Начало Идеи Гледна точка Лично-то на Никола Енев
Гледна точка

Лично-то на Никола Енев

1619
Никола Енев

Изложбата на Никола Енев в галерия „Арте” се открива със заглавието „Лично”. Кратко и ударно заглавие, понеже най-интересните неща в изкуството са винаги най-личните.

Преди време писах за неговото живописно платно „Портрет на моя брат”, което буквално ме прикова към себе си. Портретът представляваше пет отделни фигури, видени като през мъгла, на фона на каменен свод. Гледах дълго този портрет, защото с неговия брат сме съученици и приятели, но аз никога не го бях виждала така, както Никола го е изобразил, защото това е неговото „лично“. Ако го няма „личното“, то от изкуството остава много малко, може би не остава нищо.

Никола Енев е много по-познат като скулптор, който работи със стъкло, отколкото като живописец. Стъклените му фигури представляват абстрактни, красиви и нежни видения, уловени в цветове, форми, напластявания и неподвластни на думите, нещо като вкаменен акорд или миг, разтеглен до вечност. Територията на един писател се разпростира до думите, техния смисъл, ритъм и музика. Отвъд тях започва неизразимостта на цветовете и формите, които, колкото и живописно да се описват, никога не могат да стигнат до същността им.

– Как рисуваш една картина, Кольо? Имаш ли предварителна идея, знание, интуиция какво ще излезе от нея?

– Чакам картината да започне да ме води, тогава нещата се получават.

– Да, но когато още нищо не си нарисувал, когато картината още не съществува?

– Все пак имам някаква идея към какво се стремя.

Изключително ме вълнува процесът, когато само за миг творецът е зърнал бъдещото си произведение или го е чул, или си го е представил и след това, след като краткото видение изчезне, той започва да напипва слепешком пътя към него. Как знаеш нещо, което никъде не съществува? Още не е нарисувано? Още не е написано? Това е дарът на художника, даден му е даром, останалото е труд, 99-процента труд според онази сентенция, приписвана на Айнщайн.

Една след друга Никола ми показва картините, които ще нареди след няколко дни в галерията, картини на дървета, на гори, на реки, морски пейзажи, натюрморти. Всички те са в пастелни цветове, полуабстрактни, полуреални, но не съвсем, трябва да направиш вътрешно усилие, за да доловиш формите, за да разбереш с разума си какво виждаш. След това първоначално усилие те вече са „снети” в теб и започват своето емоционално въздействие, за което се оказваш неподготвен, въздействат на подсъзнанието, където отново думите не са в силата си, в тези дълбини думите са изчезнали, трябва да полагаш вътрешното усилие да отместваш и разбулваш пласт след пласт. И колко странно! Неусетно ти е станало приятно да наблюдаваш тази картина, да си в нейната примка, там в дълбокото и несигурното, в пространството, където думите са заглушени, в подземния свят на една гора например или в притегателното царство на една ваза с цветя в неизвестен ден, на неизвестно място.

Най-накрая Никола ми показа трите портрета – триптих от големи платна, в средата – Христос анфас, от двете му страни две мъжки глави в профил. Никола отрони загадъчно – „темата за предателството”. Кой от двамата е Юда, попитах объркано, защото съвсем буквално не можех да откъсна погледа си от лицето на Христос или по-точно от очите Му – където и да застанеш, те се взират в теб, гледат те, проникват до сърцето ти, говорят ти, разбират те – пронизващи и милващи. Как се постига този ефект, попитах. Не знам, почти една година работих над тази картина, отвръща Никола, лаконичен като повечето художници.

Христос те гледа в очите, както е на иконите, а Юда е в профил, както е според иконографския канон. Но продължавах да се питам защо профилите са два? Нали затова авторът е озаглавил изложбата си „Лично“. Това е неговото лично усещане, че Юда е навсякъде около нас и ни дебне. Впил е поглед в Иисус, но не с любов или надежда, а изучаващо. След като му се е доверил и е станал Негов ученик, по-късно се е разочаровал. Имал е други очаквания. Но струва ли си да си сложи този камък на шията и да Го предаде. И кого предава всъщност – Иисус или себе си? Тридесетте сребърника, които са му предложили, ще му стигнат ли да си купи въже? Клонът, на който ще окачи въжето, ще издържи ли тежестта на предателството?

Всички тези въпроси трябва да се изобразят с четка и бои. Трябва да се влезе в душата на предателя, да се изобрази в погледа му и то така, че зрителят да усети тези въпроси и да спре стъписан пред тях. Затова казваме, че картината е прозорец към човешката душа, към нейните тайни, към нейната вселена, прозорец, през който проглеждаме отвъд лепкавата измамност на видимото. И за миг спираме стъписани.

Мигът на това стъписване се изработва бавно и се нарича катарзис. Той се извършва в ателието на художника. Затова атмосферата в ателието е толкова различна от атмосферата в изложбената зала. Ателието е не само работилница, не само лаборатория, но и изповедалня. Първото впечатление е, че в ателието е разхвърляно, но там е мястото, където хаосът се подрежда. В изложбената зала виждаме вече подредения хаос. За да се усети истински и цялостно душата на художника, преди да се разгледат завършените и подредени картини, трябва да се надникне в ателието му.

Само на пръв поглед живописта е двуизмерно изкуство. Истинската картина има не само дълбочина, но и душа. И това не е само душата на изобразения персонаж, не е и само душата на художника. Художникът показва пред зрителя своята лична представа за света. Личното го прави личност. Това го прави и творец. И колкото личното е по-истинско, толкова творецът е по-ярък.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора