Интервю с Любов Кронева
Три години след приказните истории от „Бабини ягини“ се завръщате с „Хората са нежни“, как приказките метаморфозираха в разкази?
Не мога да пиша една и съща книга, както правят някои писатели, доскучава ми. Така стана с приказката за Спящата красавица, която се буташе напред още от „Бабини ягини“ и всъщност там е мястото ѝ, но аз все я отмествах. Горе-долу по това време се появи вирусът, пандемията, какви ти тук красавици. Исках педантично да опиша какво се случва, как новата колективна тежест съкрушава съзнанията, неосъзнатото понякога нежелание на хората да живеят. Опитите им все пак да оцелеят. Често пъти това означава способност да се разсмееш, да излезеш поне за кратко от мрачното си състояние. Колет описва такава случка. Майка ѝ погребва мъжа си, прибира се в празния си дом, сяда до масата и не спира да плаче, тогава през отворената врата от двора влиза котенце, подгонва опашката си, прекатурва се през глава, а тя плясва с ръце и се разсмива. В „Хората са нежни“ ролята на прекатурващото се котенце пое последният разказ, който написах донякъде от егоистични подбуди: аз исках да се разтоваря душевно.
„Хората са нежни“ е четивна книга, лекотата на четене значи ли и лекота на писане? Споделете малко от кухнята на вашия писателски процес?
Лекота няма. Първо пиша на ръка, дращя с ужасния си почерк, допълвам над редовете, и на този етап съм с усещането, че много добре се получава. После вкарвам текста в компютъра, падам духом под нулата, тцъ, тцъ, тцъ, казвам си, бива ли така да се излагаш, Кронева! Случва се часове наред да стоя над един абзац. Или пък разказът спира, не ще да върви нататък, с което ми показва, че пак нещо съм объркала и той ме чака да се осъзная и да го поправя. Или почва да се разказва от края, от средата, стига и до началото, натрупва фрагменти и пет пари не дава, че някой върви след него, събира ги и се опитва да ги свърже смислено.
Страдате ли от перфекционизъм при писането?
Струва ми се, че поне от това не страдам, щом мога да напиша обелки от яйца, вместо черупки и три-четири пъти да повторя в един абзац балконска врата и вратата на балкона. Не мога дори да преценя станал ли е един разказ, не е ли, щом той внезапно свършва, а аз си мисля, че още куп неща е трябвало да добавя. Имам късмет с редакторите. Благодарение на Катя Йосифова винаги знаех доколко съм на пътя и доколко съм в къщата, много е важно това усещане за мен, позволява ми да не вися между небето и земята. Перфекционист е Красимир Лозанов, редакторът на „Хората са нежни“. Той е неотклонен последовател на Вонeгът, който в едно от есетата си казва, че всички писатели искат да пишат както джаз-музикантите свирят, да се реят като чучулиги из небесата, но не бива, понеже трябва да им се разбира. Красимир прекрати всяко „зарейване“ от моя страна. Много му дължа и съзнавам, че нямам с какво да му се отплатя.
Любовта, нейното осъществяване или респективно неосъществяване е голямата тема на повечето от текстовете в книгата. Кой от двата аспекта ви е по-любопитен като пишещ човек? Защо на съвременните хора им е все по-трудно да задържат една любов, къде се къса най-често нишката?
В литературата има четири големи теми: война и мир, любов и коварство. Край тях кръжат всички писатели, някои навлизат в тези теми толкова надълбоко, че след време, обикновено след смъртта им, ги обявяват за класици. Но те са малцина. Другите само кръжат и дай Боже, да докоснат нещо, съзвучно на епохата им. Тогава ще ги харесват и ще ги хвалят преди незабележимо да се пренесат в литературното гробище, понеже трудно се стига до пулсиращата сърцевина на случващото се тук и сега и до способността да я опишеш така, че туптенето ѝ да се чува и след векове.
Любопитно е да се види как се променя представата за любовта в различните литературни течения и понякога е трудно да се каже писателите ли я наблюдават в живота, или те самите я създават. Любовта започва щастливо според фон Клайст, но завършва трагично, а когато се появява Младият Вертер на Гьоте, повечето трийсетинагодишни мъже обличат сини фракове с жълти жилетки и вълна от самоубийствата им минава през немските земи. За Стендал любовта е колкото вълнуваща, толкова и мъчителна от мига, в който първите ѝ кристалчета се образуват върху сухата клонка на нечие битие. Олеша има прекрасно описание на любовта. Двама влюбени се прегръщат в парка, до тях художник рисува сини круши и казва на влюбения: дайте ми вашата любов, вземете моите сини круши, а влюбеният се позамисля и му отговаря: абе, яжте си вие сините круши! Но макар да отмина епохата на романтизма и да няма вече условия за шпаги и плащове, дуелите от любов и коварство не са отменени. Постоянно четем за тях в криминалните хроники. Стряскаща е жестокостта им. Не че ние сме станали по-примитивни и озлобени, винаги е имало хора, пуснали на воля под-човеците в себе си, проблемът е в това, че литературата днес някак си изостава от живота. Струва ми се, че в по-голямата си част здраво се е окопала в края на XIX век като средства и светоусещане и не може да мръдне оттам. Но не е моя работа да търся обясненията, все пак не съм литературен критик.
Благодарение на Катя Йосифова винаги знаех доколко съм на пътя и доколко съм в къщата, много е важно това усещане за мен, позволява ми да не вися между небето и земята.
Едно момиче в 9-и клас ме попита на презентацията в Бургас: какво е за мен любовта? На нейната възраст и аз много исках да знам отговора, но да е ясен и категоричен, дето се казва, да е отговор веднъж завинаги. Уви, никой още не го е издирил, затова и аз сега ще си спестя баналностите.
Забелязвам, че популярни софийски топоси присъстват в някои от разказите, коя е вашата София, преживяна чрез героите?
Обичам да ходя пеша, да обикалям улиците из центъра, да зяпам фасадите, балконите, харесвам къщите с еркери и красиви пътни врати. Най-често се разхождам по „Граф Игнатиев“, спирам пред витрините, влизам в магазините дори нищо да не ми трябва, но през зимата там е топло, през лятото духа климатик, разглеждам едно-друго и повличам крак. След мен задължително се отбиват още поне петима души, почват да пазаруват, подхващаме разговор от типа „това много ви отива, това също, но не толкова“, случва се да ми разкажат за семействата си и какво мислят за политическата обстановка. Всъщност този навик ми е от най-ранно детство, когато редовно бягах от къщи, за да общувам из улиците с непознати хора, и понеже живеехме на самия пъп на Бургас, веднага се оказвах сред навалицата към морската градина. Единствената разлика е, че сега се прибирам без чужда помощ, а тогава се загубвах и търсех милиционер, който да ме върне вкъщи. Не се прехласвам сред гори и планини, улиците са моето място.
Пишете наглед обикновени, ежедневни истории, но в тях откривам по щипка ирационалност и метафизичност, това ли е почеркът, към който сте се стремили през годините?
Обикновеното, ще го кажа направо – баналното, от край време ми се струва пленително поради куп неща, скрити в него. Привидната му делничност и монотонност. Почнеш ли да ги описваш, оказват се пълни със събития, наглед дребни, но често пъти са болезнени, разчоплят коричките на стари рани, има там нещо, което те мъчи и досега не си могъл да го надживееш. Примерно вървиш нанякъде, смяташ да се отбиеш в супера, да напазаруваш за вечеря, изведнъж спираш в началото на някаква улица. Краката не те носят нататък, ясно ти е: не искаш, не можеш да минеш оттам, глупаво е, детинско е от твоя страна, готов си да се порицаеш, но ще обиколиш квартала, за да избегнеш това място. И ще ти е криво, ще забравиш за супера, и на никого не би могъл да разкажеш как си се въртял на една улица, сякаш само за теб там са вдигнали бариера. Кой управлява тези неща в човека – висшите сили? Или неговото разбиране за Бог?
А стремеж за свой почерк нямам. Затова пък имам задачата да разкажа една история по най-точния начин, с най-точните думи, за да стане от нея разказ, който ще хвърли малко светлина към черното на хаоса.
Доколко заглавието на книгата носи някаква оксиморонност? Губим ли способността си да бъдем нежни и добри човешки същества?
Хората отвътре са нежни и крехки. Лесно се съсипва душевното им здраве, лесно се убива нежното им вътрешно същество. Индианците вярват, че всеки има животно или птица, свой тотем, който ще му помогне в опасен момент, според християнската религия това е ангелът пазител.
Макар да отмина епохата на романтизма и да няма вече условия за шпаги и плащове, дуелите от любов и коварство не са отменени.
Гурджиев смята, че в човека има вътрешно същество, най-често е дете, което би трябвало да расте и да се развива хармонично с възрастния, но в повечето случаи е оставено да залинее и да умре, превръща се в куха мумия. Ако се вгледаме, доста мумифицирани отвътре личности срещаме. Идеята на Гурджиев ми хареса. Пък и в разказа извънземни наричат хората нежни същества, а те все пак имат поглед отстрани.
В публичното пространство не спира да циркулира въпросът – как една нация като руската с толкова „велика култура“ е способна да извърши подобни зверства, какъв е вашият отговор?
И немската култура е велика, но това не спря Втората световна война, лагерите с газови камери, страшните опити с хора. Кладите с книги от немски писатели по площадите. После, докато течаха процесите в Нюрнберг, някой отговори ли на горния въпрос?
Две Русии съществуват паралелно в едно пространство и почти нямат допир. Едната Русия е от великата култура и тук няма място за кавички, другата е онази тълпа, която препуска из метрото с вързопи, крещи и се блъска или лежи по тротоарите от тежко пиянство. Тази Русия едвам избутва осми клас, страда от наследствен алкохолизъм, не е в състояние нито да учи, нито да работи, и великата култура ѝ е… щях да се разсмея, но ми се приплака. Нека да не се заблуждаваме, че това се случва само в Русия. Положението и у нас, и в целия свят не е по-различно.
Да се върнем към литературата, преводачеството е важна част от заниманията ви, с какво ви помага при писането на художествени текстове?
Нито ми помага, нито ми пречи. Между писането и превода няма нищо общо, както няма прилика между устния и писмения превод. Единият иска бързи реакции, развита краткотрайна памет и думите да ти идват навреме. При другия превод – вглъбяване, бавно навлизане под кожата на автора и абсолютна преданост към неговите думи. Случва ми се, когато пиша, точната дума да се появи на руски. Отварям речника, търся синонимите ѝ на български. Двата езика са в главата ми като скачени съдове, уравновесяват се някак си.
Любов Кронева е родена в Бургас. Завършва факултета по журналистика в Московския държавен университет „Михаил Ломоносов“. Работила е за различни вестници, също и като преводач от руски език. В литературата дебютира с романа „Черни лалета за Кант“, следват романите „Къщата с ангелите“, „Кирка и сънищата“, сборниците с разкази „Банално“, „Вълча Богородица“, „Бабини-Ягини“. Автор с разпознаваем език, неподражаем усет за повествователен ритъм и философска дълбочина, Любов Кронева е сред ярките имена на съвременната българска проза.
