Два дни след като Русия нахлу в Украйна написах текст със заглавие „Лошо му се пише на Путин (във Фейсбук)“. В него изреждах обидите и заплахите по адрес на Путин, които заляха мрежата, и казвах, че ако само малка част от тях можеха наистина да засегнат руския диктатор, то той би бил унищожен на мига, без да остане и следа от него. Заключението обаче естествено отиваше натам, че битката не се води във виртуалното пространство и най-вероятно победата в неговите рамки по никакъв начин няма да се отрази на реалното състояние на нещата.
Три години по-късно, без изненада, се оказва, че виртуалният щурм не е допринесъл с нищо положително, а напротив – позициите на агресора изглеждат по-силни и бившите му политически противници са разколебани по въпроса как точно да се държат. Колебание имаше още в началото, когато вместо Русия да бъде директно конфронтирана с цялата военна мощ на евроатлантическата общност, нейните лидери търсеха оправдания за своята нерешителност в юридически ограничения и уж разумна политическа предпазливост. Нека окажем индиректна помощ на Украйна, нека наложим икономически санкции и активираме мускула на дипломацията.
Сега, когато Тръмп пожела да доведе именно дипломатическата мисия докрай, залагайки на икономически и търговски договорки, които да прекратят военните действия, по-горе споменатите борци подскочиха като ужилени и започнаха да скандират героични фрази, сякаш през изминалото време са били на фронта и са проливали кръв, която няма как да продадат и забравят. А проблемът се състои точно в това – никой от тях не проля кръв, проляха е войниците и няма как повече да си затваряме очите за факта, че едни хора градят благороден политически и обществен имидж не просто на чужд гръб, а на чужд гроб.
Удивителна в своята възвишена безпочвеност и безотговорност е позицията, в която се настоява за борба до пълната капитулация на нашественика, но на въпроса ще отидем ли да се бием рамо до рамо с украинците се отговаря с „не, ще им помагаме от дистанция“. Удивително нахално е желанието да победиш, без фактически да си участвал в сраженията, без да си рискувал живота си в сблъсък, в който противникът жертва своя, като е готов да пожертва и всичко останало. Удивително жалко е да стоиш отстрани и непрекъснато да повтаряш, че опонентът не е прав и затова трябва да му се противостои, но да изливаш свещения си гняв в карикатури, хапливи реторически атаки, дълбокомислени анализи, остроумни закани и още ред доказано безполезни, но безопасни средства за противодействие.
И ако ние не правим нищо по-различно от изброеното, на какво отгоре се възмущаваме, че Тръмп цинично говори за сделка и без да се церемони дава на Зеленски да разбере, че не е в положение да изисква и да поставя категорични условия. Ама, не е ли срамота!? Да, срамота е, но само защото някой изрича това, което ние нарочно не изричаме, макар с действията си да извършваме същото. Биенето на виртуалния барабан и стрелбите с въображаеми оръжия, докато в най-добрия случай изпращаме куршуми друг да стреля, да убива и сам да загива от куршум, не ни прави герои. Съвсем очевидно е – щом някъде битката е на живот и смърт, а ние не сме там.
Щеше да е по-различно, ако нашият вид подкрепа все пак беше дала резултат. Но мина много време, за да се убедим в нейната неефективност. Или не – нека изчакаме още няколко години, нищо не ни коства да продължим със скандирането. Ето вчера нова искра възпламени справедливата ни ярост – Тръмп е мишената и ще го съсипем от подигравки, закани, обиди, ще открием неподозирано ниво на нашата изобретателност да заклеймяваме врага. Ще види той така ли ще постъпва с нас — воините на светлината (ако има ток да си заредим устройствата — телефони, лаптопи, таблети – с които безмилостно да поразяваме вражеската сган).
Но какво става – не е ли този текст пропутинска пропаганда, тази самокритика не налива ли вода в кремълската воденица? Не. Пропутинска пропаганда и вода в кремълската воденица са всички имитации на борба. Колкото по-успешно се самозалъгваме, толкова повече привърженици събира отсрещната страна. Това лесно може да се установи – достатъчно статистически данни се натрупаха, а и всеки може сам да провери, като напусне за момент своя балон и с едно кликване надникне в отсрещния лагер – там лайковете са повече. Разбира се, за самовлюбения тази досадна подробност е фалшива новина.
