Караибрахим не иска просто да потурчи родопското население. Във „Време разделно“ той се мъчи да покаже, че всички хора, или поне неговите родственици, са лоши. Тържествува, щом Мирчо донася главата на брат си Момчил. Бъдат ли те лоши, той, еничарът, става добър, или поне не толкова лош, защото няма спрямо какво да се измери злината му. С всичко това Караибрахим се мъчи да спаси себе си, да оправдае жестокостта си, своята измяна на рода.
Този пример показва колко егоистични са всъщност нашето мислене и оценъчни съждения. В преценките си човек винаги се стреми да оправдае нещо свое, да го реализира, да се съобрази с него. Не е задължително то да е материално, видимо. Най-често става дума за нещо несъзнавано – скрито, дълбоко, негово си, ирационално и/или априори, което го кара да мисли и действа по определен начин.
Този текст обаче не е посветен на „Време разделно“. Той анализира защо толкова много хора – интелигентни и принципно добронамерени, считат Русия за добрия във войната с Украйна. Моите симпатии, на автора на статията, са изцяло към Украйна – нещо нездраво трябва да има в теб, за да оправдаваш държава, пратила войски да избиват в друга, без първата да го е сторила. Затова трета година наблюдавам с любопитство гореописания тип хора – как се аргументират, от какво се водят, в какво вярват (те!, не лумпенидата или преследващите корист). Успоредно темата не касае само войната. Тя е безнадеждно дълбока, стара, опира до това как ние, хората, формираме мнение, оценките си за добро-лошо, ползваните методи. Пределното тригодишно събитие, през тия интелигентни и нелоши уж хора, я онагледява прекрасно.
Уверявам ви, интересно е. Казвам известни неща, но не само:
Най-общо този тип хора считат, че Русия е била предизвикана, без алтернатива на интервенцията – следователно е жертва, тя е права. Цялата информация, знание сочели към това. Тоест като интелигентни хора, те се позовават на разума, сочейки факти. Безбройни били свидетелствата как Западът търси конфликта, нахъсвайки Украйна. Обратно, защитниците на противоположната теза твърдят, че разумът може да доведе до тези заключения единствено подведен от пропаганда. Аз твърдя обаче, че всички изложени по-горе факти, аргументи, логики няма смисъл да се коментират по същество. Не защото са верни или не, а защото в този уж разумен спор оправдаването на Русия минава през тях само формално. Не опира и до пропаганда. Касае се до онова, вътрешното, скритото, тайното в човека, неговото си – то предопределя тезата, заключението. Твърдя, че не логиките водят до изводи според фактите – а че всички те се наместват вътре в съответния човек според зададената предварително теза. Мисленето калибрира съобразно нея и каква изненада! – така то намира истината, доказа я. Тя не се дири с отворен ум и сетива, а със затворени – не „мъчим се да разберем какво е това, фактите ще ни го покажат…“, а „знаем какво е това, фактите ще го докажат…“. Това е почти стандартен процес на полето на етиката, казусът с войната е само пример. Фактите, следва да се признае, са просто море – с тях логически може да се докаже всичко, включително обратното – с произволен улов от безбрежността.
„Русия е винаги права. Тя не може да не е добра“; „Не може да е най-големият виновник“. Респективно – „Западът и Украйна са лошите“. Това е предварително заложената теза в конкретния начин на мислене. Тя следва да се докаже в процеса на анализ – доказва се. А кой е подтикът, скритото, онова тайното предопределящо „нещо“? Не може да се отговори, нататък в текста ще направя хипотези.
Тази предопределяща „истината“ преднамереност не е новина за философията, психологията и сродните науки. Но е добре да се проследи как методът работи по темата с войната в полза на Русия (заедно с насрещните реакции) – Русия е права, защото: не са спазени Минските споразумения, НАТО настъпва отвъд договорките след Студената война; Западът е агресивен, прави майдани; Украйна е разработвала биолаборатории, в нея има нацисти… Вадят се хилядите източници за потвърждение. Но се пренебрегнат също хилядите, потвърждаващи обратното. Не се взема под внимание, че преди всякакви Мински споразумения украинска територия бе присвоена от Русия (Крим). Че Русия средно през 15–18 години след Втората световна война нахлува в други държави. Че ако майданите са недопустима западна намеса във вътрешните работи, то марионетката Янукович бе същата намеса, само че руска… И т.н., и т.н. На всеки аргумент може да се изложи насрещен, спорът е разтваряне до Адам и Ева и безкрайно на полето на морала. И какво предприема проруската теза, за да победи? – ами просто спира с аргументацията в един момент – забива знамето. Има обаче нещо ключово в препирнята, забележете! – спорещите спорят, но бидейки простосмъртни и далеч от събитията, няма как да бъде сигурна достоверността на казваното от тях. Например те не знаят какви са точно договорките след края на Студената война (историята периодично ни информира за секретни раздели). Или колко точно нацисти са тия, които са… В крайна сметка тази ситуация, в която убедено говорим нещо, без да е сигурно то така ли е, в която хем знаем, че се шири пропаганда, хем изключваме нашите най-съкровени убеждения да са нейна жертва, и реално не си даваме зор да съобразяваме противоречията, е обичайна въобще за етическото мислене; разплита се винаги по един-единствен начин – чрез избирателна вяра в нещо – избираш едно да е истина, а друго не; спираш в един момент с аргументите и контрааргументите, с разпиляването – на точката, благоприятстваща заложената теза. Точно така се постъпва, така прави и проруското мислене. Човек просто си избира да вярва в нещо – нищо повече от това.
Стигаме до много съществен момент – защо е нужна тази вяра? Защо непременно следва нещо да избереш? Не може ли да наблюдаваш, без да избираш? Така стигаме до мотива, онова егоистичното, нишката в целия процес. То е нещо, което по конкретната тема е без връзка със злото при Караибрахим, но като подтик е подобно – такова, което те кара да повярваш и да избереш онова, което по някакъв начин да свърши работа точно на теб – да защити твоя идея, идеал, надежда, филия, фобия, обсесия, страст; да те избави от страх… Да те осмисли, спаси, да те направи пълноценен; да докаже, че всичко в главата ти е вярно, че има смисъл, а не е заблуда; че ти не си глупав, имаш значение… за да бъдеш, а не да не бъдеш!
Избираш, защото имаш нужда от него. Самопотвърждаваш се. Имаш нужда да се потвърдиш – правиш го.
В цялата тази работа разумът не играе. Като модерни хора се позоваваме на него, защото иначе би било невъзпитано пред нас самите.
Потретвам – това са общовалидни потребности и процеси на мислене. В конкретния случай – по някаква причина визираните хора свързват добротата на Русия, нейната правота, успехи… със своите мечти, страсти, надежди. Да изнамерят аргументи в нейна защита след нападението над Украйна значи себе си да защитят; ако признаят Русия за злодея – себе си да отрекат.
По абсолютно същия начин левият човек винаги оправдава лявото, цесекарят – ЦСКА, влюбеният – любимата, патриотът – етноса си. Големи теми, малки теми… машината за оценка е една.
Всичко това е обяснимо. Обаче в цялата тази работа с Русия–Украйна има и нещо непростимо, щом иде реч за интелигентни и дефинитивно добронамерени хора. То е, че щом си интелигентен и добронамерен, трябва да проумееш целия този свой егоизъм, заложената субективност. Следва оценката ти да се отлепи от теб, от личното; да се надскочиш, да се погледнеш отстрани, да опиташ поне – защото не става дума за футбол или за правата на птичките… става дума за война, умират хора. Длъжен си да пренебрегнеш себе си.
Това да не искаш да се надскочиш по темата война е човешка лошотия. Защото е нарочен избор да останеш при егото. То е целенасочен избор на конформизъм – в уюта на познатото, на лесното. Това е истина, заради която само за ден (24 февруари 2022 г.) си обръщаш мнението от „Русия никога няма да нападне, защото…“ до „Русия има право да нападне, защото…“. Истина, в която действителността се променя, а ти в несвяст търсиш доводи и факти, за да докажеш едно и също – онова, с което се спасяваш.
Широко дискутираната руска пропаганда идва върху тази почва. Тя е изгрев, който слънчогледи в абстиненция търсят.
Ситуацията може дори да е комична и самообидна – ако си твърдял, че Русия никога няма да нападне Украйна, първото нещо след нападението, стига да си умен и честен, е да признаеш собствената си глупост. 99% от хората не вярвахме, а странно!, няма нито едно самопризнание. Самопризнанието би било такова самоотлепване, отказ от твоето „знание“. Признаеш ли, че нищо не знаеш – най-голямата мъдрост на света, потърсиш ли истината отворено, светът би станал по-добър.
Няма как да се надникне толкова дълбоко в човешката душа, да се назове с име подтика, „нещото“. На повърхността се чува следното: „Русия избави света от фашизма, не може да не ѝ симпатизирам“; „Русия е голяма държава, необятна страна“;„Руският народ е героичен“; „Русия винаги печели”; „Западът е гнил, лицемерен, пагубен“; „Русия ни е освободила от османска власт“. И т.н. Не знам какво точно е зрънцето, но явно от него покълват чисто лични представи за справедливост, сила, чар, щастие… И провалят обективността на всякакъв анализ – защото, всеизвестно е, от „Русия избави света от фашизма“ или „ни освободи от османска власт“ не следва, че тя е права в Украйна. Нито че, щом Западът е гнил и лицемерен, Русия не е. При това за интелигентните хора е недопустимо да свързват гореизброените ценности с нещо като държава.
Срещу всичко казано е налице контратеза: ако е вярно, че хората си избираме истините, фактите, ако етическият избор зависи от това в какво точно вярваме, и ако светът е пълен с лъжи, пропаганда, как въобще да формираме оценка? Защо авторът и други като него защитават Украйна – нима не го правят избирателно, нима не може да са подведени? Личният ми отговор: в този сложен свят е добре да вярваме само на това, което е безспорно сигурно; на консенсусното, онова, за което няма или-или. За всичко може се спори, спори се дали американците са по-лоши от руснаците… Но фактът, че на 24 февруари 2022 г. руски войски нападнаха Украйна, а не обратно, е безспорен – за него не се спори; както е безспорно, че САЩ нападнаха Виетнам, а не обратното. Значи нападението на Русия е безспорна истина, единствената в случая. Да се напада е лошо, ето това е базата на моята оценка. И тази опора е единствената консенсусна очевидност.
„Хм, това е прекалено елементаризиране на нещата“, чувам постоянно насреща. И някакви хора вадят поредния контрадовод – уж интелигентни, но не знаят, клетите, че нищо не знаят. Не знаят, че цялата тази работа не зависи от доводите – те са всякакви на сергията. Зависи от личното усещане на човек за добро, от смиреността му, от надскачането на себе си. Не знаят, че „елементаризирането“ – да вярваш само в безспорното, е единственият начин да останеш честен и интелигентен.
