Филмът „Френска приказка” говори за любов, но и се закача с вярванията под най-различна форма, със суеверията, слуховете, лъжите.
Новият филм на творческият тандем Жауи-Бакри говори за вълшебни приказки. За онези красиви любовни истории, които децата обичат да слушат преди заспиване и които, погледнати отблизо, всъщност са една грандиозна… лъжа. В тази „приказка” двойките се карат, развеждат, остаряват зле, влагат много усилия в балансирането на всекидневието и понякога се поддават на изкушението да кривнат от пътя на съпружеската вярност. И това е тежката реалност, с която ще се сблъскат младите Лора и Сандро.
За да потопи зрителите в един приказен свят, всяка глава на историята започва с картина, която „оживява”. Персонажите също са изградени по подобие на известни приказни герои като Червената шапчица, Пепеляшка, Звярът, Кръстницата, Мащехата, Белият заек… Но отвъд тези детски алюзии откриваме впечатляващия свят на Аньес Жауи и Жан-Пиер Бакри и горчивите им размишления за любовта и нейните разочарования, поднесени с усмивка. Всъщност „Френска приказка” е онова, което авторите биха искали да открият в една история за деца, за да не се разочароват, когато „пораснат”, защото там където приказката свършва започва животът.
Млада жена мечтае да се влюби и тъй като й е предсказана среща, тя с нетърпение чака Бала на принцовете… Стар самотен вълк е разстроен от спомена, че една луда гадателка е предсказала смъртта му и денят наближава… Наивността на Лора и разочарованието на Пиер се отразяват взаимно и с напредването на разказа убедеността в собствената им правота избледнява.
Филмът започва с Лора, която разказва своя пророчески сън, решен в кич стилистика. Леля й Мариан, облечена като фея (кръстница) персонифицира сблъсъка на съня и реалността, чрез постоянните корекции в думите, които Лора използва. Продължавайки играта с елементи от различни приказки, чието постепенно разкриване е много забавно, Аньес Жауи ни представя поредица от протагонисти, чиито взаимоотношения се изграждат чрез признаване на проблемите им. Тонът е комичен и хаплив, и въпреки „вълшебността” на сюжетните параметри, реалността доминира. Защото отвъд умелото водене на разказа сценарият нахвърля една детайлно разработена моментна снимка на човешките взаимоотношения. Така зад едно предчувствие, влюбване, абсурдно предсказание или патетиката (напълно реалистична) на няколко ситуации, всъщност става дума за живота: за наследствеността, разкриването пред себе си и пред другите, за диалога или неговата невъзможност, остаряването, самотата и за любовта под най-различна форма…
Хуморът, който се налага в ситуациите и диалозите, е остър и горчив, при все това излъчвайки една нежна наивност, а мъжките персонажи съдействат за удържане на приказната логика (Сандро избягва от бала в полунощ, оставяйки обувката си, а името на Улф („вълк”) символизира природата на персонажа). Множество детайли очертават различните нива на историята и предизвикват усмивка. Декорите и аксесоарите участват пълноценно, както в разказа, така и в определянето на общия тон. Освен множеството намигвания, те създават и очарователно усещане за контраст.
За шестия им съвместен сценарен проект (и четвърти режисьорски филм за Аньес Жауи), тандемът Жауи-Бакри се заиграва с най-известните приказки. Двамата са способни да превърнат всяко от съвместните си произведения едновременно в уникално и все пак вписващо се в общата им стилистика. За това съществено допринася и неизменното им актьорско присъствие: Аньес е двигателят на действието (в случая Мариан), Пиер е песимистичният вечно недоволен дух, който има нужда от чудеса, за да „повярва” или да се промени (в случая Пиер).
Аньес Жауи не бърза. Около 4 години разделят режисьорските й проекти един от друг. Четири години, за да изпипа сценария, да изгради атмосфера, да избере актьорите, да разкаже история, да оформи гледна точка и да предаде емоции. Интелигентността и финесът на фабулата напомнят за режисьорския й дебют „Вкусът на другите” със социалния разбор и хуманизма, насочени умело към поведението, душевните терзания и реакциите на персонажите, с които зрителят често се идентифицира. Режисьорката открива в правилата на приказката самата форма на разказа си – както в нарушаването на сюжетния им ход, така и в демистификацията на мита за чаровния принц. Постоянната метафора позволява множество арабески на въображението, които придават на филма рядък чар, често липсващ на френските комедии напоследък. Живописността на ситуациите се сблъсква с абсурда, а приказките се преплитат – от Пепеляшка преминаваме към Червената шапчица, с малко Снежанка, за да стигнем до една брутална развръзка за Спящата красавица.
„Френска приказка” говори за любов, но и се закача с вярванията под най-различна форма, със суеверията, слуховете, лъжите… Сценарият се задълбочава в многопосочните взаимоотношения между отделните герои, в един калейдоскоп от срещи и пресичащи се пътища. Хуморът, присъщ на двамата съсценаристи, бележи филма от начало до край, а стилизираната операторска работа на българина Любомир Бакшев набляга на приказното излъчване, което ни позволява да усетим магия дори в по-скоро сивкавото всекидневие. Една вълнуваща история, едновременно смешна и многопластова, брутално реалистична, чудесно диалогизирана, необикновена и заслужаваща вниманието на публиката.
