„Спомням си слизането ми от влака, първия ми поглед и удивлението ми от това огромно пространство, населено със светлини, цветове, хора и влакове.“ Едно от британските есета на Георги Марков от поредицата му за Би Би Си. Публикува се за първи път.
Сигурно е твърде банална и стара поетичната мисъл, че животът започва и свършва на гарите, че всяка гара е начало и край на някакъв живот. Като не пренебрегваме очевидния символизъм на понятието „гара“, трябва да се съгласим, че горната мисъл е вярна и при най-буквалното разбиране, че гарите, все едно дали са железопътни, въздушни или морски, играят важна роля в това особено пътуване, наречено живот. „Гара“ значи още тръгване и пристигане, изпращане и посрещане, раздяла и откритие. И може би единствената съществена и тъжна разлика между пътуване и живот е, че при живота няма билет за връщане.
Всичко това ми идва наум тази вечер, когато трябва да отида да посрещна гости от континента, които ще пристигнат на лондонската гара „Виктория“ с влака в осем часа и осемнадесет минути. Гарата се намира в „Уест Енд“, близо до Темза, и от гледна точка на общото градско разположение има почти централно място. Към нея водят множество автобусни линии, както и няколко от направленията на подземната железница. Предпочитам съвсем новите и чисти вагони на най-новия клон от „тръбата“, както често наричат тук подземната железница, а именно линията „Виктория“.
Ескалаторът ме изхвърля в предверието на централното здание на гарата и аз попадам сред гъсто множество, което се разпилява във всички посоки. Преминавам напред към платформите, които се намират под огромен стоманено-стъклен покрив, и неволно си спомням първата ми среща с тази неописуема картина.
Не зная дали в живота на лондончани гара „Виктория“ значи нещо повече от живота на останалите лондонски гари, но безусловно за чужденеца, пристигнал от континента, тя е първата среща с Лондон, тя е първият контакт с Англия. Спомням си слизането ми от влака, първия ми поглед и удивлението ми от това огромно пространство, населено със светлини, цветове, хора и влакове. Истинско стълпотворение, което зашеметява не с блясък, а с движение, с ритъм. Някой беше казал, че всяка гара отразява най-точно живота на града, на който тя принадлежи. Струва ми се, че тъкмо гара „Виктория“ е чудесното въведение към Лондон, че тя изцяло носи характера на неговата атмосфера, че тя посреща чужденеца с искрена непосредственост, не го заблуждава с нищо, не скрива нищо. Сега си мисля, че тъкмо тази житейска достоверност е най-силният чар на гара „Виктория“.
Имам достатъчно време до пристигането на влака и с удоволствие се заемам да разглеждам онова, което някога ми беше направило толкова силно впечатление. Тук има почти всичко, от което един пътник би могъл да се нуждае, като се започне от павилионите с вестници, книги и закуски и се свърши с павилиона за цветя. Банка и хотел, ресторант и бюфет, бръснаро-фризьорски салони, магазини за всичко, информационни и туристически гишета и пр. Плюс чувството за многогодишно присъствие, което иде от старите стени, от стария покрив, от старото лице. Все пак тази гара има зад гърба си малко повече от век и склонността и уважението на англичанина към традицията е съхранила много спомени за младостта на гара „Виктория“.
Тя е била построена през 1860 г., двадесет и четири години по-късно от първата лондонска железопътна гара – „Лондон бридж стейшън“, която е била открита през декември 1836 г. Построяването на гара „Виктория“ е станало при силна опозиция на мнозина влиятелни личности, чиито магазини и жилища са били наблизо и са се опасявали от саждите и дима на бъдещата гара. Точно това наложило на конструкторите създаването на огромния стоманено-стъклен тунел. В първоначалния си вид гарата е била двойна, тоест две отделни гари, наречени Линия Брайтън и Линия Чатъм. През 1902 г. гарата е била реконструирана, модернизирана и разширена върху една площ от 16 акра. Цялата работа по конструкцията е била ръководена от главния инженер на железопътната компания, известния сър Чарлз Морган. През юли 1908 г. гара „Виктория“ отново е била открита. Това събитие станало с откриването на новия Пулман експрес, наречен „Южната красавица“, който извършил пътуването до Брайтън точно за един час.
В този период гара „Виктория“ е преживяла две значителни събития. През 1910 г. умира крал Едуард. Неговото погребение е било повод да се събере в Лондон истинска тълпа от световни държавници и монарси. Гара „Виктория“ е била честита да посрещне в няколко дни един император и една императрица, седем крале, повече от двадесет принца, пет архидука и шест дука, без да смятаме броя на останалите важни личности. Можем само да си представим усилията, които е трябвало да положи железопътния персонал на гарата, за да приеме множеството специални влакове, всеки от които пътувал със свое собствено разписание.
Приблизително една година по-късно, на 30 юни 1911 година, атмосферата на гара „Виктория“ отново става необикновена. Като част от тържествата по коронацията на крал Джордж V е бил организиран огромен фестивал върху полето на Кристъл Палас Сиденхам Хил. За тази цел са били поканени всички ученици от лондонските училища над 11-годишна възраст. Над сто хиляди деца са били превозени от Лондон до Кристъл Палас в 96 специални влака. В Сиденхам организацията е била толкова съвършена, че всеки влак, натоварен с повече от хиляда деца, е бил опразван и изтеглян от гарата само за три минути.
След Първата световна война целият трафик между Англия и континента, който дотогава е минавал през „Чаринг крос“, се централизира в гара „Виктория“. От това време е и надписът, гравиран върху камък: „Вход към континента“. Мисля, че това е най-точното име на гара „Виктория“, което изцяло се покрива както с представата на англичаните, така и на чужденците. Като един чудесен спомен от безвъзвратното минало на гарата върху таблото на заминаващите влакове още стоят имената на прочутите някога експреси, които са свързани с живота на цели поколения. Трудно можем да си представим европейския живот във времето между Първата и Втората световни войни без тия експреси, чиято начална и крайна гара е била „Виктория“. Колко живот, колко случки, колко история са свързани с тия влакове-легенди.
Би трябвало да се отбележи, че още през 1868 година възниква първият проект за прекосяване на Ламанша чрез подводен тунел, който ни респектира с мащабите на английското техническо мислене през XIX век. Разбира се, проектът не е осъществен и до ден-днешен. В замяна, от 1936 г., след дългогодишни преговори, се осъществява ферибота Доувър-Кале. Осъществяването на подводния тунел като пряка връзка с континента би увеличила значението на гара „Виктория“.
През 1924 г. двойната гара „Виктория“ най-после се превръща в една гара с две отделни половини, които продължават да съществуват по традиция независимо една от друга. Това, както отбелязва едно издание на британските железници, превръща гара „Виктория“ в най-конфузната и досадна гара в Англия. Парадоксът си е парадокс. Например ако един пътник, който се намира в едната половина на гарата, изпусне влака за Бекенхам, ще види на таблото, че следващият влак тръгва след половин час, но той няма да знае, че само след пет минути има влак за Бекенхам в другата половина на гарата. Защото двете табла са независими едно от друго.
Но изглежда най-после е дошъл краят и на този исторически парадокс, защото същата тази вечер на моето посещение работници монтират съвсем новите модерни табла за разписанието на всички влакове.
Народът около мен не се свършва, върху шестнадесетте платформи продължават да пристигат и да заминават влакове, движени от електрически локомотиви. Наблюдавам бавното движение при спирането и при тръгването – двата момента, които може би стават съдържание на всеки човешки живот. Виждам дълго махащите ръце на изпращачите, които чакат заминаващия влак да се загуби отвъд гарата, а също и ръцете на ония от вагоните, за да се смени само след няколко минути картината на същия перон с тичащи развълнувани посрещачи, които прегръщат и целуват дългоочаквани близки.
И целият колорит, характерен за всяка гара, количките и автокарите на носачите, пощенските товари, автоматичната чистачна машина, която си пробива път между тълпата и чисти огромното пространство, плюс високоговорителите, които обявяват следващото тръгване или пристигане.
Може би най-голямо значение за гара „Виктория“ има неотдавна открития клон на подземната железница, именно линията „Виктория“, която прекосява диагонално „Уест Енд“ и свързва гарата със северната част на града. Едно пътуване сега до „Кингс крос“ трае осем минути, докато по-рано е било повече от 25 минути с две смени на метрото. Независимо от това автобусната станция пред гарата и бързите лондонски таксита предлагат всички възможности за нормално пътуване към всяка част на този град-свят.
В този момент високоговорителят известява, че влакът от Брюксел и Виена пристига на осми коловоз. Взимам си перонен билет от автомата и тръгвам заедно с множеството други посрещачи, завиждайки на моите гости за онзи първи момент на първия контакт с Лондон, който те ще получат върху перона на тази гара.
