Начало Книги Изборът Лотарията и други разкази
Изборът

Лотарията и други разкази

Шърли Джаксън
02.02.2024
1427
Шърли Джаксън, фотография Уикипедия

Разказите на американската писателка Шърли Джаксън излизат за първи път на български

Сборникът „Лотарията и други разкази“ е единственият, който писателката издава приживе, днес той излиза със знака на издателство „Кръг“. Познат на българските читатели е романът на Джаксън „Свърталище на духове“.

Шърли Джаксън (1916–1965) печели огромна популярност с разказа си „Лотарията“, публикуван през 1948 г. в списание „Ню Йоркър“ и впоследствие определян като един от най-значимите в модерната класика. Историята започва като привидно добронамерено повествование за спокоен град в провинцията, но придобива мрачен обрат. Най-много читателски писма в историята на „Ню Йоркър“ са изпратени именно заради този текст, като много от читателите изразяват своето объркване относно скритите значения и ужасяващ край. Майсторът на хоръра пък Стивън Кинг казва: „Прочетох „Лотарията“ в гимназията. Първата ми реакция: шок. Втората: „Как го е направила?“. Разказът се превръща в един от най-значимите за своята епоха, преведен е на десетки езици и е многократно адаптиран за радиото, телевизията и сцената.

Сборникът съдържа още 24 истории, написани през различни години. Разкази като „Демоничният любим“, „След вас, драги ми Алфонс“, „Цветната градина“, „Седемте вида неяснота“ и „Зъбът“ разкриват майсторството на Джаксън да внушава дълбокия мрак, жестокост и нелечимата самота, които владеят човешкото сърце.

„Лотарията и други разкази“ излиза извън жанровите ограничения, с които се асоциира името на разказвачката. Текстовете в книгата са свързани много повече с реализма, като фантастичните нотки са изключително дискретни, сведени до минимум. Докато уж пише за най-баналното и всекидневното, авторката дава възможност да надникнем в латентните заплахи на живота – както в мегаполиса, така и в провинцията.

Джаксън работи с повтарящите се мотиви и символи. В повечето разкази присъства един и същ второстепенен герой – господин Харис. Той е демоничният любим, писател, нелеп колега или странен съсед сноб… Различни предмети се появяват в различните разкази, а домът – в града или в провинцията – е централен топос. Джаксън е проникновена наблюдателка на домашната баналност и дребнотемие, зад които ни разкрива дълбоките пластове на човешкото. Тя открехва пердето към ужаса на съществуването и общуването.

„Лотарията и други разкази“, Шърли Джаксън, превод Светлана Комогорова-Комата, корица Люба Халева, издателство „Кръг“, 2024 г.

СЛЕД ВАС, ДРАГИ МИ АЛФОНС

Госпожа Уилсън тъкмо вадеше меденките от фурната, когато чу как Джони разговаря с някого навън.
– Джони – викна му тя, – закъсняваш! Влизай да обяд­ваш.
– Само момент, майко – отвърна Джони. – След вас, дра­ги ми Алфонс.
– След вас, драги ми Алфонс – повтори някакъв чужд глас.
– Не, след вас, драги ми Алфонс – възрази Джони.
Госпожа Уилсън отвори вратата.
– Джони, влизай веднага да обядваш! Можеш да си игра­еш, след като се наядеш.
Джони бавно влезе подир нея.
– Майко – каза той, – доведох Бойд у дома да обядва с мен.
– Бойд? – Госпожа Уилсън се замисли. – Май не съм се за­познавала с Бойд. Доведи го, миличък, щом си го поканил. Обядът е готов.
– Бойд! – провикна се Джони. – Ей, Бойд, влез!
– Идвам. Само трябва да разтоваря ей тия работи.
– Побързай тогава, иначе майка ми ще се разсърди.
– Джони, това не е много учтиво нито към приятеля ти, нито към майка ти – упрекна го госпожа Уилсън. – Ела и седни, Бойд.
Обърна се да покаже на Бойд къде да седне и видя, че е чернокож, по-дребничък от Джони, но горе-долу на същата възраст. Беше нарамил наръч подпалки.
– Къде да ги сложа тия, Джони? – попита той.
Госпожа Уилсън се обърна към сина си.
– Джони, какво си накарал Бойд да направи? Какви са тия дърва?
– Умрели японци – отвърна кротко Джони. – Забиваме ги в земята и ги газим с танкове.
– Приятно ми е, госпожо Уилсън – каза Бойд.
– И на мен, Бойд. Не бива да даваш на Джони да те кара да носиш всичките тия дърва. А сега сядайте да обядвате и двамата.
– Защо той да не носи дървата, майко? Те са си негови. Взехме ги от тях.
– Джони, хайде, изяж си обяда!
– Да, да – отвърна Джони и подаде чинията с бъркани яйца на Бойд. – След вас, драги ми Алфонс.
– След вас, драги ми Алфонс – повтори Бойд.
– След вас, драги ми Алфонс – потрети Джони и двамата се разкискаха.
– Гладен ли си, Бойд? – попита тя.
– Да, госпожо Уилсън.
– Тогава не давай на Джони да ти пречи. Той все капризничи за яденето, така че просто гледай хубаво да се нао­бядваш. Тук има много храна, яж каквото си поискаш.
– Благодаря, госпожо Уилсън.
– Хайде, Алфонс – подкани го Джони и изсипа половината бъркани яйца в чинията му. Бойд гледаше как госпожа Уил­сън слага до нея и блюдо с доматена яхния.
– Бойд нема да яде домати. Нали, Бойд? – каза Джони.
Няма да яде домати, се казва! И само защото ти не ги обичаш, не казвай същото и за Бойд. Бойд яде всичко.
– Ха на бас, че не! – възрази Джони и нападна бърканите си яйца.
– Бойд иска да порасне и да стане едър, силен мъж, за да може да работи здраво – каза госпожа Уилсън. – Бас ловя, че бащата на Бойд яде доматена яхния.
– Баща ми яде каквото си поиска – рече Бойд.
– Както и моят – додаде Джони. – Понякога нищичко не хапва. Обаче той е дребничък. И бълха не би убил.
– Моят и той е дребничък – каза Бойд.
– Но бас държа, че е силен – заяви госпожа Уилсън. Тя се поколеба. – Той… работи ли?
– Разбира се – отвърна Джони. – Бащата на Бойд работи във фабрика.
– Ето, виждаш ли? – каза госпожа Уилсън. – И несъмнено трябва да е силен, за да вдига и носи всичко във фабри­ката.
– На него това не му се налага – обясни Джони. – Той е бригадир.
Госпожа Уилсън се почувства победена.
– Майка ти с какво се занимава, Бойд?
– Майка ми ли? – изненада се Бойд. – Тя ни гледа нас, де­цата.
– А… Значи не работи?
– Защо да работи? – попита Джони с уста, пълна с яйца. – Ти не работиш.
– Наистина ли не искаш доматена яхния, Бойд?
– Не, благодаря, госпожо Уилсън.
– Не, благодаря, госпожо Уилсън, не, благодаря, госпо­жо Уилсън, не, благодаря, госпожо Уилсън – заповтаря Джони. – Сестра му обаче постъпва на работа. Ще става учителка.
– Тя проявява чудесно благоразумие, Бойд. – Госпожа Уилсън овладя порива си да погали Бойд по главата. – Си­гурно всички вие много се гордеете с нея.
– Сигурно – отвърна Бойд.
– А другите ти братя и сестри? Предполагам, всички искате да се издигнете доколкото можете.
– Само аз и Джийн сме – обясни Бойд. – Аз още не знам какъв искам да стана, като порасна.
– Ние двамата с Бойд ще станем танкисти – намеси се Джони. – Врууум!
Пръстенът от салфетката на Джони, изведнъж прео­бразил се в танк, заора тежко по масата и госпожа Уилсън едва успя да улови чашата с мляко на Бойд.
– Виж, Джони – обади се Бойд, – тук има малък окоп. Аз стрелям по теб.
Със скорост, породена от дългия опит, госпожа Уилсън свали меденките от рафта и внимателно ги сложи между танка и малкия окоп.
– А сега изяж колкото искаш, Бойд – подкани го тя. – Ис­кам да те видя, че си се наял.
– Бойд яде много, но не колкото мен – отбеляза Джони. – Аз съм по-едър от него.
– Не си много по-едър – възрази Бойд. – Мога да те побе­дя на бягане.
Госпожа Уилсън вдиша дълбоко.
– Бойд! – викна му тя. Двете момчета се обърнаха към нея. – Бойд, Джони има няколко костюма, които са му мал­ко тесни, както и зимно палто. Не е ново, разбира се, но има още много хляб в него. Имам и няколко рокли, които майка ти и сестра ти сигурно могат да поносят. Майка ти може да ги преправи на много неща за всички ви и ще съм много щастлива да ви ги подаря. Да речем, преди да тръгне­те, да стегна един голям вързоп, а после двамата с Джони можете веднага да го занесете на майка ти…
Гласът ù заглъхна, когато забеляза озадаченото израже­ние на Бойд.
– Но аз имам много дрехи, благодаря – отвърна той. – А и не мисля, че майка ми шие много добре, пък така или ина­че, ние си купуваме горе-долу всичко необходимо. Много ви благодаря все пак.
– Нямаме време да разнасяме тия вехтории, майко – сопна ù се Джони. – Днес ще си играем с децата на танкове.
Бойд понечи да си вземе още една меденка, но тъкмо то­гава госпожа Уилсън вдигна чинията от масата.
– Има много дечица като теб, Бойд, които щяха да са много благодарни за дрехите, които някой е бил така лю­безен да им подари.
– Бойд ще ги вземе, ако много настояваш, майко – обади се Джони.
– Не исках да ви ядосам, госпожо Уилсън – смотолеви Бойд.
– Не мисли, че се сърдя, Бойд. Просто съм разочарована от теб, това е всичко. А сега да не говорим повече по този повод.
Тя започна да разтребва масата. Джони хвана Бойд за ръка и го дръпна към вратата.
– Чао, майко – каза той. Бойд постоя още малко, взрян в гърба на госпожа Уилсън.
– След вас, драги ми Алфонс – подкани го Джони, придър­жайки отворена вратата.
– Майка ти още ли се сърди? – чу госпожа Уилсън приглу­шения въпрос на Бойд.
– Не знам – отвърна Джони. – Нея понякога я прихва­щат.
– И мойта така – отвърна Бойд и се подвоуми. – След вас, драги ми Алфонс.

Шърли Джаксън
02.02.2024

Свързани статии