На Велики вторник в църква слушаме Евангелието за разумните и неразумни девици, които очакват младоженеца. Едните се подготвят предвидливо, наливат масло в светилниците си, а на другите светилниците изгасват, защото забравят да налеят масло в тях. Всички задрямали, но едните били предвидливи, а другите разсеяни, петте били подготвени, а другите пет нехайни. Случайно попаднах на илюстрация към тази притча. Петте девици със запалените светилници са нарисувани с ведри и открити лица, изразяват почтеност, бдителност, вгледани са в нещо невидимо за зрителя, само след миг и ще се усмихнат и развеселят с онази небесна радост и веселие, които се дават на чистите по сърце. А лицата на девиците с изгасналите светилници – наведени надолу или встрани, начумерени, зли, сърдити, миг преди да се разкрещят една на друга, преди да започнат да се обвиняват, мразят и очернят. Не ми беше идвало наум досега – по лицето на даден човек веднага можеш да познаеш какъв е светилникът му, има ли в него масло, свети ли. И не само по лицето му можеш да кажеш, а по всичко, което от препълненото му сърце говори устата му, по постовете му във фейсбук също, но това е друга история.
Десетте девици имат една и съща цел – да посрещнат младоженеца. Но само добри намерения не са достатъчни. Това е притча за нашата готовност, за нашата подготовка да реализираме мечтите си. Колкото по-силни са те, с толкова по-голямо усърдие се стремим към тях. Царството Божие също е мечта, но немарливото отношение към него е унизително, а провалът закономерен. Неразумните девици не правят най-елементарното – да вземат масло за светилниците си. На илюстрацията, на която попаднах, детайлно са уловени техните тревожни, смутени, изнервени погледи. Усеща се и завистта, с която гледат към другите пет девици, задето светлината огрява техните лица. Те не са причинили зло на някого, но грехът не е само причиняване на зло. Той е също небрежност, немарливост, безотговорност, забравяне, отлагане, липса на копнеж, липса на трепет, които превръщат изгасналия светилник в безполезна вещ, а тях самите в топлохладни същества. Нито топли, нито хладни. Без любов. А любовта гори и свети. Отец Ангел в проповедта си в неделя каза: ако се научим да обичаме, омразата сама ще си тръгне от нас.
Защо на Велики понеделник и вторник си припомняме още и случката с безплодната смоковница, и притчата за талантите? Какво е общото между тях, въпреки че изглеждат тъй различни? И защо ги слушаме в началото на Страстната седмица, през последните земни дни на Христос?
Иисус възкресява Своя приятел Лазар в градеца Витания, вестта за чудото се разнася, първосвещениците се наговорят да Го убият. Малко по-късно в дома на Симон прокажени една жена помазва нозете Му с миро, а голямо множество народ се стича, за да види и Него, и Лазар. Последва тържественото влизане в Йерусалим, палмовите клонки, възгласите „Осанна”, възторженото Му посрещане. Вечерта отново е във Витания, за да пренощува там. И именно на следващата сутрин край пътя вижда смоковницата, отрупана с листа, но без нито една смокиня на клоните си. И изрича проклятието занапред да няма плод от нея во веки. Тя веднага изсъхва. Учениците на Иисус се учудват на видяното. Само няколко дни по-рано пред техните очи погребаният от четири дена Лазар излиза от гробната пещера, а сега Иисус показва силата Си по обратен начин. Защо постъпва така непривично? Преди няколко дни прочетох най-духовното обяснение на тази загадка в едно тълкувание но митрополит Антоний Сурожки: „Толкова чудеса, изцеления извършил Христос и възниква въпросът: защо именно съдбата на смоковницата била такава горчива? Ако тя беше просто безплодна, без листа, изсъхнала, Христос нямаше да я осъди. Може би Той даже щеше да изрече слово на живот и да ѝ донесе обновление. Но това дърво горделиво се пъчело с листата си, сякаш казвало на всички и на всеки, че си струва да дойде при него и ще намери богат урожай. Но на нея имало само едни листа. Имало видимост, а реалност нямало. Тоест имало обещание за нещо, което у нея нямало“.
Тази тъй прелестно разлистена смоковница не прилича ли и на нас, съвременните хора – пищни, бляскави, ефектни, привлекателни, но плитки, повърхностни, пусти, топлохладни. Нито топли, нито хладни. Без любов. Без плод. Без дори една-единствена смокиня сред листата си.
Никакъв плод не дава и онзи злополучно закопан в земята талант. Слугата не оценил добротата и щедростта на господаря си, защото имал изкривена представа за него, днес бихме казали, че имал фалшива информация за него. Фалшивата информация достига до всеки, но този, който я разпознае, се опазва от нея. А опазването от фейка е отново въпрос на будност, бдителност, отговорност и запален светилник. Удивително е колко полезно може да ни бъде Евангелието дори в нашето злободневие.
И неразумните девици с изгасналите светилници, и лукавият слуга със заровения талант, и разлистеното дърво без плод – всички те прекъсват своята връзка, своето съработничество с Бога, своето общение един с друг в топлота и радост, своята кинония. Остават затворени в себе си, топлохладни. Нито топли, нито хладни. Лишени от смисъл. А връзката с Бога е потребност на любовта, тя е копнеж, който ни оживява, кара сърцата ни да горят. Любовта гори и свети. Любовта не закопава таланта. Любовта ражда плод.
