Начало Сцена Любовта и милостта са невъзможни
Сцена

Любовта и милостта са невъзможни

Николина Делева
04.07.2024
2565
„Венецианският търговец“, фотография Яна Лозева

„Венецианският търговец“ от Уилям Шекспир, превод Александър Шурбанов, постановка Явор Гърдев, сценография Никола Тороманов, костюмография Свила Величкова, музика Калин Николов, вокали Деница Серафим. Участват: Самуел Финци, Павел Иванов, Александър Тонев, Радина Кърджилова, Пламен Димов, Каталин Старейшинска, Ненчо Костов, Кремена Деянова и др. Премиера 12 и 13 май 2024 г. , Народен театър „Иван Вазов“.

Шекспир определя „Венецианският търговец“ като комедия, но въпреки финала, в който никой не умира, това е по-скоро мелодрама, звучаща в някои моменти като история на ужасите. Често венецианският търговец от заглавието се асоциира с Шайлок-евреина-лихвар, но на практика заглавието визира Антонио.

Това, което зрителите в Народния театър гледат, не е пиесата на Шекспир, а нейна формално и съдържателно променена мултимедийна режисьорска версия. Модата да се осъвременява и политизира класиката, като чрез нея се говори за настоящето, обикновено използва познатото заглавие за привличане на вниманието и влизане в негласно състезание с други нестандартни версии и интерпретации на оригинала. Главният герой – евреинът Шайлок, и отношението към него установяват паралел със сегашната геополитическа ситуация. Режисьорът осъвременява пиесата, като я свързва с днешните проблеми в мултикултурните общества на глобализиращия се свят.

Венеция – един от най-големите търговски пристанищни градове през Средновековието, богат и пищен, град на изобилие и богатства, шумен, изпълнен с живот, аромати и цветове, в трактовката на Явор Гърдев е студено, монохромно пространство, решено в черно-бяло (сц. Н. Тороманов), изпълнено с отчуждени хора, разположени сред външна пустота, която е като отражение на тази вътре в тях. В сценичната версия са добавени текстове на италиански, немски, еврейски, английски, арабски – езиците, на които богатата наследница Порция (Р. Кърджилова) говори с ухажорите си от цял свят, отегчено сменяйки с дистанционното каналите за видеовръзка с тях, която гледаме на голям екран над сцената. Черните костюми на актьорите са като на хора от света на бизнеса, такова – делово и студено, е и поведението им дори когато са влюбени и би трябвало да изгарят от страст. Мерената реч, архаичният изказ и словоред стоят като анахронизъм на деловите костюми. Безкрайната любов между Антонио (П. Иванов) и Басанио (А. Тонев) изглежда не е само приятелска, а нещо повече. Намек за това има и при Порция и нейната служителка и приятелка Нериса (К. Старейшинска). Има един момент, в който Порция ѝ казва: „Хайде да си представим, че имаме това, което нямаме“, а Нериса отговаря: „Да си играем на мъже ли?“, след което Порция се оглежда и казва: „Дано не ни чуе някой!“.

„Венецианският търговец“, фотография Яна Лозева

Взаимоотношенията в представлението са сякаш мрежа от привидности и манипулации, любовта на Порция към Басанио не е безусловна, а е договор изпитание, който го принуждава да избира между благодарността към адвоката, спасител на приятеля му Антонио, и верността към клетвата да пази пръстена на Порция с цената на всичко. Въпреки разгулния живот и удоволствията Антонио и неговите приятели сякаш не изпитват истинска радост от живота, Басанио и Лоренцо (Н. Костов) уж се влюбват истински, но всъщност по сметка в момичета, които им носят зестра в чували с пари. В анонса към спектакъла Гърдев говори за „вътрешния плам“ при Шекспир като основа на конфликтите – този плам се обяснява като често неосъзнато привличане или отблъскване към някого. Това е странно, защото актьорската игра и отношенията на сцената създават усещане за рационална механичност и студенина, без какъвто и да било плам. Радина Кърджилова – Порция, е доказано добра актриса и може да се справи отлично с всякакви актьорски задачи, но в случая като типаж прилича по-скоро на пресметлива и властна бизнес дама във вечерна рокля, отколкото на влюбена девойка. Персонажите изглеждат плоски и силуетни, нямат плът и живот. Изключение е Шайлок – Самуел Финци, но като че ли и той не получава възможност да покаже всичко, на което е способен. Той е като контрапункт на всички останали – сложен като мотивация, едновременно жесток и раним. Един от красивите моменти е бащинският жест на любов, с който докосва лицето на предалата го дъщеря Джесика (Кр. Деянова). Финци се откроява и е сам на сцената, също като своя герой в сюжета. Неговото актьорско изпълнение разчупва емоционалната монотонност и внася свежи, комични елементи. Той предизвиква съчувствието на зрителите и изглежда сякаш е положителният герой, а не злодеят. Желанието му за кръв и мъст е продиктувано от наранената чест – в продължение на години той е обиждан и унижаван от Антонио и приятелите му, те са замесени и в бягството на влюбената му в неверник дъщеря, която пилее откраднатото му богатство. Разглезените венециански аристократи се гаврят с него и го унижават заради произхода и заниманието му, докато Шайлок е честен по свой начин и пунктуално спазва договорите. Никой не проявява милост към него, но в същото време всички очакват той да прояви милост и да опрости дълга на Антонио.

Законът, предназначен да обединява и уравновесява разнородното общество на Венеция, се оказва в противоречие с милостта и справедливостта. Явор Гърдев променя сюжета на Шекспир, като на съдебното дело адвокатът защитник на Антонио не е преоблечената Порция, а нейният служител Басанио. Той демонстрира гъвкавостта и разтегливостта на правото, като намира аргументи, с които хем договорът да бъде спазен, хем да не може да бъде изпълнен и Антонио да остане непокътнат. Дори нещо повече – лихварят е без вина наказан с отнемане на имуществото му.

„Венецианският търговец“, фотография Яна Лозева

Представлението е неравномерно като ритъм и се проточва в рамките на 3 часа, накъсвани от паузи, декорите се местят и се сменят екраните с изписаните на латински имена на домовете на участниците, които отбелязват смяната на мястото. Повишаването на тона и ускоряването на движенията след това не успяват да компенсират усещането за прекъсвания на действието и ненужно удължаване на някои моменти, например тегавото и скучно начало с Порция на празната сцена. Забързаното говорене в стих значително снижава качеството на артикулацията и яснотата на произнасяне на думите. Отделно от това вниманието се раздвоява между екраните и сценичното действие. В спектакъла са събрани добри актьори, но тяхното изпълнение създава впечатление за нещо технически разчетено и изпълнено точно, но разочароващо и студено, лишено от истинска емоция. Дори краят със събиращите се любовни двойки е така изигран и решен сценично, че не оставя усещане за хепиенд: Порция се мъчи да хвърля тежките чували с пари към дъното на сцената, френетично се прегръщат с Басанио и скрепват съюза помежду си с агресивна целувка. Същото правят Нериса и нейният любим. Остава горчивото усещане, че любовта в съвременния прочит на Шекспир е нещо невъзможно и липсващо също толкова, колкото и човешката милост.

Николина Делева
04.07.2024

Още от автора