Щеше да е успокояващо, ако наместо живота, който живеем, просто гледахме по телевизията филм със същото заглавие – „Лошите и добрите”. Добрият народ най-сетне провижда истинския лик на лошите управници, на оядените шопари, на тунеядците, на търтеите, на пиявиците, на машите на олигарсите и излиза на улицата, за да ги изхвърли, да ги измете. Това щеше да е сюжетът на филма. Филмът свършва, изключваме телевизора и лягаме да спим. Който е с изкуствени ченета, си ги пуска в чашата. Който пък е без зъби, едно гайле по-малко.

Филмът обаче не е свършил, защото го живеем. Заглавието наистина е това – „Лошите и добрите”.

Как наистина ще свърши?

На Холивуд му е лесно. Там накрая добрите винаги побеждават. Може и след много патаклама да е, но побеждават.

Тук патаклама също има, не е като да няма. Само че краят е неизвестен. И до самия край краят ще остане неизвестен.

Защото тук, на българска почва, още не знаем главното – кои, аджеба, са добрите и кои са лошите. Ако ни слушаш, всички сме от добрите. Света вода ненапита.

Тези, които сега излязоха лошите, четири години говореха, че са добрите. И добрите им вярваха. И им се радваха. Е, добре, за тия четири години не се ли позна по нещо, че лошите са лошите.

А с това, че не ги познаха, добрите не станаха ли малко по-лоши?

Оня ден видях в една софийска църква една телевизионна водеща. От тези, които четири години галеха управляващите с перце. Беше довела в църквата майка си. С нея се познаваме от университета. Поздравихме се.

– И малко по-остро – казах на изпроводяк. – Какво ги жалиш толкова? Какво ги галиш с перце?

– Много са сръдливи – отвърна ми тя.

Може би така разбираше занаята. Да не обиди някого.

Тази телевизионна водеща лоша ли е, добра ли е? За майка си сигурно е най-добрата дъщеря на света. И майка й ще бъде права да мисли така.

Истината е, че човешките мерки тук не ни вършат особено работа.

Злото може да има много лица. Включително – много успешно да се прави на добро. Доброто, на свой ред, в определени етапи от проявлението си, може да изглежда като нещо лошо.

И обикновеният човек седи и се чуди. В анимационните филмчета това чудене изглежда твърде живописно – човекът се дръгне по главата с две ръце, а звукът е такъв сякаш чегърташ поцинкована кофа.

Битката между добрите и лошите, между доброто и злото, не е от сферата на бита, не е от сферата на политиката, не е от сферата на обществения живот, не е дори от сферата на видимия свят. Тя е епос, който се разгръща между силите на светлината и силите на мрака. Тази битка може да бъде разбрана чрез митовете и религиите. И само чрез тях добрите и лошите могат да бъдат проумени и назовани точно.

Лешек Колаковски пише:

„Хората стават участници в тази комуникативна система чрез инициация или приобщаване, а не чрез някакъв мек преход от светската знакова система. Това, което хората изразяват в религиозни категории, може да бъде разбрано само чрез съотнасяне към цялата мрежа от знаци на сакралното. Дори случаен пример е достатъчен да покажем това. Да вземем такава обикновена дума от религиозния лексикон, каквато е „грях”. Ако някой каже „извърших грях”, и го казва сериозно, той няма предвид просто, че е извършил нещо в противоречие със закона, а също, че е извършил нещо срещу Бога; неговите думи нямат смисъл без съотнасяне към Бога…Нещо повече, тези думи, ако са изречени сериозно, изразяват покаяние или поне безпокойство.”

Ето оттук, от безпокойството може да се започне. То може да изпълнява ролята на коректив. И у участника, и у свидетеля. То е делнично, достъпно, разбираемо чувство. Чувството на безпокойство може да ти е дало някакъв сигнал – че нещо не върви, че нещо може да се срути.

Още когато учителите се вдигнаха като един в битката за достойнство при тройната коалиция – и бяха препарирани с перфидни ходове.

Или когато лекарите бяха заклеймени от парламентарната трибуна.

Или когато… примерите са легион.

Чувството за безпокойство. То се проявява първо в литературата, далеч преди другите индикатори в обществото.

В Нобеловата си лекция Йосиф Бродски казва тъкмо това:

„Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги „вчера”; езикът, литературата – винаги „днес”; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори „утре”. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име „жертва на историята”.

Запомнихте ли – жертва на историята!

За финал ще ви цитирам няколко реда от житието-битието на един български поет, който над десет години работи като учител по литература в едно столично училище.

„Между другото, мисля да сменям работата. Освен чиновничеството, посредствеността и тъпоумието в училище вече не се издържа и агресията на самите хлапета. Оня ден едно деветокласниче с бръсната тиква казва на охранителя – старче с очила – „Аз съм Хитлер!“, прасва го с юмрук в гърдите, старецът пада, разбива си главата, комоциуми, хематоми и не знам какво още. С опасност за живота в болницата. Банда от десет ревниви момичета причаква съученичка и й прави физиономията на пихтия. Баща-мутра рита колега, защото не писал еди-каква си оценка на сина му. И т.н. и т.н. Вече е нормално ученик да те псува на майка и да не можеш да му шляпнеш два шамара, да те заплашват с смс-и, да те изнудват за оценки – ей в тая среда съм вече 11 години. Безумни учителски съвети, всеобщо полудяване, оскотяване, страх. Ще търся нещо вестникарско ли, някъде библиотекар ли, някаква аспирантура ли ще запиша, не знам. Не е добре в тия времена, ама какво да правиш. Засега се оглеждам. И не виждам нищо. Но търпение, господ си знае работата.»

Но да завършим оптимистично. Поетът има готова стихосбирка. Някой наема ли се да я издаде, за да се разбере навреме кои са добрите и кои са лошите?