Интервю на Владислав Христов със Светослав Тодоров
Книгата ви „Тиха логика“ излиза от издателство „Кота 0“, на което сте съосновател, странно ли е усещането да сте хем автор, хем издател? След няколко години в издателския бизнес бихте ли казали, че засега се изпълнява първоначалното ви намерение като издателство?
Когато почувствам неудобство от действието на самоиздаване, стигам до осъзнаването, че това е нищо повече от обремененост: у нас доминира разбирането, че някой някъде си отгоре трябва да те одобри, за да съществуваш и че алтернативите задължително водят до ниско качество.
Имаме неизброимо добри примери как в киното, в театъра, в съвременното изкуство и особено в музиката артисти се съюзяват, за да развият определена естетика, да скъсят определена дистанция с публиката. В по-общ план пътят на самата информация в днешно време е една постоянно изменяща се река, която търси различни пътеки от тези на традиционните модели. Това не означава, че нещо се отрича, а че понякога определени формати по-трудно успяват да приютят определено съдържание, мислене, опити, тип хора. Вярвам, че в хода на времето тези различни пластове си помагат: когато има силна реализация на експеримента, той дава въздух и на по-стандартизираното разказване, когато има бълбукащ ъндърграунд, има и по-интересен мейнстрийм.
Литературата ни, отвъд някои по-експериментални примери, остава консервативна към подобни „сам съм си рекърдс“ инициативи. Понякога се чудя дали не е от силния у нас стереотип на изолирания писател гений, който след като стане публичен с това, което пише, трябва да бъде носен от народната любов и да не полага особени усилия, след като получи признанието.
В нашия случай издателството е и креативен кръг, „колектив“ в съвременния смисъл на думата: Кота 0 започна от Иван Димитров, Стефан Иванов, Стефан Икога, от мен и Захари Захариев, който за съжаление почина през 2024-а, месеци след основаването на издателство. Всеки от нас издаде книга през Кота 0, което виждам и като хвърляне в студената вода, за да може да сме по-сигурни в капацитета си, когато работим с други автори.
Веднага след „Тиха логика“ излезе и „Събираме лъвиците“ на Адриана Андреева, така че сме в серия: изключително интересни заглавия предстои да се появяват, някои от тях дебютни, така че реализацията на замисъла ще изглежда по-плътна в близко бъдеще. За две години направихме общо десет издания, което мисля, че ще бъде представително за интензитета ни и занапред. Една част от мен иска всеки тип читател да може да открие по нещо подходящо за себе си в това, което издаваме, друга е наясно с нишовия елемент на това, което правим.
Текстовете в „Тиха логика“ са заявени като микроразкази и поезия, всъщност в книгата има нещо повече от тези два жанра – има преходни форми и междужанрово преливане.
Въпреки краткостта на книгата, като ръкопис, селекция и поредност тя премина през големи промени. Много готови текстове не бяха включени, а някои по-стари се развиха в по-дълги парчета, други пък станаха дори по-кратки, гледах да не редактирам усещането и смисъла, а само тук-там някои от по-фините настройки.
Намерих ключа към завършването ѝ, когато истински се отървах от самоналожената отговорност да категоризирам текстовете и да мисля повече за общата атмосфера, взаимодействието между историите, на ръба на някаква синестезия. На ръба на свободата.
Мислите ли, че времето на чистите литературни форми е вече отдавна отминало?
Ако погледнем пазарно, чистите литературни форми са си напълно наред: дебелият роман продължава да е най-търсеният формат, обещава максимално прекарано време спрямо цената си, по-лесно се развива в поредица, може да живее втори и трети живот заради възможността да бъде адаптиран по един или друг начин. От друга страна, все пак романът сам по себе си може да съчетава много изразни средства, може да приютява както разказвателни традиции, така и пълния отказ от тях.
Преди около 15–20 години имаше догадки, че краткият разказ има потенциала да изгради мост между литературата и онлайн тенденциите. Тези прогнози не се сбъднаха, а особено у нас сборниците и стихосбирките като че ли обитават една и съща ограничена аудитория. Не виждам това като задължително обричане на точно определен кръг от читатели, но ми се струва, че малко автори и издатели търсят алтернативни пътеки на развитие, да стоят по-„бангаранга“ спрямо обстоятелствата. Мисля, че има такива и отвъд изграждането на повърхностна публичност.
Кой е факторът, който най-силно влияе върху темпа ви на писане? Вписвате ли се в понятието автор, който издава рядко?
Скоростта на писане, или по-скоро на завършване, често се определя от това колко съм зает с журналистическото писане и редактиране. Само по себе си то е в две посоки: пиша за култура и изкуство на български и съм политически кореспондент от България на английски.
Не възприемам това като вътрешна борба: мисля, че съм много по-добър журналист, отколкото писател, и може би има нужда от такива хора. Но в крайна сметка получава се специфичният проблем да не ми остава време за писане заради писане. Спомням си как много автори се фокусираха покрай локдауните през 2020–2021 (имаме и добър пример за това в нашето издателство със сборника „Разкази от пандемията или как се сприятелих с един комар“ на Иван Димитров), а за мен беше период на 24/7 работа и не мисля, че съм завършил нещо кой знае какво в този период.
Впоследствие успях да преоткрия художественото писане, тъй като едновременно по-лесно започнах да се отказвам от идеите, които чувствам като неактуални, но и защото импулсът се завърна като естествена лична необходимост. Може би напоследък съм си по-интересен, отколкото в предишни години.
Количеството издадени книги не означава със сигурност ниско качество, но дори и в случаите, когато има очевидни компромиси, изпитвам тихо възхищение, че някой е отделил време, започнал е и превел до завършек творбата. Но не мисля, че бих писал в такъв режим, дори и да имам цялото време на света: ако го имах, постоянно бих сменял формите, жанровете, възможните пътища на реализация на текста.
Къде ви спохождат историите? Прибягвате ли до реални прототипи, или героите ви са изцяло плод на фантазията?
Най-често идеите идват непоискани: много малко от текстовете в „Тиха логика“ са резултат от съсредоточена работа на бюро, с определен начален и краен час на писане. Но пък и такава е природата им. Все пак, ако човек завършва роман, дисциплината е неизбежна.
Разказите не са автобиографични в по-голямата си част, но има няколко, в които връзките към реалния живот са по-директни. Сегментът „Десет разговора“ – който се появи като отделен самиздат през 2017 г. с фотография от Калина Иванова и Драго Горанов, но тук е в доста редактирана версия – е провокиран от различни срещи, случки и разговори, почти като самоналожено творческо предизвикателство колко може да се изцеди от мимолетни ситуации.
Има още няколко разказа, които имат конкретен повод за написване, но вече дочух няколко интерпретации и то с тон на абсолютна сигурност, които нямат нищо общо с първоначалния подтик – и това „дописване“ е страхотно, не ми се иска да го стопирам с моите си обяснения и причини. Мисля, че ако бях завършил ръкописа малко по-рано във времето, щеше да е по-мрачен, по-близо до някои точки на афект. В момента има повече цветове, повече изходи от лабиринта.
Писането като терапия. Бихте ли казали, че за вас писането има терапевтичен ефект? Може ли литературата да се справи с авторовите страхове, или поне да ги направи по-поносими?
Приемам го като приятна илюзия, на която и аз някога съм бил жертва. Може да използваме писането като вид самопознание – и като автори, и като читатели, но не мисля, че има ефект, по-дълъг от моментния. По същия начин можем да дадем добър съвет на приятел в нужна, но това не означава, че самите ние бихме последвали същия съвет в предизвикателна ситуация.
„Спомените на еуфория записвам като срам“, споделяте в една от кратките си истории. Срамът или еуфорията са ви по-полезни в творческия процес?
Веднъж, преди години, пратих едни нови разкази на Стефан Иванов, който освен съосновател на Кота 0, е и редактор на „Тиха логика“, и си спомням обратната му връзка: „върви по посока на срама, страха и тайната“. Често си го припомням, когато първоначално не искам да премина определена лична граница в писането. Иначе съм голям фен на еуфорията, нямам нищо против нея.
Кое ви вълнува повече като тема – личните провали на вашите герои или глобалния провал на човечеството, който през последните години става все по-видим?
Не ги разделям. И в най-обикновения живот се виждат отражения на това, което се случва на глобално ниво. Не мисля, че има личен живот, който да е напълно отделен от това, което се случва отвъд него. Или по-точно, вече няма.
Като действащ журналист ви се налага да пишете постоянно публицистика, как това влияе върху вашите художествени текстове? Имате ли собствен начин да „загърбвате“ публицистиката, когато се захванете с писането на някоя кратка проза?
Без да е търсено, с времето художествените текстове се оформиха като алтернатива на журналистическото писане, лишени са от кой-къде-кога структурата, от твърде ясна времева и ситуационна конкретика. Не съм открил все още най-ефектния начин да изключваш една част от себе си и да приоритизираш друга, но разпределянето на работата в „светлата“ и „тъмната“ част от деня помага донякъде.
Кафка, Хармс, Будзати, Боланьо, Керет, Албахари са много различни като писатели, но ги обединява краткостта, кой беше авторът, който ви преобърна и промени изцяло? Четете ли в и момента подобна литература?
Към тези имена бих добавил Кларис Лиспектор, която плахо си пробива път на български през последните няколко години („Чуждестранният легион“, „Страстите според Г.Х.“), но за щастие е вече добре преведена и разпространена на английски език. През последните години я приемам като пътеводна звезда по отношение на стил, сдържаност, игра. Труман Капоти и Дубравка Угрешич бяха от големите ранни влияния, може би тук-таме при мен има и оттенъци от „българския диаболизъм“, за който преди десетина години започна да се говори по малко по-структуриран начин.
Градът е много неизговорено, или по-скоро недоизговорено пространство в български контекст, така че имам симпатия към авторите, които го изследват.
Покрай завършването на книгата препрочетох „Кравата е самотно животно“ на Албахари, „Микроскрипти“ на Роберт Валзер, а най-накрая „Едноминутни новели“ на Ищван Йоркен, наследство от библиотеката на радиоводещия Алек Стоименов, която отиде при приятели и познати, след като той почина през 2024 г. Много харесвам и кратката проза на Боян Тончев, наскоро си припомних някои от разказите в сборника му „Безкраен свършек на света“. Рядко препрочитам книги, така че това, че го правя напоследък, е нещо ново за мен.
Един перфектен пример за фрагментарната форма, магическото усещане и атмосферичността, която ми се иска да постигна, е „Волиери“ на чешката писателка Зузана Брабцова.
Може би едно невидимо и неосъзнато влияние, от ъгъла как ежедневното и баналното може да има своето очарование, бяха „Записки под възглавката“ (The Pillow Book), събраните наблюдения на Сей Шонагон като придворна дама на японската императрица в началото на XI в., както и „Поезия в проза“, импресионистични текстове на Емил Верхарен, белгийски поет от XIX век.
Краткостта, с която боравите, означава ли, че подавате топката на читателите да си доизмислят историите? Съществува ли риск в това?
Да, бих искал в някои моменти читателят да е нападателят, а авторът – полузащитник. Рискът е, че това няма как да е трик, който всяка история да може да изнесе. Мистерията се нуждае от внимателна дозировка и от време на време ясно отворена врата. Хуморът работи по същия начин.
Появявала ли се е потребността да напишете много дълъг текст, да напишете например роман?
Имам няколко неуспешни опита, включително един роман, писан в съавторство, прекъснат в почти завършена фаза и побутван в продължение на няколко години. След „Тиха логика“ имам желание да пробвам пак нещо в тази посока, може би в полето на нехудожественото.
Напоследък се опитвам да изградя една условна хронология на спомените си, особено ранните. Имам доста такива, помня идеално мириса, цветовете и атмосферата на 90-те въпреки че това време съвпада с ранното ми детство; като цяло помня твърде много неща. Не знам какво ще се получи, а също така не ми се иска да напиша просто източноевропейска тему версия на „Годините“ на Ани Ерно. Навярно половината от книгите, които чета напоследък, са документални или автобиографични, което вероятно също накланя везните към бъдещ опит в тази посока.
Микс форматите се оказват много близки до вас, преди шест години вие издадохте аудиокнигата „Нищо няма да ти се случи“, в която с музика участваше Стоимен Стоянов, а през 2023-та се появихте с литературния пърформанс „Секунда, ще ти прочета нещо“. Какво ви дава излизането от литературната рамката?
Въпроси и отговори, колебания и решения отвъд очевидното. Мисля, че това излизане от рамката ми дава друго ниво на реализираност на текстовете и идеите – не просто да стигнат от точка А към точка Б, но да се овъртолят и в реакциите и асоциациите на другите, често в реално време.
След дебютната книга („Хората, които заспиваха сами“, 2014, СУ) вместо да продължа в посока на по-стандартни и дълги разкази, отидох в другата крайност, на постоянна фрагментация и търсене на взаимодействие. Помня, че след едно четене писателят Андрей Велков на шега каза: „Сигурно следващата ти книга ще е 20 страници“, и не знаеше колко ще бъде прав всъщност. Zine-ът „Десет разговора“ (2017) се превърна във взаимодействие между микро проза и фотография, „Нищо няма да ти се случи“ (2020) между музиката на Стоимен Стоянов и гласа на Ина Добрева, а в „Секунда, ще ти прочета нещо“ (2023) пърформансът се изразяваше в четене от страна на Добрева на малки групи хора, между един и трима: като текстът можеше да бъде поделен между участниците, изчетен от нея на тях или от тях на нея.
След като тези проекти са си изиграли ролята в оригиналния си вид, сега те имат втори живот в „Тиха логика“. Затова и понякога я описвам като „малка антология“.
Нека се върнем към „Тиха логика“, по книгата работите съвместно с художничката Бояна Павлова. Каква роля играе визията в този ваш проект? Имахте ли моменти на спорове, или бяхте единодушни за взетите решения?
Бояна, която е отговорна за логото на Кота 0 и визуалната идентичност на повечето от издадените заглавия, всъщност беше от първите читатели на завършения ръкопис. По тази причина зададох много малко насоки, беше ми интересно какви асоциации ще създадат историите в нея без външно влияние. Имаше няколко варианта на корицата, но моментално и двамата се насочихме към сегашното оформление. Хубавото е, че дори и на някого да не му хареса книгата, няма как да каже, че е грозна.
Музиката запълва голяма част от ежедневието ви, не само като меломан, но и като организатор на музикални събития. Каква според вас е литературата на бъдещето, представяте ли си я като музикално произведение?
Пазя се от сравнения, защото литературата функционира по различен начин. Ето, сега е средата на май 2026 г., една седмица се вълнуваме около международния успех на България на „Евровизия“ с неотдавна излязла песен, друга – около номинацията на Рене Карабаш за международния „Букър“ с „Остайница“, книга на осем години – въпреки че имаше шум по време на появата ѝ през 2018-а, тя е масово откривана от широката аудитория едва сега.
И все пак, ако трябва да направим сравнение, представям си това бъдеще малко като Rock Music, новия сингъл на Charli XCX – едновременно комуникира с предишна артистична фаза и я отрича, подсказва следваща, говори за нещо, което не е, но може би ще бъде; и всичко е една постмодерна леко иронична игра, която е колкото истинска, толкова и не е. Колкото събира, толкова и разединява публиката си, и така я прегрупира в нещо трето. И се надяваш да имаш достатъчно голяма аудитория, която да схване намигването.
Това е в един малко по-глобален план. Големи явления не се отразяват и не се обсъждат на български език, не оставят следа, а ако закрият още няколко места, няма и да има къде да си ги разкажем. Мисля, че се намираме в различен, труден за описване с една дума период на самоизолиране. Бариерата не е езикова, не е политическа, не е напълно пазарна, има друг характер.
Бъдещето на литературата по света винаги ще бъде обвързано с различни тенденции, дали обществени или политически, все пак литературната творба е вид коментар. Докато у нас бъдещето спокойно може да преповтаря всички процеси от последните няколко десетилетия отново и отново. Тенденциите ни са органично и локално самоизмислени, далеч от глобалния диалог. Като че ли участниците в тази центрофуга нямат против: ако светът не е от значение за автори и публика, актуалните примери не са нито мерило, нито конкуренция, и ще сме си комфортно окопани. Понякога и аз се чувствам продукт на този процес: често си мисля, че правя всичко, което правя, защото по-добрите професионалисти са емигрирали, отказали са се или просто са имали нужда от повече пари по-рано в живота. Това може би е и част от колебанията на всеки съвременен човек – до каква степен сме част от проблема и до каква част от решението.
Може ли музиката да спаси литературата, или обратното?
Индиректно, да. Силно вярвам, че ако повече писатели танцуват и пеят, ще пишат по-добре.
Светослав Тодоров е автор на сборника с разкази „Хората, които заспиваха сами“ (2014), самиздата „Десет разговора“ (2017, с фотография от Калина Иванова и Драго Горанов), аудиокнигата „Нищо няма да ти се случи“ (2020, с музика от Стоимен Стоянов) и литературния пърформанс „Секунда, ще ти прочета“ (2023), като последните два проекта са с участието на актрисата Ина Добрева. Някои от разказите му са преведени на английски, сръбски, хърватски и словенски. Светослав Тодоров е най-добре познат с работата си като журналист, редактор, анализатор и кореспондент от България. Опитът му в медиите включва местни (месечното списание за култура ВИЖ, както и „Капитал“, „Дневник“, Boyscout, „Бакхус“, Factcheck.bg) и чуждестранни издания (Balkan Insight, Veridica, Eurozine, Reporting Democracy, Die Tageszeitung), а като коментатор е включван в ARTE, New East Europe, Middle East Eye. Встрани от писането на български и английски, той е и дългогодишен диджей и организатор на музикални събития с организацията с 18-годишна история Indioteque. Като мениджър е бил част от успехите на някои от групите, които са имали едновременно силен отклик у нас и международен излаз на музиката си (The Black Swells, Woomb, а в момента Mono and the Stereos). Той е често част от музикалното оформление на събитията на платформата за наука Ratio. Има и изяви като куратор на съвременно изкуство.
