„Моята любов към Вагнер и Щраус не знам откъде идва. Аз просто я нося. Когато за първи път чух тази музика, си казах: „Това е моята музика, аз я разбирам, аз я чувствам, тя е в моите клетки“.“ Разговор с Алма-Лиза Бандаловска
Отдавна исках този разговор да се състои. Проследила съм през годините всички нейни големи роли на сцената на Софийската опера и по различни поводи и участия във фестивални събития във Варна и Стара Загора. Бях сред публиката и на някои от концертите ѝ. Разговаряли сме по повод подготовката на някои от премиерните ѝ роли.
Да, Вагнер най-често се споменава в нейната биография, тя наистина е сред всепризнатите негови интерпретаторки. Особено ярка е ролята ѝ на Зиглинде във „Валкюра“ – великолепно изграден, осмислен и представен образ, който позволява на певицата с развитието на сюжета да разгърне вокалните си и актьорски възможности. Забележителна е и като Гутруне в „Залезът на боговете“. Не ще пропусна едно от най-силните ѝ превъплъщения – Елза в „Лоенгрин“ – принцесата, която получава божествена закрила, но остава подчинена на човешките слабости. Остави незабравимо впечатление с великолепно пресъздаване на Елизабет в „Танхойзер“. Припомням си Лиза в „Дама Пика“ – ранима, крехка, отчаяно отдадена на обзелото я любовно опиянение. Ще спомена и един от последните ѝ Щраусови образи. След лъчезарната чистота на Хризотемис в „Електра“, Алма-Лиза Бандаловска изгради ярко контрастиращия образ в „Ариадна на Наксос“ на арогантната примадона, която тя превърна в отчаяна изоставена жена чрез вокалното изграждане и осмисляне на всеки тон. А Адриана Лекуврьор! Певицата претвори изключителните контрастни състояния на образа от най-лирични моменти до краен драматизъм с богати, сменящи се нюанси. Разбира се, през годините тя е аплодирана и заради крехката си изисканост като Мадам Бътерфлай и отчаяната саможертвеност на Лиу в „Турандот“.
Вагнер, Щраус, Чайковски, Верди, Чилеа. Това са композиторите, около които се върти в последните години творческият ви път.
Това е голямо разнообразие. Започнах с по-лирични партии, с Мими от „Бохеми“, Маргарита от „Фауст“, Лиу, Микаела („Кармен“). За моя лиричен глас беше най-подходящият репертоар. Но голямата ми мечта от Музикалната академия бяха Рихард Вагнер и Рихард Щраус. И тези мечти се сбъднаха една по една. Всеки човек има някаква емоционална и ментална предразположеност, това са композиторите, към които моята душа е отворена.
Когато учехте, те не бяха от най-изпълняваните тук в България. Кой пееше Щраус, Вагнер?
Пееше Анна Томова-Синтова. Аз я следях и когато дойде тук да направи първия концерт с Щраус и за първи път изпълни Саломе, бях на втория ред точно срещу нея. Спомням си, че имаше, както често казват, психосоматика. Сякаш моето сърце за малко спря. На Саломе. И аз не можах да разбера какво се случи. Но е било като предричане на моята среща с нея и със Саломе, което стана след девет години, когато започнахме да работим с нея. Мисля си, че има една предопределеност в живота.
А моята любов към Вагнер и Щраус не знам откъде идва. Аз просто я нося. Когато за първи път чух тази музика, си казах: „Това е моята музика, аз я разбирам, аз я чувствам, тя е в моите клетки“. Откъде? Това са много необясними неща. Нямам в семейството си някаква музикална линия. Аз съм първата. Но от дете това е моят път, който винаги много ясно съм виждала и по чудесни стечения на обстоятелства на мен ми се пращаха хора, учители, които ме насочваха, които ми показаха този нов свят. Бях уверена, когато дойде време за Вагнер, че това е моята пътека и аз стъпвам съвсем уверено, макар че все още не знаех езика, но моята душа го знаеше.
Освен големите Вагнерови опери, които постепенно изграждахте всички заедно в Софийската опера, сте правили и камерни рецитали с Вагнер.
Първо така започнах. Той е написал само десет песни. Винаги така съм тръгвала, полека, с малки крачки. Размахът вътрешно беше голям, но с мисъл, че не мога да посегна директно към Вагнерова партия. Затова започнах с песните по текстовете на Матилде Везендонк, които са най-известни. Намерих и неговите пет френски песни и една на немски. Така реших, че непременно ще изнеса рецитал. Направихме го с моята близка, прекрасна партньорка на сцената и моята учителка проф. Благовеста Константинова. Беше много силен концерт, изцяло с Вагнерова музика. Тя изсвири тогава и Смъртта на Изолда. Дойдоха много хора, помнят го и до днес. За първи път интегрално се изпълниха песните на Рихард Вагнер. Първата ми опера беше „Лоенгрин“, в концертно изпълнение.
Това беше през 2009 г., когато изпълнихте концертно и „Саломе“.
Със Саломе аз открих Рихард Щраус и видях, че моят глас обича Рихард Щраус и много добре се разполага там. Тогава дойде и съдбовната среща с Анна Томова-Синтова, която и до ден днешен е мой ментор. Така се предава нататък моженето, знанията. Аз ги взех от маестра Анна Томова-Синтова. Много научих от нея не само за музиката, за пеенето. Научих от нея като личност как да се движа в този сложен свят, в който живее оперният артист. Много са съмненията, които ни заобикалят. Човек трябва да изплува отгоре, както тя казва. Това казва госпожа Синтова, която е трябвало да пребори толкова препятствия в живота си с този божествен глас! Тя казва, че винаги човек трябва да се стреми към светлината, защото нашите среди не са толкова светли. Създаваме светли неща, но при нас процесът е като при едно семе, което пониква от земята, след като е заровено дълбоко в тъмното. Хората на изкуството все пак са с много развито его. Това е необходимо, тъй като само такова его може да трансцендентира тази музика, това умение към публиката. Това са много странни и езотерични, дори мистерийни неща. Затова от нея съм научила винаги да изплувам отгоре, винаги със светлина и винаги в името на истината. А истината винаги е от светлата страна. И каквото и да се случи, каквито и земетресения да има в живота ми, и в професионалния, и в личния, винаги си спомням тези думи, изправям се отново и тръгвам.
Госпожа Синтова правеше тук майсторски класове по покана на Пламен Карталов и работеше с певците в операта за няколко постановки и на Вагнер и на Щраус. Сега продължавате да се консултирате с нея.
Ние сме в много тесен контакт винаги. Когато имам нещо да попитам, винаги съм получавала отговор. Имаме много силна интуитивна връзка. Тя ме усеща от разстояние, когато нещо не е наред. Винаги получавам обаждане от нея. Това наистина е телепатична връзка. И огромната ми благодарност към нея, към нейната личност, към светлината, която тя въобще носи в света, защото е много голяма, световна личност и може би един от последните мохикани, които останаха тук, на земята.
Преди малко казахте, че винаги сте имали учители, които са идвали навреме. Как започна всичко и кога се обърнахте към операта?
Гласът ми го откриха акушерките в родилния дом. Това е толкова смешно. Майка ми винаги разказва, че когато съм заплакала, акушерките са казали: „Какъв интересен глас! Такъв глас не сме чували“. От малка съм пеела, в ритъм съм танцувала. Не е имало никакво съмнение накъде ще тръгна. Казвала съм: „Аз ще пея, ще бъда артистка“. Танцувах, рецитирах, нямах никакви спирачки за това. Всички трябваше да слушат и да ме гледат. Не знаех, че ще се насоча към операта. Не произлизам от музикално семейство, въпреки че от руската ми страна всичките ми прадеди са били народни музиканти.
Ходили ли сте в родния си град?
В Сиктивкар съм живяла до десетгодишна възраст. Имам много ярки спомени. След това пях в оперния театър. Бях поканена да изпълня Мадам Бътерфлай и Микаела. Имат ежегоден фестивал „Сиктивкарска пролет“. Там в детската градина много беше застъпена класическата музика. Като деца слушахме балети, малки детски опери. Беше заложено в образованието и предполагам, че това също е развило до голяма степен моя слух, моето естетическо чувство. На шест години казах на майка ми: „Сега аз ще свиря на пиано. Видях една школа. Хайде да отидем“. Отидохме, записаха ме. Майка и татко ми купиха пиано и започнах да свиря. Обаче моята любов беше пеенето. Бях много мързелива. Моят учител по пиано тук, в България, когато дойде на един мой концерт преди време, каза: „Добре че стана певица, защото беше много мързелива“. За пианист трябва много, много часове да свириш. Обаче това само от любов можеш да го правиш. А аз мога да пея толкова часове и това не ме уморява. Мога да чета, да слушам музика. Това никак не ме уморява. Човек по любов трябва да върви натам, накъдето го тегли душата. Но пианото беше необходимо. Радвам се, че все пак изучавах пиано. Това беше хубава основа, за да стана оперна артистка.
Големият интерес дойде, когато бях на четиринайсет години и гледах филма „Каста дива“ за живота на Винченцо Белини. Този филм насочи вниманието ми към оперното изкуство. Не знаех какво е опера. Никой не слушаше вкъщи опера. Никой не ми говореше за опера. И този филм ми разкри едно друго пространство, друг свят. Така намерих първата си учителка. Казах: „Аз ще кандидатствам с пеене“. В музикалното училище не ме приеха и казаха, че нямам глас. Моята първа учителка по солфеж беше и оперна певица и ме заведе на първата ми опера. Беше „Трубадур“ с Христина Ангелакова в ролята на Азучена, Михаил Светлев беше Манрико, а Мария Белчева беше Леонора. Мисля, че Руслан Райчев дирижираше. Много ми хареса и от този момент ходех много редовно и изгледах целия афиш на Софийската опера. Все още нищо не разбирах.
А преподавателите?
Сама намерих първата си преподавателка по пеене. Беше професор Сима Иванова. Отидох в Музикалната академия, при секретарката и казах: „Искам да уча оперно пеене. При кого да отида?“. Тя ми каза: „Нека да видя кой е тук. В момента е професор Иванова“. Почуках и тя каза: „Момиченце, какво искате?“. „Искам да уча оперно пеене“. „Елате да ви чуя“. Когато ме чу, отвори едни големи очи и каза: „Аз ще ви взема. Ще идвате всеки ден“. Това за мен е един истински педагог. Когато види таланта, да му помогне. А аз бях много отдадена. На следващата година ме приеха в Музикалната академия първа. Никого не познавах, защото обикновено в нашите среди се знае, че да те приемат в Музикалната академия е някакво чудо. Тогава разбрах, че когато трябва да вървиш в една посока, всичко ти помага по пътя. После започнаха да идват конкурсите един след друг. Аз бях много посветена на това, което правя. Нищо друго не виждах в живота си, освен музиката, пеенето. Много бързо минавах през репертоара. Започнах с камерна музика – Шуберт, Шуман, цялата класика исках да усвоя. Преди това барок. Минах през всички стилове, за да открия кой е моят. Мога да кажа, че освен немската музика, другата, която според мен отговаря на емоционалната ми природа, е тази на веристите – Пучини, Чилеа. Всички роли, които дойдоха в живота ми, бяха много специални и бяха свързани с моето личностно развитие. Те идваха навреме, за да ме научат. Сега, когато сама имам ученици, виждам как и при тях дадена роля идва, за да ги научи на нещо, защото всяка роля носи някакво послание и тя има отношение към певеца. Не е просто: „Ето сега ще изпея една роля“. Не, ролята остава в клетките на изпълнителя.
Има ли такава роля, която сте подготвили предварително в очакване да ви я предложат?
Не, защото нямаше време. Така се случваше, че ролите идваха една след друга. Имах желание, да кажем, за Адриана Лекуврьор, дълго мечтаех за тази роля. Тя дойде в точния момент. Имам още няколко роли, които бих искала да изпълня. Манон Леско ме интересува. Тук се игра, но не бях готова. Все пак гласът трябва да узрее.
Филмът „Каста дива“ е събудил у вас стремежа към операта. Не мечтаехте ли за Норма?
Бях много щастлива, когато дойде Норма. Пеех арията за себе си, много я слушах, познавах я добре. И всъщност за мен първата роля от „Норма“ беше Адалджиза. Беше комбинация от по-драматичен с по-лиричен сопран. За един ангажимент във Франция. След това дойде и Норма, но видях, че не е съвсем за моя глас, някак не ми пасва, и преживях малка травма с тази роля. И досега я обичам, имах възможност да я превъплътя, мисля, че беше доста успешно. Но не бях доволна от своето вокално пресъздаване. Може би ми трябваше повече време. Понякога времето не е достатъчно. В последните години всичко много набързо се прави и това е болезнено. Аз съм от певиците, които обичат много подробно да се готвят. Всяка роля изисква различна вокалност, различен глас да се появи, а за това е нужно време. Когато много се бърза, обикновено резултатът не е добър. И тогава реших, че все пак ще остана на Адалджиза. Защото тя по-добре пасваше на моя глас. Макар че Норма като характер съвсем добре ми легна. Но когато гласът се мъчи, не мисля, че е нужно всичко да бъде изпято.
Когато се готвех за това интервю, си припомних и някои доста интересни ваши сценични явявания. Гледала съм ви в „Пандора“, слушала съм „Песните на Шуон“. И си припомних, че все се питах, знаейки оперната ви ангажираност: „Кога успява тя?“.
Това много ме обогатява. Аз защо обичам Вагнер и Рихард Щраус? Защото са мистерийни. Като човек съм много свързана с невидимото. Аз живея в сънища, сънувам, виждам. Това е мой свят и затова винаги търся. Защото по-голямата част от оперите се занимават с човешки драми – кой кого убил, на кого изневерил, което понякога ме уморява. Аз искам нещо друго, нещо по-високо, нещо по-философско, нещо по-мистерийно, отвъд битието. И тогава се насочвам към тези произведения, които са малко извън класиката и позволяват един друг, не съвсем оперен звук. Много ме интересува азиатската култура, люлката на всички религии, и музиката също, да кажем, индийските раги. В „Шуон“ има много такава азиатска тематика и там си позволих някои волности в звука, да не е съвсем оперно красиво изпято, ами да е един друг звук, от другия свят. Позволих на гласа си да ми го даде, не да го измисля от главата, а моето тяло, душа да го претвори така, както го чува отвътре. Беше много интересно, много хубаво преживяване.
Често съм разговаряла с певците, когато предстои определена постановка, как виждат даден образ. Когато знаеш, че тази година ще пееш например „Електра“. Откъде тръгваш към ролята, която трябва да изпълниш?
От литературата. Аз много обичам да чета. Повечето ми колеги започват от слушането. А мен ме интересува съдържанието на операта, текстът. Търся всички източници, до които мога да стигна. Търся различните гледни точки. Дълго се готвя. Разбира се, уча си партията. И по принцип не слушам операта, докато уча, защото не искам да ми се набива нечий глас. Слушам след това, когато съм готова. Тогава вече искам да чуя кой какво интересно може да предложи. Защото има изключителни певци актьори, които могат да ми го покажат, след като вече съм научила езика на дадения образ, на дадената опера. Всеки път тръгвам по нов начин и си казвам: „Ах, това миналия път въобще не съм го видяла. Защо не съм го видяла?“. Откривам други неща и нюанси, които искам да добавя. Когато изграждам един образ, виждам как той се движи, какво прави в конкретния момент. Такава съм от дете и това ми носи огромно удоволствие, защото след това вече трудността да претворя ролята и да не бъда скучна отпада. Искам да бъда винаги самата аз, защото тялото е мое, но искам образът да структурира тялото ми. Ето това е трудният момент. Затова трябват репетиции, защото ние винаги можем рутинно да изпеем нещо. Но това не ми е интересно и много се ядосвам, когато гледам спектакли с рутинни жестове, рутинни отношения – тук страдам, там падам. Това много ме дразни.
А слушате ли изпълненията си?
Да. Слава богу, че имаме днес техника. Понякога толкова съм разстроена от себе си и си казвам: „Как можах?“. Никога не съм доволна. Трябва да се слушам. Не че се харесвам, не всичко харесвам и си намирам много кусури, но пък винаги си спомням едно интервю на Гундула Яновиц, която, попитана от друга голяма певица, Бригите Фасбендер, дали съжалява, след като е чула записа си, отговоря: „Не, това бях аз в този момент и съм дала най-доброто. Нищо не искам да променям“. Тогава си казах, че това е много правилно, защото ние не сме богове. Ние сме в процес. И когато този процес, всяка стъпка от него може да бъде записана и регистрирана, това е голямо постижение.
В тази професия се научих да ценя колегите си. Дълго време ми отне, защото егото ни е толкова голямо в началото, че виждаме само себе си. Обаче след години се научих да ценя колегите си и да се уча от тях, да оценявам техния талант, който е божествен, даден свише. И тогава това е такава благодарност и такова благоговеене пред всемира! Да, това е благодарност. Думата идва от моето сърце.
Ето например „Лоенгрин“, играхте го през 2024 г. Сега отново. Какво добавихте?
Отнемам. Искам някои неща като прекалената емоция, нещо, което е било по-външно, да го направя по-вътрешно. Това имам предвид, като казвам „отнемане“. Когато нещата са вътрешни, те са много силни на сцената и стигат много сигурно до публиката.
Ако е било по-изказано, с повече действие, с повече движение, с повече емоция, сега към гласа ли се обръщате?
Не. Сега тялото изразява с един жест нещо, което съм изразявала, да кажем, преди две години с няколко движения. Това идва с опита, с времето, трябва да отлежи, защото аз правя разлика между емоция и чувство. Емоцията винаги е малко хаотична, спонтанна, но понякога не е много ясно откъде идва, докато чувството е много голям жест и сила. Тогава то се проявява и чрез гласа, и чрез тялото, а зрителят не е заблуден какво иска да му каже героят. Няма заблуда, а има послание. Чувството носи послание. И ето това е трудно и затова трябват много спектакли, за да има натрупване, за да се освободим от тези малки, излишни емоцийки и да съберем чистата емоция като метафизичен, като алхимичен процес, за да дадем златото.
Гледам как работите с маестро Карталов във всички Вагнерови постановки, в „Електра“, както и с другите режисьори. Преди време също проследих и „Дама Пика“ с Вера Петрова. Тази продължителна работа с режисьора накрая дава плодове. Как се случва това?
Първо, аз съм много отворена. Правя всичко, което ми каже режисьорът. Искам да разбера неговата мисъл. Искам да разбера какво иска от мен. Чисто физически и мотивациите, за които винаги задавам въпроси. Аз съм много неудобна, все задавам въпроси, все съм любопитна. И когато ме убеди режисьорът какво точно иска, винаги казвам каква е моята мотивация, защо го правя. Този въпрос стои винаги за мен. Защо? Не просто отиди натам, падни тук. Трябва да разбера защо и ще застана и на главата си, и ще увисна във въздуха, ако мотивацията ми е правилна. Случвало се е понякога да не се срещам с режисьора. Обикновено не отказвам това, което той ми е предложил, но изпълвам съдържанието с друго. И тогава то става мое. И тогава ние се срещаме. Защото, ако той иска да изпълня неговото съдържание, няма да се получи, тъй като тялото е мое, гласът е мой, душата е моя. Образът ще говори чрез моето тяло. Трябва образът да се сприятели с мен, да станем едно, иначе ще бъде механично и публиката ще го усети. Аз държа да бъда органична на сцената, все едно си живея там. Понякога не се получава, но стремежът е, като се появя, да се каже: „Аха, това вече не Алма-Лиза, това е Хризотемис“. Или: „Това е Елза“. Важи особено при образите на Вагнер, които са толкова архетипни. Там има много работа, защото трябва не само да се разкаже историята, а и моята енергия, моята мисъл да обхванат идеята на Вагнер. Трябва да си много мотивиран и от страна на режисьора, и от страна на композитора и диригента. Слава богу, имаме музиката. В нея е всичко. И затова, когато музиката говори, аз също говоря. Тези инструменти, които в момента свирят, те свирят и върху моята душа. Театралните актьори срещат повече трудности, защото те трябва да си създадат динамиката. Ние сме улеснени от музиката. Но имаме други трудности. Аз не обичам много съвременните постановки. Този „режисьорски театър“ много ме разстройва. Гледам, защото искам да разбера какво се случва с нашето изкуство, и не ми харесва общият мейнстрийм. Но все пак винаги има изключения. Например миналата година в Залцбург гледах „Хотел Метаморфозис“ на режисьора Бари Коски с Чечилия Бартоли и още трима много известни, прекрасни барокови певци. Беше съвременен спектакъл. Събрани по тема мотиви, но толкова красиво направено. Когато в една точка се събере вечността – и миналото, и бъдещето, и съвременното, имаме всичко. Бях много щастлива след този спектакъл. Помня го до ден днешен. Ето такива спектакли вдъхновяват. Значи може и от съвременна гледна точка да се постигне, защото тези произведения са продиктувани от вечността. Ако има някъде вечна библиотека, тези произведения стоят там и винаги ще бъдат актуални. А когато се работи на парче и се вмъкват някакви злободневни, дребни драмички, това ме разстройва дълбоко. Но гледам, имам възможност да посещавам във Виена спектакли на големи режисьори, с големи певци. Виждам, че певците много често се борят с режисьора. Прекрасни певци, които са изтезавани от режисьорите. Това не ми харесва.
Казахте, че имате ученици. Отдавна ли започнахте да преподавате?
От три години имам ученици. Не са много, защото нямам време. Но аз се занимавам само с хора, които наистина са посветени на това, което правят. И не е моето любимо. По-скоро консултирам. Голяма отговорност е, но трябва да се предава нататък. Това е важно. Ако мога да помогна, го правя с удоволствие, с много открито сърце. В Академията бях една година, но нямам достатъчно време и искам да се занимавам с други неща.
Продължавате ли да покорявате върхове в буквалния смисъл на думата? Спомням си, когато ми разказвахте за прехода Ком-Емине, който стана сега атракция и заради филма.
Всички върхове тук, в планините около София, съм изкачила. Обичам много природата, обичам планината, продължавам да ходя. Това ще остане до края с мен. Тишината, връзката с природата, която означава връзка със себе си. Аз съм по-интровертен човек и когато съм сред много хора, това ме уморява. Имам нужда да си чуя мислите и да се събера, защото тази енергия ми трябва. Може и да съм си вкъщи, но да бъда сама, да няма никой около мен или да бъде един човек, който е много близък, който знае как да общуваме. Това е важно за мен. Енергията ни трябва, за да творим. Когато я пръскаме, особено чрез говорене, това на мен ми идва вповече. Освен това човек се подлага на изпитание сред природата. Например един маршрут като Ком-Емине или Петте планини… Това е голям изпит за самия човек, защото Ком-Емине е трийсет километра средно на ден, с раница. Трудни терени, не винаги времето е хубаво. Теренът се мени, животни се появяват, с хора се срещаш. Губиш се, намираш се, трудно ти е, болят те краката, нямаш сили. Но трябва да изкачиш този връх, за да стигнеш до хижата, защото иначе ще замръкнеш. Това ми помага и на сцената, защото понякога идва трудна фраза, дълга опера и си казваш: „Боже, нямам сили вече, трудно ми е“. И когато човек прави такива неща и в живота си, става по-силен. Ние се променяме, обогатяваме се, обогатяват се и образите, които правим. За мен най-важната мисия на артиста е да израсне като личност. Ние сме на сцената, ние сме на олтара, имаме голяма отговорност. Нямаме право да не сме искрени. Трябва да работим всекидневно за това.
Алма-Лиза Бандаловска е солистка на Софийската опера от 2001 г. През 2004 г. печели сребърен медал на Конкурса за млади оперни певци „Борис Христов“. Председател на журито е Гена Димитрова. Репертоарът ѝ е богат, освен италиански, френски и руски творби тя великолепно претворява и мащабните опери от Рихард Вагнер – Изолда в „Тристан и Изолда“, Зиглинде във „Валкюра“, Гутруне в „Залезът на боговете“, Елза в „Лоенгрин“, Елизабет в „Танхойзер“. Рихард Щраус също е сред предпочитаните ѝ композитори – Ариадна в „Ариадна на Наксос“, Хризотемис в „Електра“, Саломе. Специално внимание заслужават пресъздадените от нея Елизабет в „Дон Карлос“, Адриана Лекуврьор, Мадам Бътерфлай, Лиу в „Турандот“ (за тази роля получава Кристална лира), Лиза в „Дама Пика“, Татяна в „Евгений Онегин“, Донна Анна в „Дон Жуан“.
