Начало Идеи Дебати Лице в лице
Дебати

Лице в лице

Азис Абу Сара, Маоз Инон
06.06.2024
357

Един палестинец и един израелец, лице в лице

Разговор между палестинския миротворец и предприемач Азис Абу Сара и израелския активист за мир и предприемач Маоз Инон в рамките на събитието TED2024, което се проведе във Ванкувър, Канада, през април тази година.

Маоз Инон: Знаеш ли, Азис, само преди четири дни, миналия четвъртък, погребахме останките на родителите ми. Майка ми така беше изгоряла, че не можеше да бъде идентифицирана. Загубих ги на 7 октомври [2023 г.][1]. Загубих толкова много мои приятели от детството, техните родители, техните деца. Мнозина бяха отвлечени в Газа. Давех се в океан от скръб и болка. Бях съкрушен. Няколко дни след като ги загубих, сънувах. Спях посред нощ и плачех. Цялото тяло ме болеше. И през сълзи видях, че всички плачат. Сълзите ни се стичаха по лицата ни и надолу по телата ни. Телата ни бяха ранени, бяха пострадали от войната. И тогава сълзите ни измиха телата ни и ги изцериха, връщайки целостта им. Отново бяхме цели. И след това сълзите ни се стекоха на земята, която беше потопена в кръв. Сълзите ни отмиха кръвта и пречистиха земята. Изведнъж земята стана красива и започна да сияе. Върху тази земя аз видях пътя – пътя към мира. Събудих се, треперейки. В онзи момент знаех, че това е пътят, по който трябва да поема. Пътят на неотмъщението. Пътят на помирението.

Ти вървиш по този път от няколко десетилетия. Допреди 7 октомври се бяхме срещали само веднъж, може би за две минути. Но ти беше сред първите, които се свързаха с мен. Поднесе ми съболезнования и ме подкрепи. Винаги ще те обичам, защото ти беше до мен в най-тежкия момент в живота ми.

Азис Абу Сара: Маоз, когато ти изпратих онова съобщение, в което изказвах съболезнованията си, след като родителите ти бяха убити, бях изненадан от отговора ти. Не просто към мен, а в публичното пространство. Защото ти заяви, че плачеш не само за родителите си, а и за умиращите в Газа, и че не желаеш онова, което ти се е случило, да бъде използвано като оправдание от други хора, търсещи отмъщение. Ти не искаш да търсиш оправдание за войната. Толкова е трудно да подходиш по този начин. Много по-лесно е да искаш да отмъстиш, да бъдеш гневен. Но ти си смел човек. На мен ми беше необходимо много повече време, когато брат ми Тайсир, който беше на 19 г., беше убит от израелски войници. Бях гневен, бях огорчен и жадувах за отмъщение. Бях на 10 г. и си мислех, че пред мен няма друга опция. Но само осем години по-късно, когато започнах да уча иврит заедно с евреи, имигрирали в Израел, осъзнах, че ние можем да бъдем съюзници, партньори. Тогава си дадох сметка, че все пак мога да избирам. Независимо какво правят другите, аз винаги имам избор. Осъзнах, че не искам да отмъщавам. И че когато избера да бъде гневен и да мразя, аз оставам роб на човека, който уби брат ми.

Последните няколко месеца приличат на безкраен кошмар. Всички мои познати в Газа са загубили свои близки. Приятелят ми Абделрахим загуби 50 свои близки. Всички деца на снимката, която виждаш, са били убити. А бащата на децата на горната снимка в средата, е бил в Израел, когато те са били убити. Той е искал да се върне, за да види децата си за последен път. Но не е имал тази възможност. В крайна сметка се завърнал в Газа, но така и не стигнал до своята къща. Изумителното обаче е, че Абделрахим е точно като теб. Говорих с него вчера и той ми каза: „Продължавам да съм толкова отдаден на идеята за мир, колкото бях и преди. Не искам моята история да поражда омраза“. И дори сега, когато родителите му са в Северна Газа и нито могат да получат храна, нито могат да се измъкнат, той все така продължава да се придържа към това послание. Чудя се как е възможно човек да направи този избор насред такава трагедия?

М.И.: Знаеш ли, през последните месеци са ме интервюирали може би 100 пъти и това е най-лесният въпрос – правя го за родителите си и за онова, което те са ми завещали. Когато положихме останките им в земята, аз осъзнах, че те ме бяха подготвили за този момент. Бяха ме научили какво да казвам и как да действам, след като бъдат убити.

Аз съм роден в кибуц, само на километър и половина от границата с Газа, създаден от дядо ми и баба ми. Те са били сред пионерите на ционизма, имигрирали са в Палестина по време на британския мандат преди около един век. Баща ми също е роден в този кибуц. Той беше земеделец. Да си земеделец е много, много трудно, дори по-трудно, отколкото да си в сферата на туризма. Спомням си, че имаше една сушава година. На следващата година пък имаше наводнение. А на третата година имахме проблеми с насекоми. В края на всеки от тези опустошителни сезони баща ми винаги ми казваше: „Маоз, следващата година пак ще сея, защото годината ще бъде по-добра“.

Майка ми пък беше много талантлива художничка. Рисуваше мандали[2], през годините е нарисувала хиляди. От всички мандали, които е нарисувала, тя ми подари само една. Ето я [подава разпечатка на мандалата на Азис Абу Сара, б.ред.], тази мандала е за теб, направих я за теб. На мандалата, която майка ми ми подари, тя беше написала, че човек може да постигне всичките си мечти, ако се осмели да ги последва. През последните 20 години аз следвам и сбъдвам много мечти. Отворих първата къща за гости в старата част на град Назарет – Fauzi Azar. Участвах в създаването на пътеката на Иисус, на Abraham Hostels & Tours, както и в осъществяването на много други мечти. При осъществяването на всички тези мечти следвах едни и същи пет стъпки. Мечтаех – много хора са забравили да мечтаят или [не] са достатъчно смели, за да мечтаят. Сформирах партньорства и коалиции с възможно най-много от заинтересованите страни. Търсех общите ценности и допирните точки помежду ни. Изготвях много подробна пътна карта. И привеждах плана в действие. Смятам, че тъкмо това трябва да направим и днес, за да превърнем нашата мечта в реалност. [Във времето] научих, че първата стъпка към изграждането на сплотено общество и споделено бъдеще е да знаеш историята, в която хората от другата страна вярват. Следя работата ти от много години и макар да сме се срещали само веднъж, аз смятам, че на този свят няма човек, който по-добре от теб да знае как бихме могли да обединим своите разединяващи ни истории и да ги превърнем в основа за постигане на споделено бъдеще и сплотено общество. Благодаря ти за всичко, което си направил досега. Наистина е удивително!

А.А.С.: Маоз, аз съм работил в 70 държави, в условия на мир и в условия на конфликти. И навсякъде, където работех, установявах, че всички хора имат едни и същи проблеми. Причините за конфликти са едни и същи – липса на признание, нежелание да разберем историческия разказ на отсрещната страна, липса на обща визия за бъдещето ни. Като не правим тези неща, допускаме фатална грешка. Живеем рамо да рамо и въпреки това сме толкова разделени. Не можем да си говорим, не можем да се срещаме, не можем да водим разговор. Има пътни блокади, пунктове за проверка, стени, които ни разделят, и социален натиск, който ни отнема способността да си говорим. Знам това, тъй като баща ми влезе в синагога за първи път, когато ми гостува в САЩ. Той отиде на петъчна молитва, но джамията била препълнена и мюсюлманската общност взела под наем една синагога. Така той се озовал в положението да се моли в синагога. Когато се прибра, той ми разказа за случилото се, беше толкова развълнуван. И аз си помислих: „В Йерусалим е пълно със синагоги. И въпреки това той влиза в синагога за първи път в САЩ“. Това показва колко разделени сме и колко малко знаем един за друг.

Същевременно обаче трябва да се научим да задаваме трудни въпроси, да бъдем честни и да сме готови да се изслушваме. Баща ми за първи път присъства на преговори за мир по време на среща, която аз организирах. Тогава той зададе въпрос, който ме накара да се запитам: „Боже мой, как е възможно да направиш това?“. Въпросът му беше: „Имало ли е наистина Холокост?“. И както хората, които чуваме да ахват тук [в залата, б.ред.], всички присъстващи на онази среща бяха ужасени. Помислих си, че заради въпроса на баща ми ще загубя работата си, и съжалих, задето го поканих на преговорите за мир. Но знаеш ли какво? Заради този въпрос един оцелял от Холокоста, който присъстваше на срещата, заведе баща ми и още 70 палестинци до паметника на Холокоста. За първи път мястото се посещаваше от такава голяма делегация и те проведоха тежък разговор. По-късно израелците, присъствали на онази среща, проведоха подобен разговор за историята и историческия разказ на Палестина и посетиха град, разрушен през 1948 г. по време на Накба[3]. През последните двайсет и няколко години търся начини да задавам тези въпроси. През 2009 г. заедно със Скот, мой приятел евреин, основахме Mejdi Tours, а по-късно и Interact International. [Искахме] да създадем движение на граждани дипломати, да предлагаме туристически обиколки, по време на които да се представят и двете гледни точки, като единият водач е израелец, а другият – палестинец, и след това да направим същото и в редица други страни. Така че можем да зададем рамка и да се запитаме: какво мога да науча от теб? Кое е онова, което взаимно можем да се провокираме да направим? Може би тъкмо това е въпросът: какво сме научили едни от други?

М.И.: Така е. Що се отнася до въпроса на баща ти, една много, много добра моя приятелка палестинка ме попита, мисля, че беше през ноември: „Маоз, мога ли да ти задам един труден въпрос?“. Казах ѝ: „Ти си ми приятелка, можеш да ми питаш каквото пожелаеш“. И тя ме попита: „Маоз, ами ако къщата на родителите ти е изгоряла при кръстосания огън, [в резултат на действията] на IDF [Израелските отбранителни сили, б.ред.], а не на „Хамас“?“. Тя буквално отричаше случилото се на 7 октомври. Бях шокиран. Не знаех какво да кажа. Но после направих кратка пауза и ѝ казах: „Знаеш ли, какво значение има? Какво значение има? Родителите ми са мъртви. И са мъртви заради конфликта и войната, която продължава вече толкова дълго време. Нашата мисия е да я прекратим“.

Научих толкова много от разговорите ми с палестинци през последните месеци. Научих, че трябва да прощаваме за миналото. Трябва да прощаваме и за настоящето. Но не можем и не е редно да прощаваме за бъдещето – нито на себе си, нито на когото и да било друг, ако искаме да имаме по-добро бъдеще. Научих, че нашите истории са били разделени в миналото чрез избирането на различни синове на Авраам. Векове наред нашите истории са се развивали успоредно, но с приближаването към настоящето пропастта между тях все повече се разраствала. Тя започнала да се разраства с появата на ционисткото движение и палестинското национално движение и днес се разраства все повече и повече заради войната, която водим помежду си, и е по-широка от всякога. Нашите истории никога не са били толкова отдалечени една от друга, колкото са днес.

Но ето го и чудото – нашите истории ще се срещнат в бъдещето. Ние ще се срещнем в бъдещето, което ще се основава на помирение и признаване. На сигурност и безопасност. И разбира се, на равенство. За да превърнем тази мечта в реалност, трябва да следваме същите стъпки, които сме следвали, за да осъществим предишните си мечти. Всички ние мечтаем за мир. В момента изграждаме коалиция – палестинци и израелци, с подкрепата [на хора по] целия свят. Ние споделяме едни и същи ценности и имаме много допирни точки. Точно в този момент ние изготвяме много подробна и информативна пътна карта и вече започваме да привеждаме плана в действие. Тази вечер ние изпълняваме насоките в първите две глави на нашата пътна карта – правим така, че гласът ни да се чуе от повече хора, и изграждаме своята легитимност като лидери на бъдещето. Не бих могъл да се надявам на по-добър партньор, на по-добър другар [в това начинание] от теб, Азис.

А.А.С.: Смятам, че ние сме много по-силни заедно, отколкото някога можем да бъдем, ако действаме сами. С теб сме свършили толкова много работа из университетски кампуси по отношение на омразата срещу евреи и мюсюлмани, помагали сме на хората в нашите общности да намерят начини да се организират. Струва ми се обаче, че хората могат да ни чуят и да си помислят: „Вие сте загубили свои близки, но не сте гневни, така ли?“. Според мен това е грешка. Ние сме гневни. Аз съм много гневен. Гневен съм всеки път, когато чета вестника. Гневен съм всеки път, когато говоря с някого от приятелите ми в Газа. Само че аз не позволявам, ние двамата не позволяваме да плуваме в море от омраза и да копнеем за отмъщение. Вместо това аз гледам на гнева като на ядрена енергия – тя може да доведе до унищожение, но може и да произведе светлина. Надявам се, че ще продължим да използваме гнева си като инструмент, с който да обединяваме хората и да си задаваме въпроса: „Какво мога да направя, за да подобря нещата?“.

М.И.: Така стигаме до най-важните… [аплодисменти в залата, б.ред.]. Обичам те. Така стигаме да най-важните уроци, които съм научил. Надеждата е действие. Тя не е нещо, което намираш или може да загубиш; тя е нещо, което сътворяваш. Измислих много базова формула, рецепта за генериране на надежда. Първо, както и в любовта, не можеш да го правиш сам, нуждаеш се от други хора, с които да го правите заедно. [Смях в залата, б.ред.] И започваш, всъщност ние започваме, защото вече сме „ние“, започваме да си представяме едно по-хубаво бъдеще. И след това предприемаме определени действия за превръщане на това бъдеще в реалност. Трябва да действаме. И по време на целия този процес непрекъснато трябва да убеждаваме първо себе си, но и останалите членове на нашата коалиция, а и всеки друг, който е готов да ни изслуша, че нашите действия са ефективни. Толкова е просто, толкова е просто. Ето това трябва да направим. Вярвам, че ако сме достатъчно смели и достатъчно способни, можем да превърнем това бъдеще в реалност в скоро време. [Вярвам], че до 2030 г. или по-рано ще има мир между реката и морето.

А.А.С.: Знаеш ли… [аплодисменти в залата, б.ред.]. Днес казваме, че идеите променят всичко. И аз имам една идея. Хората ни гледат и си мислят, че ние сме разделени, защото ти си израелец, а аз – палестинец, мюсюлмани и евреи. Но ако хората настояват да ни делят на лагери, тогава е редно да ни делят на такива, които вярват в справедливостта, мира и равенството, и такива, които не вярват – все още. Нашата задача е да поканим всички, да поканим вас [хората в публиката, б.ред.] да се присъедините към усилията ни да се обединим и всички заедно да заявим: „Ние не сме врагове“. Не се заблуждавайте – ние сме загубили членове на нашите семейства, но не сме загубили здравия си разум, не сме загубили акъла си. Ние сме тук, за да кажем, че сме от един отбор и ще се борим заедно за справедливост и мир. Благодаря ви.

Превод от английски Даниел Пенев

Източник: A Palestinian and an Israeli, face to face (TED2024, април 2024 г.)

[1] На 7 октомври 2023 г. командоси на палестинската ислямистка групировка „Хамас“ проникват от ивицата Газа в южната част на Израел и извършват нападение, при което са убити около 1200 души, повечето от които цивилни. В отговор Израел започва масирана въздушна кампания срещу ивицата Газа, последвана по-късно и от сухопътно настъпление. Войната продължава вече повече от седем месеца.
[3] Мандала – концентрична диаграма с духовно или ритуално значение, характерна за различни духовни традиции и терапевтични практики.
[3] Накба – катастрофа (от араб.). С този термин се обозначава прогонването на стотици хиляди палестинци от домовете им по време на Арабско-израелската война през 1948 г. През 1998 г. палестинският лидер Ясер Арафат въвежда деня Накба (15 май), на който палестинците отбелязват загубата на родината си.

Азис Абу Сара, Маоз Инон
06.06.2024

Свързани статии