Най-известната Соломонова притча е тази за двете майки, които спорят за едно и също дете. Може да е притча, може и да е действителен случай. Те живеели в една къща, детето на едната било починало, тя страдала и искала да открадне детето на другата. Всяка настоява, че детето е нейно. Спорът се нагнетява, става все по-яростен, и двете са убедителни в желанието си да имат детето за себе си, никоя не отстъпва, а и никой от околните не намира начин как да разреши спора, как да прецени коя е правата и коя е лъжкинята, никой не смее да вземе страна. Затова завеждат и двете жени при цар Соломон. Само той може да извърши праведния съд. Но как, след като и той няма никакви доказателства?
Той изслушал просителките, останал сериозен и замислен и след малко невъзмутимо заповядал – бебето да се разсече на две, за да имат и двете майки по половин дете. Това било справедливото, макар и абсурдно разрешение на налудничавия спор.
Соломон прекрасно знаел каква ще бъде реакцията на истинската майка и на другата, лъжливата, която искала да присвои бебето: „И отговори на царя оная жена, чийто беше живият син, защото цялата ѝ вътрешност се бе развълнувала от жалост към нейния син: о, господарю мой! Дайте ѝ това дете живо и го не убивайте. А другата казваше: нека не бъде ни мое, ни твое, сечете“.
Ето тук е моментът, който винаги ме е изпълвал с вълнение в този разказ.
Соломон знае предварително, че реакцията на двете жени ще бъде различна. Мъдрият съдия знае, че само истинската майка е тази, която обича детето. Знае, че реакцията на тази, която има любов, ще бъде различна. Остава само да наблюдава реакцията. Когато знаеш това, съдът става лесен.
Соломон стига до истината през любовта. Той вижда любовта и тя отваря очите му за истината, любовта проговаря, любовта му посочва какво да отсъди. Само любовта говори истината. Или казано наобратно – истината е там, където е любовта. Любовта и истината се покриват. Там, където няма любов, няма и истина.
Другата жена била готова детето да бъде разсечено, защото не е нейно и не го обича и дали е живо, или мъртво – за нея е все едно. Желанието ѝ да го притежава е егоистичният инстинкт на кукувиците, които крадат чуждите птичета от гнездата им, за да не бъдат сами в своето собствено гнездо.
Любовта и истината са в основата на нашия живот. Или поне ние се стремим именно те да бъдат в основата на живота ни. От тях да се определят нашите действия и решения, те да са в основата на отношенията ни с другите. Те да са нашият компас. Те да са центърът, около който е изградена нашата личност. Те да ни определят като нравствени или безнравствени. Чрез тях да възпитаваме децата си. С тях да правим равносметка на живота си, когато дойде неговият залез.
Любовта и истината са кръстът, който свети вътре в нас. Понякога помръква, понякога се разпалва.
В една от проповедите си преди Кръстовден отец Сава каза, че Христос винаги събира – Той събира небето и земята в едно; кръстът е като знака плюс – земята плюс небето; всеки, чийто вътрешен взор е отправен към кръста, се събира със своя ближен, чийто център е също в кръста… Кръстът е дървото на живота, което е слязло от Рая в нашия свят, каза още отец Сава, и ние можем да вкусим от плодовете му и чрез тях да се завърнем в Рая.
Кръстът е любов и любовта е кръст. Кръстът е пресечната точка на любовта и истината. Кръстът на любовта и истината запази детето цяло, неразсечено, подаде го в ръцете на истинската му любяща майка, която беше готова никога повече да не го зърне, но то да остане живо, да остане цяло, да остане ненаранено, макар и отглеждано при чуждата жена.
Любовта приближава истината до нас. Без нея истината може да бъде далечна и студена. Любовта прави истината не само топла, но и красива.
Тя е единственият дар, който никога не отпада. Любовта не само спаси живота на детето, но показа истината и то така, че никой да не се съмнява.
