Начало Книги Личност и памет
Книги

Личност и памет

Катя Атанасова
06.10.2014
2137

За книгата на Борислав Дичев „Умирам за България. Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 година” на изд. „Парадокс”, прочетете и откъс от нея.

z1„Умирам за България!” – това са предсмъртните думи на ген. Владимир Заимов, така се нарича и книгата на издателство „Парадокс” с автор Борислав Дичев, която е впечатляващ документално-исторически разказ за една човешка съдба, върху която са „построявани” много и различни разкази, създавани са различни, често противоречащи си версии.

Трудът на екипа, създал книгата, е наистина огромен. В продължение на повече от 40 години са събирани документите и архивните материали, които създават историческата плът на разказа. Докато я четях, изведнъж ми се появи бегъл, но силен спомен как с издателката на книгата преди повече от 10 години седяхме в едно кафене и тя в продължение на часове ми разказваше за усилията на дъщерята на ген. Заимов Клавдия Заимова да представи на хората истинската история за своя баща, разказа ми за усилията, пречките, за безценния архив, събиран дълго, за непреклонността да опазиш паметта. Спомних си го, защото тогава се занимавах точно с това – със спомени, дневници, биографии и автобиографии, но най-вече с чувство на респект, че след толкова време издателството довежда до край тази трудна, но важна задача.

И така всички документи, които книгата съдържа, се публикуват за първи път. Много от тях дълги години са отказвани на семейството – от официалните органи тук, у нас, в бившия СССР, в Русия. Но днес читателят, историкът, търсачът на истината може да ги прочете – разшифровани телеграми от съветската легация в София до Разузнавателното управление при Генералния щаб на Червената армия в Москва, например, свидетелски показания в процеса, протоколи за разпит, писма от личния архив на семейството и още и още… Предсмъртното писмо на генерала е предоставено на семейството от МВР 50 години след разстрела му.

Авторът – историкът Борислав Дичев, се е придържал в работата си към основния принцип на самата Клавдия Заимова при работата с документите – публикуването на оригиналните архиви и свидетелски показания да е преди интерпретациите. Този принцип е много важен и за възприемането на книгата – читателят може да приеме и разбере авторовия исторически разказ, може да „остане” само при фактите, документите, архивите. Може да приеме книгата като „археология” за един живот, може тя да бъде за него и историята на едно значимо дело.

Много съществен момент в изграждането на текста е и поставянето на личността в конкретния социално-политически контекст. Важен, защото без тази свързаност между отделния човек и другите, без изясняването на неговите идейни, политически и чисто човешки, морални принципи няма как разказът да бъде достоверен, плътен, максимално цялостен. Съдържанието е разпределено в 15 глави – като започнем от ранните години, от фамилната история, от семейната среда, през събитията между двете световни войни, обществената и публицистичната дейност на ген. Заимов, Втората световна война, ареста, следствието, процеса, разстрела…

Много може да се напише още за тази книга, но надявам се, читателите да я достигнат и с търпение, отношение и мисъл да се срещнат наистина с нея, а чрез нея и с личността на ген. Владимир Заимов, с времена, за които малцина помнят и също тъй малцина наистина знаят.

 

Борислав Дичев, „Умирам за България. Процесът срещу генерал Владимир Заимов от 1942 година”,изд. „Парадокс”, 2014 г. 800 стр. 35 лв.

 

ГЛАВА ХII

 

Разстрелът

 

След произнасянето на присъдата по дело № 434/1942 г. съдбата на осъдения на смърт генерал Владимир Заимов, инвалид от войните за национално обединение, кавалер на няколко ордена за храброст, между които и германски, е в ръцете на началника на Военно-съдебната служба при Министерството на войната и председател на специалната комисия към министерството по издадените от военнополевите съдилища смъртни присъди генерал Никифор Никифоров[1]. По съществуващия тогава ред комисията по утвърждаването и изпълнението на смъртните присъди разглежда постъпилите молби за помилване от осъдените на смърт, ако има такива, и ги придвижва до съответния ресорен министър, в случая министъра на войната, за мнение дали има ходатайство до държавния глава за отмяна или смекчаване на наказанието. Този ред е нарушен от председателя на комисията – той не уведомява военния министър за подадената от Владимир Заимов молба за помилване до цар Борис и бързото изпълнение на смъртната присъда. Почти никой от участниците в съдебния процес, освен онези, които предварително са изготвили план за действие, не допуска, че издадената смъртна присъда ще бъде изпълнена по-малко от 12 часа след произнасянето й, преди молбата на генерал Заимов за помилване да бъде разгледана от държавния глава. (За бързото изпълнение на смъртната присъда членовете на съдийския състав научават от вестниците, а военният министър генерал Никола Михов узнава за това едва на другия ден след разстрела, когато при него се явява с умишлено забавен доклад началникът на Военно-съдебната служба, който по закон е трябвало да докладва за смъртната присъда преди вземането на решение за изпълнението й.

Някой се е постарал да задейства предварително подготвения план, целящ по-скорошното физическо премахване на неудобния генерал. За бързата реализация на този план е предвидено и издаденото от съда определение, с което се прилага новият член 681 от Военно-съдебния закон, с 546 разпоредбите на който се постановява незабавно изпълнение на произнесените присъди, без това да премахва правото на осъдения да подаде молба за смекчаване на присъдата или помилване и да изчака резултата от тази молба. Приложени са формално и без основание разпоредбите на чл. 681 от Военно-съдебния закон, нарушен е чл. 78 от Военно-наказателния закон[2], даващ право на държавния глава да отменя или смекчава наложените от съда наказания. С необоснованото определение на съда за приложението на чл. 681 от ВНЗ при изпълнението на присъдата е отнета възможността за касационното й обжалване. Възможността за касационното обжалване на присъдите по чл.чл. 108–112 (измяна и предателство) от Наказателния закон е допусната в чл. 708 на Закона за наказателното съдопроизводство[3], но постановеното от съда определение за прилагането на чл. 681 от Военно-съдебния закон при изпълнението на присъдата оставя на генерал Заимов единствената правна възможност за обжалване на тази присъда – подаване на молба за помилване до държавния глава.

За произнесената в 9 ч. сутринта на 1 юни 1942 г. присъда близките на генерал Владимир Заимов научават едва по обяд, тъй като предварително им е съобщено, че присъдата ще се чете същия ден следобед. За издадената преди обявения час присъда не знае и единият от защитниците на генерал Владимир Заимов – адвокат Димитър Бочаров, който по тази причина не присъства в съдебната зала при прочитането й. Така е загубен половин ден от времето, което близките на Владимир Заимов имат на разположение, за да направят опити да издействат помилване или смекчаване на смъртната му присъда. Междувременно онези, които са предрешили съдбата на генерал Заимов, бързат да пристъпят към изпълнението на плана за ликвидирането му. В действията си са подтикнати както от наличието на молбата за помилване, отправена от Владимир Заимов до цар Борис, така и от молбата на неговата майка Клавдия Заимова до държавния глава. Изпълнението на плана за физическото унищожение на генерал Заимов е в ход – в Централния затвор е получено писмо с предписание № 4431/1.VI.1942 г. на прокурора при Софийския военнополеви съд, на основаниена което Владимир Заимов се изпраща в гарнизонния затвор на столичното комендантство. Текат последните часове от живота на генерала.

______________________________________

От Софийския Централен затвор № 11770/2.VI.1942 г.

ст. София

Софийски областен военен съд, вх. № 5937/3.VI.1942 г.

До Г- на Председателя на Софийския военно-полеви съд

София

Донасям Ви, Г-н Председател, че на основание предписанието на Прокурора при Софийския военно-полеви съд под № 4431 от 1.VI.1942 г. затворника Владимир Стоянов Заимов, задържан в поверения ми затвор по наказателно дело № 434/1942 г. на поверения Ви съд, с писмото ни под № 11730 от 1 того се изпрати на Коменданта на гарнизонния затвор.

Деловодител: (п) Зам. прокурор: (п)

Директор: (п)[4]

______________________________________________

Съобщават му, че го преместват в друг затвор. Владимир Заимов обаче не храни илюзии за очакващото го. Спокойно, с пълно съзнание за предстоящото, тръгва, за да извърви последните стъпки от финала на един живот, в който винаги е поставял доброто на Отечеството над семейството си, над себе си. Приема готвената му участ като неизбежна жертва, пак за доброто на България. В коридорите на Централния затвор, обграден от пазачи, среща съпругата си Анна Заимова, която е дошла да го види и му съобщава за изпратената в Двореца молба за височайша милост. Не им разрешават по-дълга среща. Владимир Заимов успява да й каже няколко думи и продължава към затворническата кола.

Само след няколко часа ще се озове на гарнизонното стрелбище, за да застане пред дулата на пушките на войниците от наказателния взвод.

Използваното от съда определение, с което се прилага чл. 681 от Военно-съдебния закон за незабавното изпълнение на присъдата, е предвидено предимно за решаване на случаи, възникнали на фронта, в бойни условия или при други екстремни ситуации. През пролетта на 1942 г. българската войска не е ангажирана в бойни действия на Балканите, на Източния фронт германската армия развива успешно своето настъпление към Кавказ, в Северна Африка германо-италианския корпус на фелдмаршал Ромел настъпва към Суецкия канал. При посещението си в главната квартира на Хитлер (22.III.–4.IV.1942 г.) цар Борис е постигнал възможно най-благоприятни за България резултати, отстранявайки умело опасността от въвличането на българската армия във войната на Източния фронт. Съпротивителното движение в България е още в зародиша си и не създава условия за наличие на изключителни обстоятелства, застрашаващи извънредно сигурността на държавата.

Приложението на чл. 681 от Военно-съдебния закон и при фронтови условия, в бойна обстановка, също не изключва правото на осъдения да подава молба за смекчаване или отмяна на наложеното му наказание, като правото да представя тези молби до държавния глава с мнение за ходатайство е дадено на главнокомандващия (чл. 670 от Военно-съдебния закон). Ако дадена бойна част е в обкръжение, правата на главнокомандващия се прехвърлят върху най-старшия началник (чл. 671 от Военно-съдебния закон). Съгласно чл. 599 от същия закон министърът на войната представя, по мнение на комисията по смъртните присъди, състояща се от началника на Военно-съдебната част при Министерството на войната, председателя на Военно-касационния съд и прокурора при същия съд, ходатайство за помилване до държавния глава, като решението на държавния глава се съобщава на съда чрез министъра на войната.

От друга страна, в протокола за съдебните заседания по процеса не е отбелязано каквото и да е съкращаване на процесуалните разпоредби на Военно-съдебния закон, както това се предвижда в чл. 681, п. 3 от този закон, като само евентуалните съкращения на тези процесуални разпоредби обуславят разпоредбите на п. 4 от чл. 681, който предвижда незабавно изпълнение на присъдата, без обаче да отнема правото на осъдения да иска смекчаване или отмяна на присъдата и да чака резултата от своята молба за помилване. Това право на осъдения е потвърдено и в чл. 73 от Военно-наказателния закон, който предвижда спиране на изпълнението на присъдата в няколко случая, когато са налице нови обстоятелства, включително и помилване на осъдения.

________________________________________________________

ИЗ РАЗПОРЕДБИТЕ НА ЧЛ. 73 ОТ

ВОЕННО-НАКАЗАТЕЛНИЯ ЗАКОН

„Привеждането в изпълнение на наказание, определено с влязла в

законна сила присъда, не се изпълнява:

1) когато осъденият умре;

2) когато осъденият бъде помилван;

3) когато бъде дадена амнистия и

4) когато изтече определената от закона давност.“[5]

_______________________________________________

Цялата тази процедура е заобиколена, нарушени са закони, правилници и разпоредби в името на едно – бързото физическо унищожение на генерал Владимир Заимов. И досега остава неизвестно откъде и от кого идва нареждането до прокурора при Софийския военно-полеви съд да приведе в изпълнение присъдата на генерала. Целта, която е преследвана от определени среди, има една посока – да се възпрепятства намесата на държавния глава в съдбата на генерал Владимир Заимов и цар Борис да бъде поставен пред свършен факт. В своето 25-годишно управление цар Борис винаги, когато е имал възможност, се е произнасял положително по молби на осъдени на най-тежки наказания. Тази негова практика се запазва доколкото е възможно и по време на Втората световна война. За отношението на държавния глава към издаваните най-тежки присъди от гражданските и военнополевите съдилища свидетелства в дневника си и проф. Богдан Филов, министър-председател на България през 1940–1943 г. Разговорът между проф. Богдан Филов и цар Борис е по повод съдбата на осъдения на смърт за шпионаж в полза на САЩ инж. Георги Вълков[6]. В този разговор цар Борис иска настоятелно да се спре изпълнението на смъртните присъди, издадени по Закона за защита на държавата. Стреми се да облекчи участта на осъдения на смърт чрез обесване инж. Георги Вълков, като иска да се обсъди още въпроса за привеждането в изпълнение на издадената смъртна присъда, което фактически означава търсене на начин за отлагане на вземането на окончателно решение. Никъде не става дума за бързина при изпълнението на смъртната присъда, за приложението на чл. 681 от Военно-съдебния закон, въпреки че от зимата на 1942 г. с постановление на Министерския съвет действието на чл. 681, прилаган дотогава само в новоприсъединените земи и заетите от български войски територии в Сърбия, се разпростира върху цялата територия на България.

______________________________________________________________

ИЗ ДНЕВНИКА НА ПРОФЕСОР БОГДАН ФИЛОВ,

МИНИСТЪР- ПРЕДСЕДАТЕЛ НА БЪЛГАРИЯ

ПРЕЗ 1940–1943 г.

„24.II.1942 г. Вторник. В 10 ч. ни повикаха „четиримата“ (става дума за т. нар. влиятелна четворка в Министерския съвет, която взема решенията – министър-председателят проф. Богдан Филов, министърът на войната ген. Теодоси Даскалов, министърът на външните работи Иван Попов и министърът на вътрешните работи Петър – б. м. Б. Д.) при Царя… Царят настоя да се отложи изпълнението на смъртните присъди по Закона за защита на държавата, което беше и наше гледище. Само за инженер Вълков се съгласи да се обмисли още въпросът. Той намира, че тези процеси не трябва да се гледат от военните съдилища. Обяснихме му, че това става поради по-бързата процедура, но сега понеже се внася Закон за наказателното съдопроизводство, процедурата ще се ускори и процесите ще могат да минат пак в гражданските съдилища. Разгледахме въпроса за легионерите (става дума за организацията „Български национални легиони“, оглавявана от о. з. ген. Христо Луков – б. м. Б. Д.). Царят е съгласен, че трябва да се вземат мерки за ограничаване на тяхната дейност.“[7]

______________________________________________________________

Резултатите от застъпничеството на цар Борис се проявяват и при определяне на съдбата на осъдените по т. нар. Процес на 62-ата – процес срещу дейци на ЦК на нелегалната БКП, състоял се през юли 1942 г. Подсъдимите са подведени под отговорност по Закона за защита на държавата, предвиждащ изключително смъртни наказания за деянията, по които са обвинени. Сред тях е и секретарят на ЦК на БКП Трайчо Костов. За обстоятелствата, при които Трайчо Костов и негови съподсъдими избягват смъртната присъда, свидетелства в показанията си полковник Игнат Младенов, председател на Софийския военнополеви съд през 1942 г. През 1949 г. полковник Игнат Младенов е доведен от Централния затвор в качеството си на прокурорски свидетел по втория процес срещу Трайчо Костов.

______________________________________________________________

ИЗ ПОКАЗАНИЯТА НА ПОЛКОВНИК ИГНАТ МЛАДЕНОВ, БИВШ ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СОФИЙСКИЯ ВОЕННО-ПОЛЕВИ СЪД, СВИДЕТЕЛ ПО ВТОРИЯ ПРОЦЕС НА ТРАЙЧО КОСТОВ ПРЕЗ 1949 г.

„РАЗПИТ НА СВИДЕТЕЛЯ ИГНАТ МЛАДЕНОВ ТОДОРОВ

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: През 1942 г. Вие какво работехте?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: През 1941 и 1942 г. бях председател на Софийския военен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Помните ли през това време какви по-големи политически процеси бяха разглеждани от съда?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: През това време в подсъдността на военните съдилища бяха дадени изключително престъпления по Закона за защита на държавата, който закон, както Ви е известно, беше изменен с подсилени санкции. По всички престъпления се предвиждаше смъртно наказание, с изключение на някои. По-важни дела имаше доста много и бяха мобилизирани около 30 граждански съдии за разглеждане на делата. Аз лично съм взел участие в разглеждане на процеса на Централния комитет, така известния под името „процес на шестдесет и двамата“. Взех участие като председател на съда. Членове на съда бяха: капитан Методий Христов, мобилизиран член-съдия от Върховния административен съд, Казанджиев от Апелативния съд и прокурор Стомоняков, мобилизиран съдия от Апелативния съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Каква беше тогава общата линия, която следвахте по поръка от правителството по тия дела?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Нарежданията бяха да се дава спешност по тия дела, да се гледат бързо и да се прилага законът с всичката му суровост.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Такава беше общата линия?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Да.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: А какви специални наставления имахте по това дело срещу шестдесет и двамата?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Особени специални наставления нямах. Делото го сложиха на разглеждане през м. юни или юли, не помня.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: А да сте имали специални нареждания относно функционерите на комунистическата партия?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Сега нарежданията бяха безспорно, на по-главните дейци да се наложи по-тежко наказание, а за подчинените – сравнително по-леко.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Помните ли кои бяха, ако не всички, то някои по-забележителни подсъдими по този процес?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Подсъдими по този процес бяха: кандидат-инженерът Георги Минчев, доколкото си спомням, Антон Иванов, Романов, Богданов, Вапцаров, Трайчо Костов, Масларов, Белоречки и някои други, които не си спомням.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Помните ли какви тежки присъди произнесохте?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Да, това исках да кажа. Сложихме на разглеждане този процес и при приключване на съдебното дирене и на пренията, един ден в съда е идвал генерал Михов, тогава в качеството си на военен министър, и е потърсил началника във Военно-съдебната служба генерал Никифоров. Същият е отсъствувал от съда. Потърсил тогава и мен. И аз по това време съм отсъствувал и наредил, щом като се върна в съда, да се явя при него. Доложи ми секретарят след моето завръщане. Отидох в кабинета на тогавашния министър генерал Михов. Същият, след като му се представих, ме попита в какво положение е делото на Централния комитет. Казах му, че по делото сме привършили съдебното дирене и пренията и сега сме на съвещание. Тогава същият ме попита колко вероятни смъртни присъди предвиждаме. Казах му, че окончателно не сме предвидили, обаче има набелязани около 8–9. Попита ме кои са подсъдими по това дело. Споменах му няколко имена, колко и кои, не мога да си спомня. Така споменавах имената, и като споменах името на Трайчо Костов, той ме прекъсна и каза: „А нали на Трайчо Костов може да се признаят смекчающи вината обстоятелства?“ Казах: може, ако съдът намери така. Каза: „Гледайте да признаете на Трайчо Костов смекчающи вината обстоятелства. Приказвайте и на останалите съдии, така че по този процес да няма повече от 6–7 смъртни присъди.“ Добави, че това е желание на „началството“. Под „началството“ аз разбирах, че е желанието на царя, защото генерал Михов винаги за царя казваше „началството“ или „голямото началство“.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Този път така ли се изрази?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Така се изрази: „Това е желанието на началството“. На тръгване ми каза: „Гледайте на Трайчо Костов да се признаят смекчающи вината обстоятелства“. Отидох в съда и съобщих това на съдиите от състава. Казах, че военният министър настоява непременно на Трайчо Костов да бъдат признати смекчающи вината обстоятелства. Сложихме тогава наново въпроса да определим окончателно съдбата на всички подсъдими и понеже това застъпничество беше благоприятно за Трайчо Костов и за някои други подсъдими, решихме и признахме смекчающи вината обстоятелства на Трайчо Костов.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Какви смекчающи вината обстоятелства?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Сега аз не си спомням. Но казахме: тежко семейно положение, идейна увлеченост и разнебитено здраве. Впрочем, това са формални основания, които ние само търсехме, ако можем да минем от смъртното наказание към доживотен строг тъмничен затвор, така както бяхме правили и на някои други.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Имаше ли и други от подсъдимите със също такова семейно положение?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Безспорно, че е имало.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: И на тях признахте ли смекчающи вината обстоятелства?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: На някои сме признали, на някои.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Само защото за тях не дойде такова ходатайство от царя?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Безспорно това е така.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: На Трайчо Костов не сте намерили дейността му да е била по-слаба?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Относно дейността му не само че не сме намерили, но Трайчо Костов беше една от подчертаните личности, беше една от централните фигури в тая конспирация и мога да кажа, че той беше умът и волята на тая конспирация. Е, ако не беше това застъпничество, положително на Трайчо Костов нямаше да бъдат признати никакви смекчающи вината обстоятелства.

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Защитата има ли въпроси?

АДВОКАТ ЛЮБЕН ДЮГМЕДЖИЕВ: Колко дни се съвещавахте тогава по това дело?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Не помня колко дни, но не по-малко от два-три дни.

АДВОКАТ ЛЮБЕН ДЮГМЕДЖИЕВ: На кой ден се яви при Вас военният министър?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Струва ми се, че на последния ден.

АДВОКАТ ЛЮБЕН ДЮГМЕДЖИЕВ: Ако не беше се явил, Вие щяхте ли да решите вече осъждането на Трайчо Костов?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Трайчо Костов беше една от централните личности в тая конспирация и положително щеше да има…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: Младенов, Вие се бяхте вече установили?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Бяхме набелязали…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: И бяхте установили за него?

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Безспорно една от най-големите фигури беше той. Казах Ви, че военният министър…

ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ: И само поради това ходатайство изменихте…

ИГНАТ МЛАДЕНОВ: Да.“[8]

______________________________________________________________

В случая на генерал Владимир Заимов умишлено е осуетено предвиденото в закона право на държавния глава цар Борис III да се произнесе по молбата за помилване, отправена до него от генерала и близките му. Вероятността за положително решение на държавния глава е била голяма, като се има предвид, че става въпрос за живота на герой от войните за национално обединение, инвалид от тези войни, изявен строител на българската армия, личност с огромни заслуги към България. Точно това са се стремели да предотвратят онези, които чрез издадената присъда и противозаконния начин, по който тя е изпълнена, са предрешили участта на генерал Владимир Заимов.

Разпоредено е на разстрела на Владимир Заимов да присъстват служебни лица от РО-3 при Министерството на войната, Дирекцията на полицията, представители на Софийския гарнизон от редник до старши офицер включително. От РО-3 присъстват Владимир Керавски и Никола Сираков, от Дирекцията на полицията – началникът на отделение „В“ Никола Гешев. Присъства и представител на германското разузнаване – Клайхампел.

Преди изпълнението на присъдата генерал Владимир Заимов се изповяда пред свещеник. Когато го привързват за кола за разстрел, отказва да му бъдат завързани очите. Изчаква точно момента преди да се чуе командата за откриване на огън и извиква: „Умирам за България!“. Тези думи ще бъдат скрити, премълчавани или изопачавани в продължение на десетилетия, докато едва в края на 70-е години на ХХ в., благодарение на смелата борба на дъщерята на генерал Заимов, Клавдия Заимова, и съпругата му Анна Заимова истината ще започне бавно и мъчително да си пробива път.

Съставеният със сух служебен език протокол не е регистрирал последните думи на генерал Владимир Заимов преди разстрела, нито фактът, че посреща куршумите с открити очи – така, както е гледал смъртта в очите по фронтовете на войните за национално обединение. Остава неотбелязан и фактът, че един от войниците от наказателната команда припада и е изнесен от мястото на разстрела. На 9.IХ.1944 г. командвалия екзекуцията капитан Димитър Радев се самоубива.

______________________________________________________________

ПРОТОКОЛ

Днес, 1 юни 1942 г., 21 часа, в ст. София, съгласно протоколното определение на Софийския военно-полеви съд, взето в заседанието му същия ден, с което се постановява прокурорът на същия съд да приведе незабавно в изпълнение, съгласно чл. 681 (нов) от Военно-съдебния закон, присъдата на същия съд под № 418 от 1.VI. т. г., с която е осъден по чл. 112 от Наказателния закон на смърт чрез разстрелване о. з. Генерал Владимир Стоянов Заимов, родом от гр. Кюстендил, живущ в гр. София (текстът на изречението се предава в автентичния му вид – б. м. Б. Д.).

Същата присъда, след прочитането й от Прокурора на Софийския военно-полеви съд подполковник Илия Николов, в присъствието на подполковник Вл. Григориев и капитан Димитър Радев и след изповядването му от свещеник Петър Киров, бе приведена в изпълнение, като осъдения о. з. генерал Владимир Стоянов Заимов биде разстрелян от команда войници. След констатирането на смъртта от лекаря д-р офицерски кандидат Любомир Славчев, трупа на осъдения бе предаден на Капитан Радев от Столичното военно комендантство за погребение.

За удостоверение на горното се състави настоящия протокол.

(п): подп. Николов

подп. Григориев

капитан Д. Радев

оф. Кандидат Д-р Славчев[9]

______________________________________________________________

Генерал Владимир Заимов е погребан тайно, на близките му не съобщават мястото на гроба му. След няколко месеца работник от Софийските централни гробища съобщава на сина на генерал Заимов – Стоян Заимов, че знае къде е погребан баща му. По съвета на същия работник семейството подава молба до гробищната управа и откупува гроба, като в молбата отбелязват, че се касае за гроб на техен роднина.[10]

На 24.ХII.1944 г. тленните останки на генерал Владимир Заимов тържествено са пренесени и препогребани в Скобелевия парк в Плевен, до гроба на неговия баща. На погребението, превърнало се в израз на всенародна почит, присъстват и представители на съюзническите комисии на страните от антихитлеристката коалиция. По инициатива на военнослужещи – офицери и войници от армията и курсанти от Военното училище, се открива подписка за издигане на паметник на генерал Владимир Заимов. В тази подписка участват със свои средства и членовете на Съюзническата контролна комисия в България – представители на страните, главни участнички в антихитлеристката коалиция във Втората световна война – СССР, Великобритания и САЩ.



БЕЛЕЖКИ

[1] Никифоров, Никифор (1890–1971) – военен деец, генерал-майор. Завършва Военното училище през 1909 г. Участник във войните за национално обединение 1912–1918 г. Завършва право в Софийския университет (1919). Военен следовател в Софийския военнополеви съд (1920), председател на военния съд в Русе (1926–1933). Началник на Военносъдебната служба при Министерството на войната (1937–1943), член на Висшия военен съвет. През април 1943 г. във връзка с разкриване разузнавателната дейност на д-р Александър Пеев, с когото е бил в близки взаимоотношения, е уволнен от служба и преведен в запаса. След 9.IХ.1944 г. упражнява адвокатска практика, става член на Отечествения фронт. Арестуван през 1949 г. във връзка с процеса срещу Трайчо Костов и изпратен в лагера в Белене. Освободен през 1953 г. В годините на тоталитарното управление се съгласява да обслужва пропагандните институции на режима, като участва във фалшифицирането на истината за живота и дейността на генерал Владимир Заимов, обявява се за член на разузнавателната група на д-р Александър Пеев. Награден с орден „Народна република България“ I степен (1966).

[2] ДВ, бр. 290/29.ХII.1937 г.

[3] ДВ,бр. 72/2.IV.1942 г.

[4] АМВР, С-101416, т. I, л. 109. Съдебният процес срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г. (Наказателно дело № 434/1942 г. на Софийския военнополеви съд).

[5] ДВ, бр. 290/29.ХII.1937 г.

[6] Котева, Аврора. Котев, Николай. Британското разузнаване в България 1939–1945. С., 2003, с. 52–61.

[7] Филов, Богдан. Дневник. С., 1990, с. 453.

[8] Трайчо Костов и неговата банда пред съда на българския народ. С., 1949, с. 357–360.

[9] АМВР, С-101416, т. I, л. 119. Съдебният процес срещу генерал Владимир Заимов от 1942 г. (Наказателно дело № 434/1942 г. на Софийския военнополеви съд).

[10] Димитров, Благой. Генерал Гордост. С., 1970, с. 136–137.

 

 

Катя Атанасова
06.10.2014