0
1086

Светлописи II

Ловци на хвърчила

33a

Второто издание на рубриката „Светлописи”, която среща фотографи и поети, е посветено на децата бежанци. Димитър РАДЕВ представя фотографиите на Мила БОБАДОВА, която сама разказва за бежанския лагер във „Военна рампа”. Стиховете са на руската поетеса Татяна БЕК.

Ловци на хвърчила

 

Когато преди няколко месеца си мислех, че трябва да обърнем внимание в рубриката „Светлописи” на бежанците в България, попаднах на снимките на Мила Бобадова във фейсбук. Настръхнах от тези детски очи, втренчени в обектива, едновременно ласкави и силни.

Тогава все още не бях чел „Ловецът на хвърчила” на Халед Хосейни. Бях впечатлен от друга негова книга – „А планините ехтяха” заради живия и увлекателен разказ, заради пронизващата чувствителност на автора и заради дълбоката му зависимост към истината. Тази пристрастност към истината прави книгите му да приличат на приказките за подвизите на герои с детски сърца. Може би неслучайно героите в приказките са номади, странстващи рицари и трубадури, защото чувството за дом идва като награда, като финал на приказката, когато тържествено се заявява, че на сватбата в онзи дом „три дни яли, пили и се веселили“.

Когато преди няколко седмици прочетох „Ловецът на хвърчила”, си припомних, че човек може да принадлежи на себе си и на собствената си домашно-душевна подредба, и в същото време да бъде грабнат от художествената „измислица” на героите и техния свят, по-въздействащ и от най-буквалната документалистика. Не съм предполагал, че новата история на Афганистан –  съветската инвазия, талибаните, гражданската война, и съдбите на хилядите бежанци, могат да бъдат така болезнени за въображението на четящия романите на Халед Хосейни. Трудно ми е да приема какво наистина са преживели тези хора, бягащи от домовете си в Афганистан. И колко далеч съм, дори сега, когато бежанците от Сирия са на километри от мен, далеч от техния свят, от техните надежди за нов живот, сякаш живеем на различни планети. Мисля, че Халед Хосейни много обича да разказва истории на деца, не само защото всеки от нас пази тайната на детските спомени или просто понякога ги сънува. Може би Хосейни обича онази радост, която детето проявява в такава мяра, в сравнение с която мъката изглежда като не толкова сръчен фокусник. На възрастните сякаш им е по-трудно да повярват, че чудесата на радостта могат да бъдат реални, да се случват въпреки мъката.

Затова второто издание на рубриката е озаглавено „Ловци на хвърчила”, заради усмивките и надеждата, заради енергичните и красиви лица на децата от бежанския лагер във „Военна рампа”, които са на снимките на Мила Бобадова, заради бащите и майките им, които също са били деца. Заради всички бежанци.

И дано някой се сети да занесе хвърчила на децата. Защото зимата все някога ще си отиде.

 

Димитър Радев

 

Мила Бобадова е родена на 19.02.1978 г. в София. Ветеринарен лекар и активно занимаваща се с всякакви обществено значими теми – деца, животни, бежанци. Заради извоюван прецедент в Наказателен кодекс, касаещ насилието над животни получава наградата на Българския хелзинкски комитет „Човек на годината” за 2011 г.

Снима от няколко години, за удоволствие. Дори звукът на апарата й доставя удоволствие. Обича да снима лица, животни и детайли.

 

Мила Бобадова за бежанския лагер във „Военна рампа”

 

Това е мястото на отчаянието и надеждата. Едновременно. Кошмарни условия, мръсотия, глад, мизерия, паразити. Болестите са различни. От недоимъчни състояния и грипове, до множествена склероза и генетични заболявания като булозната епидермолиза.

По 20 човека живеят в една класна стая. Готвят на пода. Много бременни жени. Хората там са толкова различни. Има инженери, хора с дипломи по история на изкуството, преподаватели, таксиметрови шофьори, филолози, строители. И деца, много деца. Някои не са успели да платят на каналджиите за собственото си бягство и са изпратили само децата си, но останалите в лагера се грижат за децата без придружители.

Тези хора бягат от войната и е добре ние да осъзнаем този факт. Всички митове и легенди за непознатото идват точно от незнанието. И съм абсолютно убедена, че е изключително важно да срещнат в наше лице приятели, а не мразещо ги от невежество малко общество. Ако попаднете в малко градче и се разходите по уличките му, а местното население ви посрещне с ненавист, защото сте чужд, няма да се върнете никога. А ако бабата на пейката пред старата къща ви се усмихне и ви предложи да опитате от черешите й, в сърцето ви това място ще остане като най-милото и топло място на света.

Ето защо се опитвам да покажа лицата, усмивките. Неистовата радост у децата, когато им подарихме балони. Не можете да си представите как се промени мястото. Стотици деца, стотици цветове балони, смях, игри. Не говоря езика им, нито те моя, но им се усмихвам, а в отговор получавам техните усмивки. Ей така, разбираме се с очи и мимики. И е истинско. Сегашният ни проект е свързан с ремонт и устройване на класна стая и занималня за тези деца. Силно вярвам, че освен за крещящите нужди от битов характер трябва да се погрижим за душевното спокойствие и развитието на малчуганите. Засега ползваме една стая, в която рисуват, правят апликации от копчета. Те ни пеят и ни подаряват картини, на които са написали, както могат, а именно по арабски в обратен ред и огледално LOVE.

Накрая ще ви разкажа една история. Английско семейство живее в едно малко българско село от години. Живее в голяма къща и решава да приюти петима бежанци. Отиват до най-близкия лагер и изведнъж се оказват с 10 души у дома. В началото са притеснени как ще реагират комшиите, но скоро идва изненадата. Сутрин намират пред портата си торби. С картофи, зеле, ориз, дори кокошка. Всички в селото помагат. Ето защо не приемам аргументите, че щом ние сме покосени от немотията, не можем да помогнем на другите. С времето англичаните разбрали, че бащата на едното дете липсва, и започнали издирване по другите лагери, докато не открили, че той е във „Военна рампа”. Англичанката качила в колата сина му и още хора от семейството и тръгвали. В лагера намерили бащата, който спял. Когато синът го събудил, всички започнали да се прегръщат и да плачат. Отново са заедно. Английското семейство, разбира се, приюти и бащата. В селото срещу дребни левчета бежанците прекопават градини, събират ябълки и поправят малки неща из къщите. А когато селяните питат англичаните: „Какво разправят, какво са преживели в Сирия?”, получават отговор: „Не питайте, защото няма да можете да спите.”

 

Татяна Александровна Бек (1949-2005) е руска поетеса, преводачка и литературовед. Стиховете, които публикуваме, са от книгата „Арсений Тарковски и други поети” в превод на Светлозар Жеков, изд. „Нов Златорог”, 2007 г.

 

Ненапразно хабя се ужасно.

Като лампа по изгрев аз гасна,

светлината ми щом в миг отслабва,

ни небе, нито дом щом не грее…

О, тогава

разбий ме,

тъй трябва!

Ако не – кажи как да живея.

 

**

ДЪРВО НА ПОКРИВА

 

Дърво съм аз, на покрива родено.

По-слабо съм, по-ниско и по-криво

от истинските. Но немилостиво

ме смятат за високо и студено.

 

В земята те са с корени чепати

като ръждиви котви на галера,

а аз – на пръсти, цялото треперя

над тях – желани, близки, непознати.

 

Не съм в небето, нито на земята.

Но чуйте ме – тежи ми самотата,

захвърлено в пролуката по чудо!

 

И само вятър ме разрошва лудо.