем различно излъчване от лицата на днешните хора. Уж сме един народ и ген, но някъде в десетилетията назад се е изгубила естествената красота, нравствената чистота, меката одухотвореност. Не зная дали е така и при другите народи, дали е само с нашия ген. Старите снимки излъчват различна душевност. И не само заради роклите и костюмите, а най-вече заради лицата. Там е изписано всичко. Лицето е много по-уникално и неповторимо от пръстовия отпечатък, то е огледало за вътрешно виждане – през него се вижда душата.
Не само човекът има лице. Знаем колко са различни по лице и характер домашните ни любимци, както и всички животни. Някога и сградите са имали лица. Така се и казва страната на къщата, която гледа към улицата – лице. Тя е по-различна от другите страни, по-представителна, по-красива. Днес и тези лица са изпокъртени. И на къщите лицата са загрубели. Много рядко след ремонт те запазват своята привлекателност.
Когато искаме да изразим най-крайно презрение към някого, казваме, че го заплюваме в лицето. Това е върховната степен на отхвърляне на някой човек – да опозориш лицето му. А как да наречем нашето време, в което ние сами изтриваме душата от лицето си. Или я замазваме под дебел слой грим. Или в желанието си да заприличаме на някого се обезличаваме.
Затова днес е толкова рядка радостта да срещнеш красиво и одухотворено лице. Тази радост можем да преживеем в метрото или на улицата, стига да я забележим.
