0
2579

Лозницата на Станачко

Станачко живееше в къща в кв. „Модерно предградие“. Цял живот беше работил като автомонтьор. Преглеждаше колите в собственото си гаражче, от което всяка сутрин изваждаше собствената си кола, за да има къде да лекува чуждите коли. Продължаваха да го търсят, въпреки че нямаше модерна техника, разни подемници, компютри и прочие, защото работеше бързо и евтино, не лъжеше, не се надуваше, човешки обясняваше каква е повредата, а не се правеше на професор. Нещо повече – той беше един от малцината, ако не и единственият автомонтьор в София, за когото се говореше от уста на уста, че разбира и проумява „душата” на колата, каквото и да значеше това.

И аз много не разбирам какво би могло да означава това, но е факт – Станачко беше успял да ремонтира коли, от които и собствениците им вече бяха вдигнали ръце. Така че няма какво да умуваме повече – ясно е, че Станачко беше майстор и половина. Има такива хора, колкото и голяма рядкост да са.

Но голямата гордост на Станачко не беше дарбата му, а нещо много по-просто, лозниците в двора му. Къщата на Станачко беше наследствена, още дядо му я беше строил през трийсетте години на миналия век. Сетне бащата на Станачко, а и самият Станачко бяха достроявали, разбира се, разни навеси, барачки, лятна кухня и прочие натурии, каквито обикновено се дострояват в двора на една къща. Но още навремето дядо му беше засадил лозите, после баща му направи скелето, върху което те плъзнаха и сега Станачко не знаеше по-хубаво място на земята от сянката под тези лозници лятно време, дебелите като шия на жребец в основата си вековни лозници, с тежките гроздове, които се наливаха над главата му, със слънчевите зайчета, които се промушваха между листата и играеха върху мушамата на масата и върху намокрения с маркуча цимент. За човек, който цял ден прекарва в тъмния канал под колите, беше съвсем разбираемо тъкмо той да е убеден, че това тук е раят.

Станачко приключваше работа в пет, за да свари предвечерната светлина в края на деня под лозницата. Измиваше се, макар че как можеш да измиеш тези набити с масло ръце, обличаше чисти дрехи и сядаше на масата отдолу. Имаше си едно малко транзисторче, което му съобщаваше новините от столицата, от държавата и от света, така че не му трябваха никакви вестници и телевизии. Имаше клиенти, които бързаха, то, като погледнеш, всеки клиент бърза, но тези бяха особено настойчиви, тези бяха със скъпите коли и искаха, ако може, Станачко да не спи, да работи и през нощта, но да им поправи колата. Дори се бъркаха и вадеха пари, много пари, но той толкова кротко и категорично казваше „не”, че те някак изведнъж разбираха, че тук законите са други и спираха да настояват.

Особено се привърза към Станачко един от онези, на които викаме мутри. След като майсторът отстрани повредата на бронирания му джип мерцедес, той започна да се отбива при Станачко понякога привечер ей така, просто сядаше за малко на масата, въртеше в ръцете си скъпия телефон, разпитваше Станачко за колите от неговата младост, даже по едно време се запали да си намери запазен „Булгар-Алпин” и се интересуваше дали Станачко ще може да го стегне, ама да стане като нов. А Станачко се смееше и му викаше – абе ти го докарай, пък ще видим.

Така течеше животът на Станачко – той не искаше много от него и животът му се отплащаше с равновесие и душевно спокойствие. Дните му си приличаха един с друг като килийките на пчелна пита, но тъкмо в простата им еднаква подредба се състоеше красотата им или поне Станачко беше убеден, че е така.

Но ето го това прословуто „но”, защо се появи чак тук, не знам, един генерал закупи потъналия в драки парцел зад двора на Станачко и се зае да вдига кооперация. Може и да не беше генерал, а просто големец или някой мангизлия или накрая, защо пък не, един ама много работлив келнер, но кварталната мълва го произведе в генерал и така остана и всички започнаха така да му викат. Генералът работеше със замах. Първо докара една дузина костюмари с папки в ръце, сред които блестеше един подвижен като пумпал приказливец с бяло шалче и шоколадови на цвят обувки. Групата дълго обикаля имота и обсъждаше нещо. После пристигна багерът. Стовариха го от камиона пред къщата на Станачко. И чак сега се разбра, че в парцела отзад може да се влезе единствено през двора на Станачко.

„Пумпалът” влезе при Станачко и започна да говори като картечница. Станачко нищо не разбра. Но сетне изведнъж разбра и главата му се изду. Беше му се случвало и друг път, лекарите бяха казали, че това е високо кръвно.

„Пумпалът” обясняваше, че там, където е лозницата на Станачко, ще мине пътят за новата кооперация и за нейния подземен гараж. Станачко вдигна рамене. Той гледаше лозницата си и масата под нея, разбираше, че пътят трябва да мине оттук, но не искаше да го проумее.

По едно време „пумпалът” се метна в колата си и изчезна. Върна се на другия ден с купища листа в една папка с кръгли и правоъгълни сини печати по тях. Мястото, където се намираше лозницата на Станачко, вече беше отчуждено. Оттам щеше да минава пътят за новата кооперация. Новата улица в квартала, така да се каже.

На другия ден дойдоха и започнаха да режат лозите и тръбното скеле с бензинов трион и с флекс. Главата на Станачко продължаваше да бумти. Той поиска да се срещне с генерала. Генералът пристигна с черната си лимузина следобед. Беше чаровен, с холивудски порцелановобели зъби и сигурно затова много се усмихваше, разпери ръце, каза, че съжалява, но няма какво да се направи. След това генералът си замина. Обаче взе, че се отби онова якото момче с джипа мерцедес. Както винаги, остави охраната си през две пресечки и пристигна сам. Като видя какво става, прегърна Станачко през рамото, дръпна го на отсрещния тротоар и директно го попита дали не иска да ги думне тия. Станачко поклати глава, не искаше никакви кървища.

Това е историята за лозницата на Станачко. Друго няма. Само едно ще добавя. Станачко е жив човек, от плът и кръв. Не е измислен литературен герой. Жив човек е. Като мен и теб.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияАрктически провал
Следваща статияИстина и илюзия