Луличката си той правеше сам. Издялкваше я с ножче от клен, а после оглаждаше дървото с парче стъкло. Мундщукът беше от стебло на бъз. Носеха му по някоя и друга низа тютюн, той внимателно нарязваше листата с нож върху дъската, слагаше нарязания тютюн в една тава и го сушеше до печката. Тази луличка той не я сваляше от устата си, все беше с нея. Такъв беше и на портрета, който му нарисува Цецко, художникът – с луличката. От годините хартията в рамката е покафеняла, заприличала е на потъмняла фреска в някоя стара църква.
Дядо Боне изкара до деветдесет и четири години. Докато си тъпчеше сутрин луличката, поглеждаше под око баба Стамена, която всяка сутрин си сплиташе бавно и тържествено тъничката, станала на паяжина бяла коса на две плитчици, тънки като миши опашчици, а после двете плитки ги сплиташе още веднъж в обша плитка.
Баща ѝ, дядо Станко, беше имотен човек, със земя. Беше обиколил селата навремето, беше стигнал и до Краинци. И питал:
– Има ли тука някое бедно, но здраво, яко момче, да ми стане зет.
Показали му Бончо.
– Ей този. Като хала е. Освен това живее при отчова си, при втория мъж на майка му. Че баща му почина.
Дядо Станко го огледал. Жилаво, плещесто момче, с големи ръце като лапи. Харесал го. И го завел в своето село и го оженил за дъщеря си Стамена.
Така било.
А сетне какво? Децата и работата. Стамена била хубава, дребничка. Родила пет деца. Три момчета и две момичета. Всичките порасли, задомили се. Синовете се изучили – най-големият за агроном, средният – за учител, най-малкият – за счетоводител.
Най-големият се отделил, хванал се с анархистите преди Девети. Но другите двама сина живяха дълго време заедно в старата къща, с жените и децата си и със старите, с бащата и майката.
През деня младите, синовете и снахите, отиваха на работа. Внуците – на училище. И баба Стамена и дядо Боне оставаха сами долу в кухничката. Топло е, луличката пуфка. Дядо Боне ще изпуши една лула, ще позадреме. Но по едно време на прозорчето се чука. Дядо Боне знае кои са и се оживява. Това са Вълчо и Мечо, двама братя веселяци, които живеят в Благоевград. Те са от другия род, по линия на една от снахите. Имената им, разбира се, са други, но дядо Боне така ги е кръстил и вече всички така им викат. Жените и на двамата са серт, не дават на братята да се виждат, затова братоците, когато успеят да се отскубнат, се качват на стария форд на Мечо и довтасват тук, при дядо Боне. Той им е като ятак. Почерпва ги по една, по две, че и по три ракии, окашля се, да си прочисти гърлото, и докато те комкат ракийката, започва да им разправя случки от живота си.
Собствено, това са пет случки. Дядо Боне винаги разправя тях, а Мечо и Вълчо винаги ги слушат с интерес. Тези истории са разправяни многократно и на синовете, и на снахите, и на внучетата. От многото разправяне са се огладили като речни камъчета.
Дядо Боне като войник служи охрана в двореца. Един ден, когато не бил на пост, една млада госпожица с капела го взема да я придружи за покупките до пазара. Вероятно тя е била най-много някоя гувернантка, но в разказа, особено пред внучетата, тази млада жена с капелата се явява като да е била същинска принцеса.
Разхождат се двамата по пазара, госпожицата гледа, отбира. Бончо е една стъпка назад, стегнат, опрятен. По едно време госпожицата писва:
– Бончо, чантичката!
Някой апашор ѝ дръпнал чантичката. Но той не знае с кого си има работа. Бончо е тук. Бончо хуква подир апашора. Скоро го настига, сграбчва го за сетрето, та го разпаря. И край. Чантичката е върната на госпожицата.
Като стига дотук, дядо Боне така силно започва да пуфка с луличката, че тя изпуска дим като локомотивче.
Следващата история вече не е толкова хвалебствена. Като млад зет Бончо за пръв път ще отива да продава на пазара в Дупница добитък. Скрил е дълбоко в пояса големия портфейл, ушит от телешка кожа, за ония, големите пари. Продава добитъка, две юници и едно биче, с хубава печалба. Надипля големите банкноти в портфейла и го мушва пак в пояса. Купува на Стамена една шарена забрадка. Пие на крак едно юзче в кръчмата, само едно, той не е по пиенето. И бърза да хване влака за Кърнул, старото име на гара Делян. На гарата в Дупница заварва аскер, който се е уволнил. Момчетата не са на себе си, врат и кипят, от главите им се вдига пара. Заприщили са вратите на вагоните. Бончо започва да си пробива път през навалицата. Момчетата са всичките с гръмливи гласове.
– Айде, чиче! – започват да го бутат и да му помагат с ръце. Макар че какво чиче им е, само няколко години по-голям от тях. Накрая Бончо се добира до вратата на вагона, влиза вътре в теснотията. И влакът тръгва.
Слиза на Кърнул. Има и други съселяни, които са пътували с влака. Тръгват към тяхното село. Бончо разправя как продал с печалба юниците и бичето. Показва им забрадката. За Стамена е, казва. Изведнъж се сеща, бърка да провери за портфейла в пояса. И разбира, че го няма. Само забрадката е останала.
Вълчо и Мечо слушат внимателно, сякаш за пръв път и от време на време добавят по някое цъкане и по някое възклицание, те са царе на цъканията и на възклицанията, с тях украсяват разказа тъй, както пиринчените токи украсяват сбруята на коня.
Дядо Боне се замисля. Подръпва от луличката, но тя е изгаснала. Но не я тъпче пак. Защото е дошъл ред на историята за Алуша. И гласът му става друг, глух.
Такава друга кобилка като Алуша дядо Боне е нямал, няма и да има. Кожата ѝ като мрамор – сива, напръскана с черни петна. Но потрябвали пари – големият син отивал да учи. Закарал я дядо Боне на пазара в Дупница, казал цената. Видяла се висока на първите пазаркати. После неусетно денят превалил. Накрая около Бончо се завъртели трима цигани-джамбази. Веднага се виждало, че са прекупвачи, но денят изтичал. Криво-ляво се спазарили за цената, доста по-ниска от първоначалната. Но нямало как.
Тук дядо Боне започваше да изчуква пепелта от луличката. А гласът му се накъсваше.
Видял Алуша след време. Впрегната в двуколка. Но зъбите ѝ избити, вероятно се опитвала да хапе. На челото ѝ бил вързан огромен червен пискюл, който ѝ пречел да вижда пътя и тя само мятала главата си като луда. Познала го и изцвилила за сбогом.
И четвъртата история дядо Боне разказваше все със същия накъсан глас.
Той е малко момче. Отиват през Междусъюзническата да карат с втория му баща храна за армията в Кресна. Вечерта се настаняват да нощуват в един хан. Сядат в гостилницата да хапнат. Мъжете си говорят и се черпят, момчето довършва една коричка, натопена в мазнина. По едно време един от чуждите мъже се втренчва в него.
– Абе това малечкото да не е от Лукарьете?
Видял го, разпознал в него чертите на рода на баща му, онзи починалия, и решил да се осведоми, така, както го гледа, да не е издънка на Лукарските от първото му село, от Ярлово.
Вълчо и Мечо бяха докапчили ракията, но знаеха, че трябва да чуят още една, последната история.
Дядо Боне е излязъл да пасе в полето кравата. Земята пружинира от разтопения сняг, пилетата летят и се радват на слънцето. Срещу него, по пътя се задават двамина, мъж и жена. Приближават го, той ги разглежда, непознати са му.
– Ха, добър ден!
– Добър да е.
– Накъде сте тръгнале?
– Търсим тука един човек.
– Отдека сте?
– От Краинци.
– Е па и я съм от Краинци. Е, кого търсите?
– Боне.
– Я съм Боне.
Като стигнеше дотук в разказа, дядо Боне започваше да трие очите си.
Това била сестра му, породената му сестра. От семейството на втория му баща. Наканила се да потърси Боне. Не се били виждали има-няма шейсет години. Но се видели.
Вълчо и Мечо се надигаха и си тръгваха. Овързаният с тел калник на форда се разтрисаше и във въздуха увисваше облак миризлив дим.
Дядо Боне отдавна го няма. От него на стената е останал портретът с луличката, потъмнял и опушен като фреска в някоя стара църквичка. И тези четири-пет истории.
Сякаш нищо работа. Колкото лула тютюн.
