Разбира се, може и да се тръгне по трънливия път на истината, но той е рискован и дълъг, а страхът и нетърпението са големи.

Има пиеса на Алън Ейкбърн, чието заглавие е преведено на български като „Лъжи ме, обичам те”, но не за нея става въпрос, а с извинение – пак за политика. И по-конкретно – за настоящия особен политически момент у нас.

Тъкмо да се направи редовно правителство с подкрепата на първите две парламентарни сили, и – хоп, появи се пречка, която може да се окаже фатална. А нещата изглеждаха наредени, въпреки огромните трудности.

Огромни трудности не е пресилен израз, коалициите ГЕРБ-СДС и ПП-ДБ са люти врагове. На поредица от избори те се явяват със заплахи една към друга, като втората се кълне пред избирателите си, че е родена, за да унищожи първата.

Но разпределението на гласовете е все такова, че не позволява предизборните закани да бъдат изпълнени и така се стига до мъчителната необходимост крайните противници да влязат в съюз и заедно да поемат управлението на страната.

И като казваме мъчителна необходимост, имаме предвид ни повече, ни по-малко именно това. Истинска мъка и истинска необходимост, защото се налага да се потъпкват обещания, които са определящи за самото съществуване на организациите.

Опасността е те да загубят себе си и да се разпаднат, но пък ако отново не се формира редовно правителство, щетите също ще са много тежки – не просто за тях, а и за държавата, която вече три години се движи „на автопилот”.

Отново ще уточним, че „на автопилот” не е просто фигура на речта, а едва ли не назовава действителното състояние на нещата, доколкото президентът-пилот е поел кормилото, но той самият като че ли автоматично изпълнява чуждо предписание. 

Залогът е голям – парламентарната демокрация, националната сигурност, борбата с корупцията и стратегическата геополитическа ориентация са поставени на карта. Няма бюджет, няма постъпления по плана за възстановяване.

Парадоксално е, но от екстремно кризисната ситуация може да се излезе само с лъжи. За да не звучи толкова грубо, можем да ги назовем компромиси. Това е приемлив термин в политическата дипломация, но пък и защо да увъртаме – лъжи са си.

Положението е такова, че дори лъжите, ако помагат, са добре дошли. А и няма друго освен лъжи, защото или когато са се заканвали една срещу друга, коалициите са лъгали, щом се съюзяват, или сега лъжат, че това е съюз.

Така или иначе – важното е да се стигне до управление, различно от „автопилотното”, защото даже то има нужда поне временно да излъже, че не иска повече да управлява, за да не почне да понася на свой ред негативи.

Въпросът е, че макар да разбираме неизбежната нужда от лъжите в този съдбовен миг, трябва да се правим, че им вярваме като на истини, защото иначе те няма да проработят – необходима е лъжата, че лъжата не е лъжа.

Наясно сме, че започва да изглежда твърде объркано и почти налудничаво, но чрезвичайността изисква чрезвичайни мерки. Добрата новина е, че колкото и да ни се струваше невъзможно, пасиансът беше на път да излезе и нещата някак си да потръгнат.

Но изведнъж се появи запис от заседание на ПП и обърна масата. В този запис за лъжите се говори като за лъжи, а както се разбрахме, това пречи те да си свършат работата. Да, всички знаят, че се лъжем, но не го казваме, за да не развалим магията.

Какво да се прави след публично разкритата тайна? Отговорът е сложен, защото лидерите на ПП са изрекли думи, които не могат да бъдат подминати с лека ръка. Не може да не се заклеймят като неприемливи някои споделени мнения и заявени намерения.

ГЕРБ-СДС замразяват достигналите почти до финал преговори, при положение че са се отказали доброволно от изпълнението на собствения си първи мандат в името на разбирателството с вторите и са били готови за общ редовен кабинет.

„Автопилотът”, неотдавна преизбран с безценното съдействие на ПП-ДБ и техните бивши коалиционни партньори БСП и ИТН, реагира остро на чутото в записа и няма как да е иначе, защото и той е замесен в така нареченото от записаните „ала-бала”.

Трепери се, че грешката не може да бъде коригирана – бившите приятели (ПП-ДБ и президента) вече са кръвни врагове, а бившите врагове, които през много перипетии бяха тръгнали към стопляне на отношенията, няма как да станат приятели.

Но нека се успокоим и да се върнем към лъжите и тяхната чудотворна политическа сила. Споменахме, че освен тях с друго не разполагаме – оказва се, че през цялото време всеки е лъгал всеки и имаме само лъжеврагове и лъжеприятели.

Единственото истинско нещо е кризата, от която вече дълго не може да се излезе и ако не се предприемат някакви действия, ще се задълбочи до безобразие. Задният ход не е вариант, затова, както каза Пулев след нокаута от Кличко, „продължаваме напред”.

Как? Остава да се прибегне до един прийом от любителската семейна терапия. Той се състои в следния съвет към изневеряващата страна: на калъп да те хванат – ще отричаш. Да видим набързо защо такава препоръка може да се окаже спасителна.

Препоръката разчита на дълбоко вкорененото желание семейството да бъде съхранено, защото се предполага, че неговата ценност стои най-високо. Тогава може да се очаква, че засегнатата страна ще предпочете да не вярва на очите си, за да я запази.

За да бъде окуражена засегната страна да не вярва на очите си, трябва да се лъже самоотвержено и докрай, отвъд всякакво приличие. Не бива да се разчита на признание и прошка, по-целесъобразно е да се заложи на пълната подмяна на реалността.

Човек и без друго живее в самозаблуди и мечти, много по-съответстващо на неговата природа би било поведението, което ги подхранва, ако ще да се стига до абсурд. С илюзията се прекарва по-приятно време, отколкото с истината.

И щом сме уверени, че в настоящия момент редовното правителство е ценно колкото семейството, то разбираме как е наложително да се постъпи. След разколебаването лъжите трябва да продължат с удвоена сила, за да се получи търсеният резултат.

Да се лъжат собствените избиратели, да се лъжат избирателите на противника, да се лъжат партньорите у нас и в чужбина, да се лъжат съюзниците и опозиционерите. Така в края на краищата любовта ще победи, защото, нали – лъжи ме, обичам те.

Ако на някого всичко това звучи несериозно и направо подигравателно, то няма да отричаме, че впечатлението е правилно. Особено на фона на драматичната обстановка по света и у нас. Но ако поне в това изречение не се лъжем, така стоят нещата.

Разбира се, може и да се тръгне по трънливия път на истината, но той е рискован и дълъг, а страхът и нетърпението са големи. Има хора, на които им писва, и така расте процентът на негласуващите. Упрекват ги в безотговорност, а те може би просто не обичат лъжите.