Любов в истинския смисъл на тази дума, струва ми се, следва да се нарече актът на личността на обичащия (да, извършван с природата и в природата му), но по отношение собствено на личността на обичания. Акт на личността обаче и към личността, защото сама по себе си „природата“ (дори „разумната природа“) е способна единствено на влечения – тя изпитва привързаности, има инстинкти…
Но именно поради тази персоналистична специфика на любовта обичаният (възлюбеният) не би могъл да бъде „описан“ и „обяснен“ с нито една от възможните (позитивни) характеристики на природата му. Той не е нито „красивият“ и затова „любим“, нито „умният“, „добрият“, „очарователният“ и затова „любим“ и т.н. Действително аз мога да познавам и други „красиви“ и даже обективно по-красиви от любимия ми люде, но нито един от тях няма да ми стане с това самото „любим“. „Любимият“, знаем ние, е нещо съвсем различно и в „любимостта“ си несравнимо с един красив човек. Аз мога да познавам също и други „умни“, „добри“, „очароващи“ и даже по-умни, по-добри и по-очароващи люде, но нито един от тях няма да може да замени „любимия“ с това си качество, защото любимият ми е „любим“ всъщност… с нещо съвсем различно (и по-дълбоко) от своите „качества“.
Да, доколкото личността не е битието, в което живее, но е (непременно) в него и с него съществуваща, любовта към личността на любимия е любов (и) към неговото конкретно битие (пол, характер, изглед и т.н.). Но към битието именно на тази личност – към битието, в което и с което тя е. А поради тази причина – и това знае всеки, който е изпитвал собствено любов – любовта „озарява“ по практически несравним начин индивидуалното битие на възлюбената личност, прави го по неповторим, нямащ общо с обективните му черти и качества начин „прекрасно“, непревъзходимо. По неповторим и не-превъзходим начин прекрасно, и затова други „красиви“ (и по-красиви), други „умни“ (и по-умни), други „добри“ (и по-добри) не са с това за обичащия същото като любимия. И това е така, защото любовта всъщност раз-крива (и „осветлява“) по неповторим начин именно личността в битието ѝ, т.е. разкрива и обгръща със светлина нещо по-дълбоко лежащо и по-различно от всички нейни природни характеристики. И именно това „по-дълбоко“ прави битието на възлюбения „озарено“ – в красотата му, която може да е по-голяма или по-малка, но тя, само тя е „любима“; в умността (добротата, очарователността) му, която също може да е по-голяма или по-малка, но само, само тя е „любима“. Личността, значи, не просто бива разкрита в любовта – тя, любовта към нея, озарява и битието ѝ по един уникален начин, придава му качество, което не е сравнимо с нито едно от „природните“, и ето – именно това качество на битието на личността е и „любимостта“ на битието ѝ.
Но по-нататък: ако любовта в собствения смисъл е акт на личността, а не (просто) на природата ѝ (на която, повтарям, са присъщи само влечението, привързаността, инстинктите) и по отношение на личността, а не (просто) на природата ѝ, то любовта – същинската любов, е акт на „аз“ (а не на някоя от обективациите ми) и акт към „теб“ (а не към някоя от обективациите ти). Аз в мен, в мъжа, те обичам и „мъжът“ в мен придава само специфичния природен („sex“-уален) цвят на този мой личен акт. Като любов обаче той вече се отличава от просто мъжкото ми влечение към теб с това, че е акт не на „мъжа“ в мен, а на мен, мен в мъжа. И обратно: аз теб, теб (в жената) обичам. „Жената“ в теб вече само „оцветява“ природно тази твоя възлюбена личност. Като любов към теб тя се отличава от (просто) привличането към „жената“ в теб.
Истинската любов следователно е различно и – нека се изразя така – надрастващо „телесните влаги“ нещо. То е по-скоро с „огниста“, а не с „влажна“ субстанция. В любовта, повтарям, аз обичам теб и те обичам аз. Това, че си „жена“, е „привходящо“, когато говорим (именно) за любов на определен мъж към определена жена. Разбира се, че те обичам като „жена“, защото ти не би могла да бъдеш друга, но аз обичам все пак теб, теб в „жената“, която си. И разбира се, че те обичам аз, който съм мъж, защото не съм и не бих могъл да бъда друг, но те обичам все пак аз в „мъжа“, който съм.
Да, любовта между човеците е природно „оцветена“ – например полово, но и родово, само че ако става дума именно за любов, тя не е полово или родово, а именно лично отношение. В любовта едва – в собствено любовта – аз обичам твоята личност – теб (теб в мъжа или жената, теб в сина или дъщерята и т.н.). Което означава, повтарям, че истинската любов – собствено любовта, само съпътстващо е полова, родова, синовна, братска и т.н. Същността ѝ, във всички нейни „акциденции“, е една – духовна и лична. Ето защо тя може да бъде и отческа, и синовна, и междуполова (съпружеска), но не с това собствено е любов.
Но именно поради казаното току-що ние бихме могли да се опитаме да артикулираме сега логоса или собственото „слово“ на любовта в любовта на личностите (както и да са обективирани те в природата си); да доловим този логос сам по себе си като собственото и идентичното в различните форми, които любовта приема според природната обективираност на личностите на в-любените. Какво – с други думи, казвам аз – с мъжката си природа, в битието си на баща, на син, на брат, но именно аз, а не тази, да – моя, но несъвпадаща с „мен“ природа, когато обичам теб и какво казвам на теб (която може да си ми жена, дъщеря, майка), но именно на „теб“ в жената, в дъщерята, в майката? Във всеки случай не казвам – ако вече изпитвам любов към теб – ти си ми жена или бъди ми жена [дъщеря и т.н.], защото не само ти си „жена“ и можеш да ми бъдеш „жена“ („дъщеря“), но само ти, само ти си ми любим[а]. Не казвам и „бъди жена[та], която си“, защото не просто „жената“ искам да бъдеш в любовта, а именно ти, ти искам да бъдеш.
Любовта, пак ще повторя, е не акт на мъжа към жената или на жената към мъжа, на родственика към родственика и т.н., а собствено на мен и към теб. А това означава, че трябва да различим в акта на любовта онова, което, собствено, е любовта, което е словото (логоса) на любовта, от онова, което е в него любовта на мъжа, на жената (на родителя, на сина, на брата или сестрата).
И тъй, какво, какво извършва в любовта личността по отношение на личността, какво казва в любовта личността на личността?
Струва ми се, че отвъд всички „романтични“ и сантиментални думи, две основни и непроменящи се неща: защото те обичам – казва тя, – именно твоята личност, теб обичам, аз утвърждавам личността ти без-условно! Ти си независимо от това какъв си и даже нещо повече – независимо дали продължаваш да си, дали въобще си. За мен „ти никога няма (не можеш) да умреш“, казва – според Габриел Марсел – влюбеният в любовта си към възлюбения. И от друга страна: защото те обичам – казва любовта, – аз полагам в теб своето съществуване; ти си целият смисъл на живота ми, цялото благо на живота ми, ти си… моят живот! Актът на любовта следователно – отвъд всички „влаги“ в нея, изрича на възлюбения тези две клетвени слова: „бъди ти!“ – изрича той – бъди без-условно [защото те обичам] и „бъди ми“, бъди моя живот [защото те обичам]. И тези две (неразделни) „слова“, изричани от (и в) акта на всяка любов, представляват собствено нейния (а не на влеченията, привързаностите и инстинктите на природата, които могат да я съпътстват) логос. Логосът на едно без-условно утвърждаване на личността и на едно радикално полагане в личността.
Именно защото те обичам – утвърждава този логос, – аз не ограничавам „теб“ до онова, което си (и което би могло да ме наслаждава или наранява, да ме радва или да ме кара да страдам). Да, всичко това ти би могъл да си по отношение на мен. В любовта ми обаче аз те утвърждавам безусловно, утвърждавам теб независимо от качествата на битието ти, независимо от отношението ти към битието ми; утвърждавам „ти си“, независимо от това какво ти си. И именно затова – защото те обичам, аз не оставям теб (дори) на „случайността“ на битието ти. Аз те утвърждавам, казах, безусловно – дори да престане да те „има“, да те „напусне“ битието ти и ти да престанеш да „бъдеш“ – ти ще бъдеш за мен, ще бъдеш в любовта и от любовта ми: ти, поради (и в) любовта ми „никога няма да умреш“. Любовта – и в това е клетвената сила на нейния „логос“ – „овечностява“, овечностява „теб“ (в мен).
И от друга страна: именно защото те обичам и ти си станал целият смисъл, цялото благо на живота ми, аз – обичащият те – имам всичко свое от теб и в теб и би могло да се каже: ти си моят живот.
Но ето в какво, поради това, се състои радикално освобождаващото личността (и личностите) в любовта като начин на съществуването им. Защото не може да не съобразим сега, че доколкото в любовта аз съм положил живота си в теб, направил съм „теб“ своя живот, то и моето битие вече не ме ограничава непреодолимо, не ме „обладава“, не държи в своя „плен“ екстазите на личността ми, не е абсолютното условие да „съм“. Аз съм станал… свободен от битието си в любовта. Вярно – аз не съм „свободен“ от теб, но ти не ме държиш в плен (както е собствено при влечението), – аз и аз свободно съм положил живота си в теб.
Но по същия начин и възлюбеният е свободен в любовта на любещия го от „плена“ на своето битие. В любовта на любещия го – казахме – той е без-условно. Неговото битие не го „обладава“, както когато не е в любовта на никого. Той е освободен в нея от… битието си и то не се явява абсолютното условие той „да е“. Дори то да се измени радикално (в дълбоката болест, в лудостта, в пределната деградация), дори той да го загуби (в смъртта), той няма да бъде изгубен – ще продължи да бъде в любовта на любещия го. Вярно е, че така той не е „свободен“ от него, но любещият го не го държи в плен, той го утвърждава и го утвърждава без-условно в любовта си.
С две думи: в екстаза на любовта, от една страна, се извършва радикална, нека се изразя така, раз-себе-центризация на „аз“-а – [себе-]полагане на „аз“-а в „теб“: „ти“ става[ш] „моят живот“ и тази радикална раз-себе-центризация се извършва – от друга страна – в мярата на радикалното утвърждаване на „ти“ (на „теб“) от „аз“. „Ти – гласи логосът на любовта – бъди и знай, че в любовта ми ти не си (просто) на „себе си“, на онова, което си, и на това доколко (изобщо) си“. Ти вече не си мета-физически „изоставен“ в себе си и на себе си, ти можеш да „разчиташ“ на мен без-крайно, абсолютно да разчиташ на мен – дори лишен от битието си, дори мъртъв! От друга страна, с полагането на живота си в теб, с произнесеното от любовта „ти си моят живот“, аз се освобождавам от най-първичната, от най-неизбежната сякаш зависимост – от зависимостта си от себе си (защото нали не мога да бъда, ако не „бъда“; моето битие, което не е мой акт, не ми позволява пълната лична свобода). Но щом в любовта ми (която е мой личен акт) ти си моят живот, ти си всичко мое, то, значи, в нея аз съм освободен от въпросната зависимост. И да умра – фигуративно казано – за теб, аз пак ще съм, защото за теб, за теб, който „си ми всичко“, ще умра, а значи – няма да умра.
„Ти си моят живот“, изричано от любовта, означава, че в нея аз съм и мога да съм и без всичко „свое“, и значи именно в екстаза на любовта личността ми най-сетне е… абсолютна, независима и от битието си. Но по същия начин и „ти си“, „ти си безусловно“, изречено от любовта, означава, че в нея ти си абсолютно освободен. Ти си в моята любов“ и значи и без себе си, дори без живота си ти си и личността ти най-сетне е абсолютна, не-зависима дори от битието ти. „Аз те обичам“ ти казва: аз те утвърждавам без-условно и в любовта ми ти си, независимо какъв си, и даже – дали (въобще) си. В любовта ми ти си абсолютно лично, защото в нея аз теб, теб – личността ти, обичам, а не (просто) битието ти, твоите качества, характер и т.н., които са с теб, тъй да се каже, „случайно“, „до време“ и ограничават екстазите към твоята личност. „Ти не можеш да умреш (за мен)“ – казва любовта, ти си независимо от битието ти като без-условно твое предусловие.
