„Лулу“ – последната премиера на сцената на театър „София“, е по пиесата на немския драматург Франк Ведекинд, която обединява драмите „Земен дух“ и „Кутията на Пандора“. Той е приеман за един от класиците на театъра с драматургичното си творчество, изпреварило времето си. Същата пиеса е поставяна преди десетилетия от Крикор Азарян на сцената на театър „Българска армия“ с Лилия Маравиля в главната роля. Постановката тогава се приема за скандална заради разголването на актрисата, но в днешно време голотата в театъра вече не е нито рядко, нито скандално явление.
Лулу на Ведекинд е проявление на архетипа на фаталната жена и е част от поредицата подобни женски образи в световната култура – библейската Лилит, Саломе, Кармен и други. Самата Лулу има много имена – Ева, Нели, Миньон. Тя е събирателен образ на жената изкушение, която носи само падение и смърт на обсебените от нея.
Лулу е „момиче от развлекателната индустрия“ – определение, което може да се приеме и като нарицателно за най-древната професия. Крис Шарков осъвременява историята на Лулу – в неговия вариант тя е нещо като съвременна плеймейтка, чиято артистична кариера е следствие от похотта, която предизвиква у мъжете, а след залеза на славата си тя е проститутка и еротичен модел във видеочат в интернет: персонаж, познат на всички от жълтите хроники на медиите. Има и други препратки към съвременността – например репликите на някои от персонажите, които си говорят за купуване на биткойни, скъсаните дънки на Родриго (М. Милчев). Спорно е доколко това осъвременяване работи в полза на спектакъла и как се съчетава с останалите му компоненти.
Идеята на режисьора, изразена в анонса към спектакъла, е че: „Лулу“ е симулакрум, който „не прикрива истината – той е истината, която крие това, че няма такава“. Крайната степен на симулакрума е празнота, която не може да бъде заменена от образите – колкото и да са ефектни те. Хипертрофираната ефектност на представлението и клишираните опити за шоково въздействие чрез голота, секс, обсесии и крайности по-скоро подчертават празнотата, зееща зад тях. Визуалният шок е само повърхностен, „ретинален“, но не стига до нещо по-дълбоко в зрителя, така че да наруши равновесието му или да предизвика емоционален резонанс. Крис Шарков залага на сигурни и проверени театрални тактики за гъделичкане на любопитството и привличане на вниманието на публиката – съблича голи Лулу (Елеонора Иванова) и Шьон (Мартин Димитров), извежда на сцената истински автомобил и гротескна с огромните си размери надуваема секс кукла. На фона на екран с кино записи и динамична смяна на падащи отгоре платна (сценография Никола Тороманов), сред оглушителни гърмежи с пистолет се случват няколко убийства – едното от които в истинска вана с вода. Във финалната сцена главната героиня, провесена от тавана като животно в кланица, е наръгана от перверзник с нож до смърт. Всичкото това създава впечатлението, че представлението се състои от сглобяване на поредица от атракциони.
Действието е динамично, но в даден момент доскучават повтарящите се едни и същи кадри на мултимедийния екран. Надписите върху него отбелязват мястото на действието –„в Лондон“, отмерват отминаването на времето: „след 6 месеца“, „след 18 месеца“, но неговият ход не предизвиква развитие у героите и не води до тяхната външна или вътрешна промяна. Действията на сцената са по-скоро илюстративни, отколкото свързани с вътрешна мотивация и логика в поведението и характерите на участниците в сюжета.
Идеята на Шарков да пресъздаде „Лулу“ като „история за метафизичната сила на любовта, за нейната способност да променя и поглъща индивиди и общества“ е амбициозно намерение, което не се доближава до постигнатото в сценичния резултат. Трудно може да се говори за любов на сцената, още по-малко за трансформираща. Образът на главната героиня е лишен от всякакви препратки извън буквалното и телесното. Лулу няма чувства, а само интереси, чиято цел е борбата за оцеляване в големия лош, порочен и перверзен свят. Извън съблазнителността на сексуалния обект – мечта и въжделение на всички мъже, няма никаква нейна характеристика, която да ѝ придаде колорит и да я оживи, да я направи убедителна и обемна като образ. Мъжете, които я желаят и са готови на всичко за нея, не изпитват любов, а я възприемат като обект за притежание и задоволяване на егото и страстите си. А тя е като Черната вдовица и Жената-богомолка – всеки неин брак завършва със смъртта на съпруга.
Вместо въплъщение на земната стихия на женствеността и безскрупулна порочност, скрита зад наивна невинност, Елеонора Иванова представя героинята си като старлетка – капризно и повърхностно момиче, което не е съвсем наясно със силата си да прелъстява и поробва. Лулу е едновременно владетелка на мъжкия свят и в същото време негова жертва и плячка – използвана и продавана като стока. Младата актриса влага енергия и себераздаване в ролята си, но сякаш са необходими още работа върху характера на нейната героиня. Представите за грях, похот и неустоима съблазън трудно могат да се свържат с дрехите на Лулу – черни парцаливи воали, които се мятат около слабото ѝ тяло, или старомодна дълга рокля, докато е с втория си съпруг (костюми И. Кънчева). Актрисата използва едни и същи жестове и тембър на гласа в различните сцени, липсват нюансиране и настройка на актьорските средства в различните ситуации.
Актьорите са успели да изградят ансамбъл и се справят професионално със задачите си – Михаил Милчев е колоритен в ролята на каскадьора Родриго, Николай Димитров е реалистичен и убедителен като корумпиран полицейски шпионин, който се занимава с трафик на хора. Николай Върбанов играе няколко роли в представлението – той е опитен и се справя успешно със смяната на амплоато в тяхното изпълнение. Сериозен дефект е само говорната му техника, която изисква сериозна практика, така че думите му да са артикулирани и разбираеми за публиката. Всъщност това е пренебрегван и занемаряван проблем за доста актьори не само в този театър. Силно е присъствието на Дария Симеонова като хомосексуалната графиня, готова на саможертва за Лулу.
Постановката на „Лулу“ има предпоставките да се превърне в медийно събитие заради усиления пиар и звездния състав от известен режисьор, изгряваща актриса, известен сценограф, добър актьорски състав. В постановката има и достатъчно пикантерии и въдици за зрителското внимание. Отделен въпрос е, че не винаги медийните хвалебствия са мерило за успех.
