0
1858

Лично

Местните избори са винаги по-интересни, по-забавни и по-неочаквани от парламентарните. Тези техни особености произтичат от самата им природа – на местните избори нещата задължително са по-лични. Но не само защото по дефиниция става дума за това да бъдат излъчени личностите, които ще управляват през следващия мандат общинските администрации и ще ръководят общинските дела, но и поради обстоятелството, че амбициите са много лични и съревнованието се приема от участниците в него много, много лично.

В същото време местните избори са интригуващи за публиката и с едно друго своеобразие – с това, че предлагат като зрелище какви ли не сътрудничества и съюзявания по места. Тази специфика на този вид демократичен политически процес също е заложена в самото му естество – та нали точно в името на особените локални проблеми и конкретните нужди на местните общности политиците са длъжни да преодоляват иначе съществени и трудни за преодоляване различия, разногласия, противоречия. Включително (или дори най-вече) принципните идеологически разминавания.

Ето защо няма нищо нередно, а още по-малко осъдително, във феномена на местните коалиции. Които иначе учудват и дори озадачават понякога със своята безпринципност. Разбира се, едва ли има съмнение в това, че и на тези местни избори лъснаха всякакви чисто сметкаджийски конюнктурни съюзи и събирания. И все пак, този неизбежен съпътстващ дефект не може и не бива да води до отричане на позитивния и градивен потенциал за търсене на разбирателство в името на общото, който изборите за местна власт предоставят на политиците и на техните избиратели.

Само че всичкото това добро крушира тогава, когато една отделна личност направи от себе си не просто средоточие на разнородни или дори на противоречиви идеи и интереси, а пресечна точка на множество различни лица! Някаква калейдоскопична картинка от счупени останки от лица се получава в тези случаи.

Тогава, казвам, става така, когато самото лице се стреми да се размие, да се стопи в нещо като мъглявина. Та тогава лицето насреща ни престава да бъде лице и става пределно ясно, че се опитва да се слее с колкото се може повече от цветовете в пейзажа. За да останат от това лице в крайна сметка някакви оттенъци и нюанси.

Защо се прави е съвсем лесно разбираемо. За да се заблудят избирателите, за да си помислят те, че си имат работа с някого, който е радикално различен от обикновените политици, от които, както си му е редът, се очаква да имат физиономия, лице, чертите на  което са отчетливо разпознаваеми.

Не ме разбирайте погрешно, проектантите на такива кандидатури-мъглявини полагат всевъзможни усилия да ги представят като раз-личните личности, като лични и различаващи се люде, като ярки индивидуалности. В това е, несъмнено, живецът на цялата игра. Но зад този параван всъщност се извършва замитането на съществените различия, замъгляването на картината, потапянето ѝ във виолетовия разтвор. Същият, в който винаги, отново и отново, се опитват да ни потопят тогава, когато се виждат принудени да спасяват по нещо от остатъците на посткомунистическото състояние на обществото!

И на това виолетово желе му се слага отгоре едно привидно различно, най-добре надпартийно, независимо лице, профилът на което трябва да изглежда ясно изразен, остър, непримирим… Но най важното: алтернативен на статуквото, на естаблишмънта. На състоянието на нещата, би допълнил Витгенщайн вероятно. Само че това лице на промяната, противно на външната си отчетливост, е мъглявина. Това е лице, истинските черти на което са размазаните багри, полутоновете на клубното осветление, в сенките на което лицата на събралите се примамливо се сливат с цялата тази частна среда…       

Хубавото е, че времето си върви и хората поумняват, стават по-опитни и все по- внимателни с разтворите и нюансите. А новите поколения така и не усещат тези същите като изкушение, в което биха се потопили.

А лошото е там, че хора, които през годините са се съпротивлявали умно, упорито и стоически на виолетовата развратна мъгла и на всякаквите експериментни нюанси в лилавия спектър, сега заявяват готовност да сгъстят със себе си и със съвестта си желето зад маската, изобразяваща лице. Защо така? Всеки знае за себе си.

Но остава нещо, което е синдром. Остава суетният нагон да си различен, независимо от всяка друга целесъобразност, свързана с мисъл за общественото. Остава си суетният повик на съзнанието за принадлежност към избрано малцинство.

Местните избори са винаги по-интересни, по-забавни и по-лични от парламентарните.    

Честит Ден на Будителите!

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияСпомни си за царя
Следваща статияНеизказаното двусмислие на битието