„Лудориите на лошото момиче“, Марио Варгас Льоса, превод от испански Катя Диманова, издателство „Колибри“, 2024
Книгата е отпечатана през 2006 г. Тогава големият перуански писател е на 70. Но все още не е казал последната си дума. Остава му да получи Нобеловата награда (2010 г.) и да напише (поне) още три романа („Мечтата на келта“, 2010 г., „Герой по неволя“ и „Петте ъгъла“, 2016). Но „Лудориите на лошото момиче“ е едно от знаковите му произведения. Веднъж, защото е първият „строго“ любовен роман в творческата биография на Марио Льоса. Втори път – защото текстът е прекалено личен, почти мемоарен, трети път – защото е като фотографски албум на една епоха и четвърти – заради невероятните си киноуспехи. Не на последно място – заради образа на лошото момиче; почти библейска блудница, героинята с много имена и много бракове носи нещо свежо, диво и чувствено, нещо естествено, топло и човешко; носи нещо, което има силата да превърне срещите с нея в поклонническо пътуване.
„Жена като всички жени“, би възкликнал умореният от колизии читател. Не бих му възразявал, но ще припомня, че сполучливите женски образи са едни от най-трудните литературни реалности. Да опишеш свенливостта, която се крие зад сексуалната разюзданост, да опишеш чилийското момиче, което никога не е било в Чили; детето, което ще е дете не само през петдесетте, но и през шейсетте, че и през седемдесетте години, да опишеш как зад конформисткия образ на съпругата на дипломата Робер Арну се крие бунтарка анархистка и как, играейки всички тези роли, момичето от Мирафлорес е естествено като цвете, съвсем не е лесно. Още повече, когато това момиче е полуналожница на мафиотския бос Фукуда, но и е партизанка в горите на Перу, Боливия и Куба.
В един свят, в който всеки човек има ясно установена социална роля и културна идентичност, Льоса сякаш ни казва, че неговата героиня е извън и отвъд този свят; че е мълния, която поразява мястото, на което попада, и после отново се връща – за да бъде всичко друго, но не и мълния. Може би поради тази причина онзи, при когото се връща, е преводач. Донякъде му съчувстваме, защото знаем, че са му необходими всички човешки езици, за да се научи да разговаря с жената, която е отвсякъде. Но и му завиждаме. Защото нито за миг не забравяме, че освен лингвистичен орган, езикът е еротически инструмент. Той е всичко, което прави общуването плътно и сочно. И едновременно с това е нищо, защото хубавата жена е като привидение. Можеш да я чакаш, можеш да мълчиш с нея и за нея, но да я изговориш – никога. Всичко е толкова призрачно и така нереално, че за да ни убеди в истинността на битието ù, авторът въвежда „истински“ герои, които са очевидци на описаните събтия – Андре Малро (министър на културата по онова време), Шарл де Гол, Фидел Кастро… Всички те виждат с очите си „другарката Арлет“ и могат да потвърдят: тя имаше вид на петнайсетгодишна. Имаше грациозна фигура, много тънка талия, светла кожа и макар да беше облечена скромно, като другите, с груба пола и пуловер, памучна блуза, обувки без ток, имаше нещо подчертано женствено в походката и движенията ù; и най-вече в начина, по който свиваше устните си. В тъмните ù очи просветваше някакъв копнеж… (с. 29)
Няма да продължавам с описанията. Те са дълги като Андите. И напомнят за добрите повествователни традиции на Стендал, Балзак и Флобер (неслучайно голяма част от действието се развива в Париж и неслучайно много от разговорите се водят на френски). Ала ще отбележа, че 150 години след големите френски романисти, когато всичко за любовта отдавна е казано, Марио Варгас Льоса успява да намери думи, които в речника на неговите предшественици липсват. За да постигне онази повествователна непосредственост, каквато само книги като „Песен на песните“ могат да си позволят. Навярно това е причината и за филмовия успех на романа. Защото да бъде еротично, без да пошло и без да е банално; да бъде универсално, без да е безлично; да бъде магично и едновременно с това – реално и сетивно – е много високо вдигната летва. По-лесно е прав да минеш под нея, отколкото да я прескочиш. А разказвачът в „Лудориите на лошото момиче“ успява да прелети над тази летва. Въпреки своите библейски (тогава) 70 години…
Човек чете захласнато и все по-уверено вярва, че има неща, които могат – като на орел – да подновят младините му. И което е по-важно: имат силата да лекуват. Ако не смъртта, то поне забравата. Едно от тях трябва да е любовта, а второто – умелото ù измисляне. Безспорно има трето и четвърто. Но те ще станат ясни, ако човек се запознае с лудориите на лошото момиче; на същото онова лошо момиче, което умира на върха на един хълм, от който се вижда красивата морска шир, възпята от Валери в „Морско гробище“…
