0
1694

Лора и картината на времето

„Памет за Лора” е възпоменателен лист по повод 100 години от смъртта на Лора Каравелова-Яворова, издаден e в началото на януари 2014 г. от Литературноисторическата школа на НБУ. Прочетете текста на Йордан Ефтимов, публикуван в него.

„Памет за  Лора” е опит да се представи многостранно една личност, която продължава да бъде загадка, пише редколегията на възпоменателния лист. Опит, който разчита както на нейните собствени думи, така и на оценките на другите, изказани и изписани през изминалото столетие от трагедията, случила се в къщата на ул. „Раковски” 136 в София.

През 2010 г. школата към Нов български университет издаде възпоменателен лист „Памет  за Мина”, също за годишнината от смъртта на възлюбената на поета. Новият възпоменателен лист слага началото на поредица от събития, с които през 2014 г. ще бъде отбелязана 100-годишнината от смъртта на Яворов.

2 copy

 

Йордан Ефтимов

 

Лора и картината на времето

 

Отмина оня век,отмина

като сянка на кораб

като приказна фея,

но живее в мен душата на Мина

не умира душата на Лора.

Орлин Орлинов

Един от големите проблеми пред литературния и културния историк е как да подходи към безспорно значимите социални феномени, „уловени“ в решетката на литературата и така важни за националната история – такива като хъшовете, Бай Ганю, краевековния социален мечтател. Дали да ги разглежда като феномени на времето или като извадени от контекста на времето „общочовешки“ феномени, които безпроблемно говорят на всяко поколение? Това е принципен проблем на всеки историк и той е породен от основната задача на професията – да изследва историческите явления с някаква обществено оправдана цел, а след това и да ги представи по достъпен за общността начин. Историкът е в някакъв смисъл общественик, ако не непременно политик, а в друг е сам писател, автор на текстове, които трябва да вълнуват. И ето че някои историци виждат задачата си преди всичко да покажат историческата разлика – разликата между случилото се някога и ставащото сега. За тях е важен духът на времето или стилът на епохата. Те подчертават специфичната реакция на хората в един исторически момент, като подробно анализират влиянието на културните стереотипи на епохата. Други виждат само възможността да бъдат „учители на живота“ според предписанието на сентенцията на Цицерон и пренебрегват точно тези стереотипи на епохата, представяйки ни картина, която може да се случи и днес, която все едно се случва днес, стига да престанем да обръщаме внимание на фесовете, пафтите, кринолините, ветрилата, шапките с воалетки.

Спорът дали Бай Ганю е национален или социален тип е емблема за тази ситуация на решаване как да постъпи историкът със своята оптика. Защото „национален“ изтегля образа на Алековия герой във времето и го приближава към всички поколения до днешния ден, а „социален“ го ситуира според определението на Димитър Благоев до епохата на „първоначалното натрупване на капитала“.

Бързам да добавя, че този проблем за отношението към миналото не подминава дори преводачите, пред които винаги също стоят исторически задачи. Когато Цветан Стоянов през 60-те години на ХХ век превежда поезията на Уилям Бътлър Йейтс, той я превежда като силна поезия с общочовешки обертонове, превежда я на съвременния му, но все пак литературен език, стремейки се да премахне всяка бленда, всеки исторически нюанс и така да доближи максимално текста до сърцата на незадължените към историческа емпатия читатели. Така вижда задачата си преводачът Цветан Стоянов. В началото на 90-те години Владимир Трендафилов прави съвсем друг превод, в който Йейтс вече е образцов поет символист. Разликата е видима дори в подбора на лексиката, макар този план на всеки превод да е само най-видимата, но не и непременно най-значимата част от работата. Но, разбира се, не са малкото преводачите, които не мислят по въпроса трябва ли да изберат език, чрез който да историзират превеждания автор.

Но ако се върнем към образите на литературата, които схващаме като кристализации на значимото в историята, и решим, че проблемът за авторския поглед не е централен, защото откриваме същия образ в множество други художествени текстове, но и в медиите от епохата, тоест видим, че Бай Ганю е една от инкарнациите на герой, който се разхожда често из всички писмени паметници на епохата на 90-те години, а хъшовете са герои и на биографии и дори на кореспонденция, тогава как да разкажем за тях? Винаги имаме двете възможности – да акцентираме върху различието или подобието с настоящето си.

3 copy

Историята на Лора Каравелова и Пейо Яворов е такъв сюжет, най-често разказван и интерпретиран не като рожба на епохата, а като извънвремеви, вечен сюжет за силата на любовта. Работата е там, че историзирането лишава от ореол, а онзи тип историзиране, който разглежда поведението на превърнали се в легенди исторически личности като свързано със стереотипите на епохата, изглежда често и кощунствено. Да приемеш, че обсебващият захват на Лора Каравелова е плод на художествените светове – на литературата, театъра, музиката, а не на „характера“ й, изглежда подценяващо и принизяващо я. Защото ние никога не подлагаме на подобна процедура себе си и своите кумири. Всеки е изтъкан от клишетата на своето време, но кой ще го признае за себе си? През последните над сто години всеки е жертва на илюзорния свят, изграждан от медиите, но кой ще го признае за себе си? А в по-дълга историческа перспектива всеки плаща данъка обществено мнение, но за коя ценена личност ще го признаем? Затова и любовта на Лора преди всичко виждаме като уникално явление, което, от една страна, е общочовешко в структурата си, но от друга, има енергетичност, несравнима с тази на обикновената човешка любов. Така е и с мита за любовта на Пейо Яворов. Националната митология се нуждае от този сдвоен образ на любовта. Нещо повече – нуждае се от мита за двете невъзможни любови на Поета. Невъзможни и неосъществими по различен начин, но все пак именно невъзможни и неосъществими – така че да допълнят и окръглят мита за Поета. Това прави историята за раздвоения между Мина и Лора поет специфична и различна, макар също толкова митологична, колкото онази за истинското лице на Шекспир или онази за поетите романтици, раздвоени между революцията и голяма любов. Впрочем в сюжетиката на жизнения разказ на Яворов го има и последния споменат модел.

На обществото му трябва този невъзможен любовен възел на първо място защото така образът на поета като нещо изключително добива още един пласт. А още по-важно е, че образите и на двете жени в живота му трябва да бъдат представени като извънредни. Подчертават се образоваността на Мина и Лора, извънредната им красота, но най-вече – моралният им абсолютизъм. И двете са превърнати в олицетворение не на ограниченото мислене на социалните стилове на едно конкретно историческо време, а на извънмерното, дори на проявите на чистата воля.

За жалост нито един историк все още не е приел задачата да разкаже живота на Яворов, Мина и Лора като лашкан между различни конвенции, просмукали се в битието му от меродавните разкази на времето. А податките не са малко. Във всички спомени на съвременници се прокрадват коментари за настолните книги, за книгите и театралните постановки, които се дискутират при събирания, за интимните сюжети с известни личности, с които поетът и близките му сравняват своя живот, за да се оттласнат или успоредят. И всички исторически свидетелства сочат, че митотворческа е самата епоха на Яворов, че първият създател на мита за Яворов е самият той. Но и тук рискуваме да видим нещо извънредно, а не типично за епохата.

Аз бих обърнал внимание само на един пример. На 24 май 1912 г. Лора пише в писмо до Яворов: „Снощи гледахме Вертер. Спомних си неволно какво силно впечатление ми направиха в 1904 година – и музиката, и сюжета. Снощи даже музиката му не ми достави същото удоволствие… Стареем… и аз, но и ти, мой Пейо. Днес не ще прочета нито ред от Омар Хайам. Рискувам да ми е много тъжно.“ В няколко реда – цели две книги, които не са просто книги, а предлагащи модели на поведение за поколения европейци. Романът на Гьоте „Страданията на младия Вертер“ предизвиква силна вълна самоубийства сред младите мъже в Западна Европа в края на XVIII век, защото се превръща в едно от евангелията на Романтизма. Подобно на „Децата на Сатаната“ на Пшибишевски и на „По пътя“ на Керуак за други поколения, но с още по-голям ефект. През 90-те години на XIX век обаче драмата на Вертер преживява реинкарнация, след като Жул Масне я превръща в опера, чиято премиера е през 1892 г. Българското оперно дружество е основано през 1908 г., но до войните българският елит посещава опера на големите сцени в Европа и това превръща преживяването й в още по-голямо събитие, отекващо в личния живот на зрителите. Не бива да пренебрегваме това съобщение на Лора Каравелова, макар и да не бива да го надценяваме. Всички споменавания на различни свидетели за револвера, който тя държи на видно място в дома си, показват един пласт в идентичността на младата жена, който би бил изключително важен при описанието на личността й дори и ако не беше го използвала на 30 ноември 1913 година. Лора се е омъжила не просто за най-големия поет, както е убедена и затова бърза да превежда поезията му на френски и да търси контакти за издаването му в Париж, тя се е омъжила за поет революционер, демонична в съзнанието й личност, до която може да стои само друга демонична, свръхчовешка личност.

Очевидно е, че за Лора всички метафори за любовта, която продължава и след смъртта, са напълно реални. Тя живее не само в свят, за който революционният подвиг носи безсмъртие в културен смисъл, тя живее в свят, за който метемпсихозата, прераждането на душите е чиста реалност. Тя и представителите на българския елит от епохата участват във викане на духове, четат манифестите на европейския будизъм, живеят в едно всекидневие, което им се струва само преддверие към истинския живот отвъд.

4

Днес бихме казали, че ранната попкултура в лицето на операта от края на XIX и началото на XX век триумфира, постигайки понякога неочаквано въздействие. Имаме толкова свидетелства. Ако в края на ХХ век потребителите на масовата култура се превръщат в читатели на първо място след като бъдат омагьосани от екранизацията на една книга, сто години по-рано на мястото на киното е операта. В свидетелство на Дора Конова важна за нея книга е „Таис“ на Анатол Франс. Ние бихме подхвърлили, че едва ли щеше да е така преди появата на операта на вече споменатия Масне – един от масовите магьосници на епохата. В спомените си Дора Конова казва: „Казах, че Анатол Франс е изящен и съвършен писател и е дал с голямо умение и съвършенство трагизма в борбата между чистата радост на духа и изгарящите желания на плътта. Яворов разправи, когато бил във Франция, какво поразително впечатление му направила „Таис“. Играта на артистката го разтърсила толкова много, че той просто не бил на себе си. Той изказал своето възхищение, като й изпратил огромен букет цветя.“ Хетерата Таис, която според легендата по време на един от пировете на Александър Македонски нарежда изгарянето на персийския царски палат в Персеполис, е фигура, сравнима със Саломе. А Саломе е друг силен сюжет на епохата след появата и успеха на пиесата на Оскар Уайлд от 1893 година, но дори и преди това. Фаталните жени на масовата култура, каквито биха искали да бъдат и много от потребителите на тази култура.

Но Таис, тъкмо сюжетът на Таис е архисюжетът, познат на масовия българин от „Осъдени души“ на Димитър Димов. Хетерата се отрича от порочния си живот след наставленията на християнския отшелник Атанаел. И постъпва заедно с него в духовна обител. Но изведнъж самият Атанаел, човекът, отричащ земните радости, бива обзет от любов към грешницата. Но когато се връща в обителта, за да се обясни в любов на Таис и да й обещае цялото възможно земно щастие, я намира на смъртното легло. Силен сюжет, който не може да не бъде преживят трепетно от всяка културна млада жена.

Да станеш жертва на литературата, приемайки да живееш като литературен герой – това е съдбата не само на героя на Сервантес и на героинята на Флобер, а и на толкова реални исторически фигури. Малцина го преживяват в тази изчистена трагическа форма като Ема Бовари – като сблъсък между двата свята, грозния на реалността и прекрасния от романите – но мнозина живеят, преплитайки опита си с опита на героите от прочетените книги.