Програмата на „Световен театър в София” (част от театралния фестивал „Варненско лято” 2013) сблъска интимните човешки емоции с онова, което ги убива.
Любовта (била тя измамна, споделена, въображаема; семейна или родова интимност, или просто любов към изкуството) в опозиция на всичко, способно да я заличи, – тази тема като че ли стана общ знаменател за петте спектакъла от международната програма на Международния театрален фестивал „Варненско лято” 2013, представени и в рамките на „Световен театър в София” (3-8 юни). Най-ясно проличава в един въображаем паралел между две сцени от „Буря” (Градски театър Любляна – Словения) и „Завръщане” (Losdedae, Мадрид – Испания), сблъскващи любов и баналност, любов и делничност, любов и бит. Катерина от „Буря” на Александър Островски седи с гръб към публиката (скованата стойка и отпуснатите рамене говорят повече от лицето) и гледа телевизор, бълващ сапунени сериали. Телевизорът й е оставен на прощаване от нейния мъж, за да си запълни някак времето, докато той се спасява с кратко бягство до Петербург от деспотичната си майка и брачната скука. В „Завръщане” двама влюбени предвкусват романтична вечеря – вазата, бутилката вино, дори приборите и чашите се спускат някъде отвисоко над масата като сбъднато вълшебство. Постепенно обаче въжетата, на които те висят, губят своята гъвкавост и се превръщат в решетките на клетка, където битът е хванал Жената. Масата вече не е споделена наслада, а бариера, желязна завеса между двамата.
Макар да се изразяват на различни сценични езици – ярка съвременна версия на драмата на Островски от 1859 г. (реж. Йерней Лоренци) и авторски танцов театър (хореография Чеви Мурдай, с участието на Чеви Мурдай и Марта Етура) – двата спектакъла говорят за едно и също: за любовта като кратко възпламеняване на метеорит, врязал се във враждебната атмосфера на делничното и станал на пепел. В „Завръщане” любовната еуфория е представена като торнадо от стотици алени листенца, увлекли двамата в своята вихрушка, която обаче лека-полека се утаява в горчивата мътилка на разминаването, отсъствието, насилието…
В „Буря” любовният екстаз е невинен като детска игра. Катерина и нейният таен възлюбен се търкалят по земята в първичен захлас, открили някакъв свой си, непонятен за околните език, който блика от светла радост и освобождаващо забвение: тя за миг е забравила за демоничната си свекърва и нелюбимия съпруг, той – за деспотичния чичо, от чиято воля зависи наследството му. Но това е за кратко, като изтрещяване на суха гръмотевица в задаващата се буря. После Катерина е погълната от (само)вменена вина, която признава на всеослушание; той е пратен за наказание в Сибир и няма кураж да я вземе със себе си, въпреки молбите й. Краят е предизвестен – тя се хвърля във Волга.
Паралелът между суровата интерпретация на „Буря” на Лоренци (9 награди от Международния фестивал в Марибор – най-големия театрален форум в Словения) и Ибсеновата „Нора” е видим с невъоръжено око. И тук, също като в пловдивския спектакъл на Крис Шарков „Куклен дом”, темата за освобождаването от лицемерния морал, духовната убогост и жестоките патриархални нрави, за спечелената с цената на живота свобода е пренесена с непоклатима логика в ХХI в. Живото присъствие на квартет „Волга” в „Буря” допълнително нагнетява статичното електричество на емоционалната буря в постановката. А финалните сцени са спасени от (почти) неизбежния за Островски мелодраматизъм благодарение музиката на Бранко Розман и нажеженото до краен предел звучене на контрабаса, двете цигулки и флейтата.
В „Облаци” любовта се явява под формата на стара семейна рецепта (едноименния сладкиш от заглавието), приготвена на сцената по време на спектакъла и наситила въздуха с ухание на идилични детски спомени, дъх на обживян от стара пражка фамилия семеен дом и тежки наследствени тайни. След представлението Вероника Швабова, хореограф, танцьор и автор на тази документална поема, раздава сладкиша като нафора на зрителите. Прави го в памет на близките си и далечни предци от широко разклоненото родословно дърво, за които говори нейният спектакъл. Сред тях има художник, концлагерист, самодейна актриса, заможен собственик на дъскорезница; прадядо, основател на чешката комунистическа партия и неговият син, разстрелян след процеса „Слански” като държавен изменник, от когото бащата се отрича публично с писмо до ръководството на партията; а също и една леля, превърнала се в семейна легенда, защото се научила да плува в затвора – легнала по корем на малко столче. Вероника Швабова ни показва това плуване на сухо: в нейното изпълнение то прилича повече на полет, на някакво откъсване на душата от тялото – вътрешно бягство, единственото способно да съхрани здравия разум на човек при невъзможни, нечовешки условия.
Документалната семейна хроника на Швабова постепенно засмуква в своя ритъм с уж дребните детайли на родовата памет – тропот на налъми по циментовия под на бараката в концлагера; страховита маска от семеен карнавал през 80-те; картонена къщичка, направена от кашон за българско вино; страници от дневник, изписани със старателен женски почерк; пожълтели семейни фотографии. В една от тях се „вписва” и днешната Вероника – нейната компютърна проекция застива върху снимката на екрана, хванала ръката на прабабата, докато тялото й продължава движението си по сцената, наслагвайки постепенно своите отпечатъци и върху изображението, и върху времето.
Компютърната анимация и новите технологии присъстват и в „Празна история на Forced Entertainment (Великобритания), създавайки внушението за кошмар наяве; за някаква излязла извън контрол компютърна игра или образ на антиутопичен свят, напомнящ „Бразилия” на Тери Гилиъм. Гласовете на четирима актьори, седнали зад оскъдно осветени бюра, като в радиопиеса озвучават пропадането на двамата комиксови герои от екрана Ким и Джаксън в този оживял ужас, както и срещите им със случайни непознати. Сценарият на Тим Етчълс (негови са също визията и режисурата) ги запраща от един към друг жесток абсурд, навързани без всякаква логика и възможни сякаш единствено в лошите сънища: в рамките на 12 часа те са евакуирани от апартамента си, попадат в подземията на градската канализация, ранявани са неколкократно, над тях издевателства садистично момиченце, нападнати са от гигантски пчели, озовават се в камион с развалено месо… Спасява ги само това, че са заедно и взаимно си помагат да не загубят и последната капка здрав разум. Тук любовта отдавна е рудиментирала до някакво далечно подобие на човешка интимност. Която обаче упорито отказва да се предаде.
Единствената любов от описаните дотук, която изглежда не е застрашена от трагичен край, е любовта на Самуел Финци към киното. На нея е посветен театралният джем-сешън/onemanshow концерт с елементи на театър на актьора, създаден със (съ)участието на джазмена Георги Дончев и композитора Даниел Регенберг. В колажа „Една нощ в киното” са омесени мелодии от черно-бели филми, истерични Уди-Алъновски монолози на тема отношенията мъже-жени, музиката на Анджело Бадаламенти и зловещата сянка на мистичния убиец Боб от „Туин Пийкс”, редувани с апокалиптични прогнози как технологиите и парите съвсем скоро ще изядат човещината – пак от любими филми на Финци-младши. Едва ли някой, който поне веднъж го е виждал на сцена, се съмнява, че това е същински човек-оркестър. Той за пореден път го доказа, жонглирайки в продължение на час с музикални инструменти, актьорски техники, немски, английски и френски език (всъщност най-слабото звено е драматургичната постройка на този филмово-театрален концерт, но на кого му пука, щом Самуел Финци е на сцената). Мои любими моменти от тази нощ в киното ще останат: смешната до сълзи песничка на Чарли Чаплин от „Светлините на рампата”, изпълнена на някакъв несъществуващ език, и неповторимият дует между Финци-младши и цигулката на неговия баща Ицко Финци.
На главната страница: „Завръщане“, Losdedae, Мадрид, снимка: Marta Vidanes/JMACGARIN
Очаквайте интервю с Николай Йорданов, изпълнителен директор на фондация „Варненско лято”
