0
2736

Лотарията на промяната

Снимка Георги Кожухаров, „Дневник“

Колкото и да е изтъркано клишето, че поуките от историята са полезни за актуалната политика, в него се съдържа неоспорима истина. Неспособността на политиците да отправят поглед към миналото води до повторение на еднотипни грешки. Разбира се, ситуацията никога не е една и съща, има различия в отделни детайли, важна е общата картина. През 1992 г. Филип Димитров загуби поискания вот на доверие.[1] ДПС постави две условия, за да подкрепи второ правителство на СДС – Димитров да не е кандидатът за министър-председател и в новия кабинет да бъдат включени министри от партията на Доган. Стана точно обратното – НКС почти единодушно номинира своя лидер за следващ мандат и отказа да даде министерски позиции на ДПС. Резултатът е известен. Какво се случи днес? ПП падна от власт, защото ИТН оттегли подкрепата си. Хората на Слави Трифонов от доста време отправяха критики и даваха сигнали. Кирил Петков беше свален от вот на недоверие, подкрепен от един от коалиционните му партньори. В последните шест месеца ИТН демонстрираше принципни несъгласия с определени действия на ПП. Също така, след като кризата започна, ИТН изяви желание да запази участието си като субект в управлението при две условия – да продължи равноправното третиране на формацията и Кирил Петков и Асен Василев да не бъдат номинирани за премиерския или за други министерски постове. Вместо това ПП издигна Василев и отстрани Трифонов от преговорите.

Грешките продължиха, въпреки че историята предлага и алтернативен конструктивен вариант за изход от политическата криза. След парламентарните избори през 2005 г. НДСВ бламира първия мандат на БСП поради идеологически различия и поради желанието на Сакскобургготски да остане премиер на всяка цена. Беше видно, че социалистите няма да го подкрепят и НДСВ ще върне незабавно празна папка на президента. Тогава Георги Първанов обяви, че няма да връчва втория мандат, докато не бъде договорен третият. В резултат на това свое действие той спечели прозвището си „архитект на тройната коалиция“. Нямаше никакъв проблем с конституционните срокове, защото Първанов премина към финалния етап от изпълнението на процедурата, когато кабинетът вече беше договорен, а мандатът бе изпълнен в рамките на 15 минути. Сега Румен Радев постъпи по коренно противоположен начин, създавайки достатъчно основания да твърдим, че целенасочено тласка страната към предсрочни избори.

ПП продължи да развива стратегията си на радикална конфронтация с ИТН, постави условия към Трифонов, за да поднови преговорите си с него, които на практика минираха процеса. В това отношение предизвика интерес ултиматумът на първата парламентарна сила Бойко Рашков да оглави КПКОНПИ и да бъде приет антикорупционния закон преди да се избере правителството. Има обективни предпоставки да смятаме, че Кирил Петков и Асен Василев също не желаеха реално преодоляване на политическата криза. Първо, при наложилото се тясно тълкуване на конституционния текст, според което третата парламентарна сила трябва да излъчи кандидата за министър-председател седем дни след връчването на мандата, е очевидно, че този срок не предоставя никаква правна, процедурна и техническа възможност, за да се изпълни законосъобразно споменатият ултиматум. Второ, номинацията на Рашков е проблематична в контекста на съществуващите демократични политически практики. Тя беше лансирана предварително и без да се изчака НС да приеме правилата за избор на титуляр на овакантената длъжност. Оттук се породиха основателни съмнения, че съответните правила са писани intuitu personae. Трето, проектозаконът предвижда разделяне на КПКОНПИ по стария модел на две комисии – за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество. Породи се питането за какво е цялото бързане Бойко Рашков да оглави една структура, която предстои да бъде разформирована след няколко месеца. Четвърто, възникнаха аналогиите с избора на Делян Пеевски за шеф на ДАНС като залог за оцеляване на правителството. Христо Иванов отбеляза някъде, че подобни сравнения са недопустими, доколкото става дума за две съвсем различни личности. От персонална гледна точка това е така. Институционалният аспект на интерпретацията обаче налага извода, че ситуациите са напълно идентични и при тях имаме опит да се действа чрез инструментите на шантажа – или Рашков (респективно Пеевски), или избори. Тази персоналистична тенденция е обезпокоителна, доколкото тя заляга в основата на конфликтното поведение на ПП. В нея конкретната личност става по – важна от политиката и от бъдещето на страната. Току-що посочената дилема „или Рашков, или избори“ се мултиплицира в различни модификации, при които след първото „или“ се поставят името на Асен Василев като бъдещ премиер и съответно на Никола Минчев като председател на НС. Така се постига внушението, че личността е водещият фактор за осъществяване на политиката. Смисълът, целите и очертанията на самата политика остават неясни, поставят се някъде на заден план. Моделира се своеобразен вождистки принцип, който проблематизира статута на ПП като демократична структура.

Забелязва се още един притеснителен елемент в поведението на формацията. Когато Кирил Петков и Асен Василев се опитват да осъществят на практика легиетимната си претенция да управляват държавата, те не се съобразяват нито със структурата на представителството, нито с произтичащите от нея особености на политическия модел. Ако използваме термините от теорията, съзнавайки високата степен на тяхната неадаптивност към българската реалност, ще установим, че точно когато в държавата се е разпаднало едно „консенсусно“ управление, което трябва да се запази в името на националния интерес, лидерите на ПП перманентно развиват типичната за конфликтния модел политическа реторика. ИТН се оформи като „твърд“ антистемен играч, но (в противовес на казаното от Христо Иванов в изтеклия запис) актуалните предизвикателства по-скоро накланят везните в полза на тезата, че „меките китки“ щяха да се окажат единственото възможно средство за постигане на компромис и за предотвратяване на изборите. Всички вкупом започнаха да анализират изявленията на Иванов и на Трифонов в тяхната елементарна злободневна ситуационна плоскост, концентрирайки се върху съдържанието на посланията. Интересното е как това съдържание се интегрира структурно в развиващите се партийно-институционални взаимодействия. В този смисъл то се явява като естествен елемент от установилата се политическа девиация – да се действа конфликтно тогава когато властовите баланси могат да се възстановят само чрез механизмите на консенсуса. Резултатът от подхода са неизбежните избори, за които е почти сигурно, че ще предизвикат след себе си нови избори. Възможно е ИТН да не прескочи бариерата и партията да бъде елиминирана като деструктивен фактор, но това не гарантира, че съотношението на силите ще е по-благоприятно за ПП. Оттук следва, че стратегията на Петков и Василев е хазартна, в нея рискът и шансът съжителстват на равни начала.

Институционалната логика в развитието на събитията от началото на управлението на промяната показва, че вината за политическата криза не е само на ИТН. Налага се да се върнем назад във времето. Днес се напомнят предупрежденията на Ива Митева от февруари, че изборът на Станислав Тодоров за председател на КЕВР е бил противоконституционен. Една от причините за провала на кандидатурата на Андрей Гюров за управител на БНБ беше, че тя не отговаряше на законовите изисквания. НС трябваше да приеме антикорупционния закон до края на януари. ПП обвинява ИТН за неговото блокиране, но отскоро стана ясно, че в него има спорни текстове. Тревога буди предложението кандидатите за членове на комисията да се проверяват от ДАНС за техните нравствени и професионални качества. За седем месеца, откакто е на власт, правителството не е внесло в НС почти нищо от пакета от законите по Плана за възстановяване и устойчивост. Парламентът се занимава основно с ратификации, опозицията бави неговата работа с всевъзможни средства, но не определя дневния му ред. Няма прието законодателство.

Сценарият с предсрочните избори очертава редица негативни последици – тези 22 закона няма да бъдат гласувани и България ще загуби милиарди евро; в зимните месеци КЕВР ще остане без председател; очертава се конституционен проблем с оглед на изтичащия мандат на ВСС и на невъзможността неговият състав да бъде подменен, оттук следва, че позицията на Гешев ще бъде бетонирана окончателно; твърде вероятно е държавният бюджет да не се разгледа в законоустановения срок; ако все пак се формира ново правителство, не е изключено то да бъде доминирано от ГЕРБ или пък от русофилските партии.

ПП действа лотарийно и ако не получи удовлетворителен резултат на изборите, загубата ще бъде не само за нея, но и за целия народ.

_______________________________________

[1] Детайлната хроника на отминалите събития може да се прочете в книгите на Димитър Луджев „Революцията в България“ и „Преходно време“.  Интересна е и съпоставката на различните гледни точки. Тук биха били полезни оценките от мемоарната литература, диаметрално противоположните версии на Желю Желев във „Въпреки всичко” и на Филип Димитров в „Митовете на българския преход” хвърлят допълнителна светлина върху онзи противоречив период 

Атанас Ждребев e политолог. Завършил е НГДЕК „Св. Константин Кирил Философ”. Доктор по политология на Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор на книгата „Разпадането на политическата система в България” – сборник с публикации, които хронологически обхващат периода на първото десетилетие на XXI в.
Предишна статияКомиксът, вселена от възможности
Следваща статияХари Потър срещу Хитър Петър