Испанските филмови сюжети обичат разнообразието. В тазгодишната Седмица на новото испанско и иберо-американско кино бяха включени някои заглавия, които имат български разпространител.
Публиката у нас ще получи възможност да попълни пропуските си. Ето за какво става дума в три от тях.
Баскът Алекс де ла Иглесия е лошото момче на испанското кино. Той си пада по хорър – и като основно ястие, и като подправка, – често е крими, но го бива и в комедията. Филмите му нерядко са на ръба на кича и едва ли е любимец на критиката, но знае как да забавлява публиката. Новото доказателство е „Моята голяма нощ” – неистова пародия на риалити форм(ат)ите, телевизионните спектакли, социалните мрежи, музикалните примадони, профсъюзните конфликти, суеверията и всичко, което е открил в „хладилника си”. Голяма част от персонажите на филма са клишета, но съчетаването им в бутафорни ситуации, гарнирани с брутална насмешка и неочаквани изблици на насилие, неприсъщи за жанра, постоянно разколебават зрителя при всеки опит да категоризира преживяването си. Да, най-вероятно става дума за комедия, но от онзи тип, при който не можем да сме сигурни, че началният брой живи персонажи ще съвпадне с финалния… Попадаме в телевизионно студио, където са затворени музикални звезди, водещи, служители, технически лица и многобройни статисти. Снима се новогодишното шоу, през октомври. Отвън тече обсада на профсъюзите и уволнените от телевизията, а вътре се редуват гафове, музикални фойерверки и лични драми. В центъра на програмата са млад сексидол и зловеща застаряваща звезда с екстравагантен нрав. Водещите си правят мръсни номера, зад кулисите се промъква заговор за убийство, а на една от масите с изкуствена храна и напитки седи хубаво момиче, което носи лош късмет… Тривиално-непредвидимият сюжетът се изнизва на един дъх, докато се чудите каква магария още ще му хрумне и се кискате на всички модерни джаджи и апликации, които „облекчават” живота на хилядолетието ни. Траш и кич, без предразсъдъци.
В друг тип преживявания ни пренася „Зимна нощ в Барселона”. След игралния си дебют „Лятна нощ в Барселона” (2013) каталунският режисьор Дани де ла Орден се завръща към мозаечната структура за едно смешно-тъжно преплитане на няколко лични истории. В най-добрите традиции на „Наистина любов” (без нито за момент да оставя у зрителя впечатление за копиране) испанският филм ни среща с две семейства, двама самотници и с няколко младежи, които търсят „силни преживявания” в навечерието на Коледа. Обединяващата тема, разбира се, е любовта, а предимството на този тип драматургична структура е, че дава възможност сюжетните линии да преливат от една в друга различните аспекти на човешките взаимоотношения и трудностите, които персонажите срещат в търсенето на незабравимо преживяване или откриването на сродната си душа. Изнервена млада двойка е на път да забрави какво ги е събрало; две възрастни дами искат да признаят своята връзка пред близките си; младежи помагат на приятел да преодолее раздяла, както и склонността му да се влюбва на първа среща; двама приятели се озовават в тройка; възрастен мъж научава, че има дъщеря; един от тримата влъхви от предколедното шествие скача от колесницата и тръгва да преследва любовта на живота си, изчезнала преди години… С едно малко изключение героите не се познават помежду си, но житейските им ситуации някак неуловимо се допълват, сякаш в основата лежи една обща история, но всеки от персонажите допринася индивидуално за нейното разгръщане, за осветляването на детайлите и утвърждаването на посланието на филма. „Зимна нощ в Барселона” спазва пропорциите на романтиката, нищо не е пропуснато или излишно в пъзела от емоции и себеутвърждаване.
Романтиката е ключ и към сагата от „Палми в снега”. Когато става дума за испанска колониална история, свикнали сме да обръщаме поглед към Южна Америка, а тук неочаквано се озоваваме в Западна Африка, при това през ХХ век. Предпоставките за латино мелодраматизъм са налице, но режисьорът Фернандо Гонсалес Молина умело маневрира между житейските събития, политическите конфликти и емоционалните травми, за да ни преведе през лабиринта на няколко времеви пласта от 1953 до 2003 г. Драмата на братята Килиън и Хакобо от Уеска (Испания), които работят с баща си в какаова плантация в Екваториална Гвинея, е пренесена на екрана с впечатляващ баланс. Може би проникването на африканската културна традиция, едновременно свободолюбива и търпелива, е изиграло решаваща роля за овладения тон на филма. Видимото натрупване на противоречиви емоции, в контраст с ненатрапчивата сдържаност на персонажите, бавно покачва напрежението и поражда у зрителя усещане, че всеки момент може да стане свидетел на изригването на неподозиран вулкан. Фабулата преплита любовната история на Килиън и Бисила с изследователското пътуване на племеницата му Кларънс към африканското минало на семейството. И макар историята да не е твърде оригинална в контекста на испанската колониална епопея, чудесните актьорски изпълнения и отсъствието на мелодраматичен патетизъм превръщат „Палми в снега” в емоционално автентичен киноразказ.
