Годишнината от влизането на България в Първата световна война (1 октомври 1915 г.) няма как да не предизвиква най-различни мисли и аналогии. Тези редове обаче не са посветени на паметни сражения. Иска ми се да разкажа историята на едни любовни писма от Голямата война (1914–1918), за техния превод от френски на български, за това как дори на бойното поле е било възможно сблъсъкът с противника да не прераства в дива омраза; как е било възможно да се съхрани достойнство и в най-тежки условия, както и да се зачете достойнството на „другия“, още повече когато него вече го няма.
В българската литература благодарение на Димчо Дебелянов имаме едни от най-пропитите с човечност стихове за онзи, който вече не ни е враг („Един убит“):
И по сивата земя,
топлена от ласки южни,
трепкат плахи и ненужни
с кръв напръскани писма.
Кой е той и де е бил?
Чий го зов при нас доведе,
в ден на вихрени победи
да умре непобедил?
Споменатите „с кръв напръскани писма“ изобщо не са само поетична метафора. От една френска енциклопедия за Голямата война (1914–1918) със смайване установих, че освен огромен брой боеприпаси (патрони, снаряди или мини) в хода на бойните действия между тила и фронта са били разменени над 1 млрд. писма. Можете ли да си го представите? И това е официалната статистика, става дума за писма и пощенски картички, минали през иглените уши на цензурата. А колко още са били пренесени по отпускари, връчени ръка в ръка, за да не бъдат четени от чужди очи.
Епистоларната литература е особено, дистанционно писане: една ръка пише, за да четат определени очи, но ето че картичката/писмото оцелява във времето – не само като изображение, печат или (пощенски) код, а като една от черновите в беловата на историята, където нечии, след което и още нечии други очи сякаш ще „изчегъртват“ прочетеното, за да привнесат вътре своето разбиране или неразбиране… Така близкото и далечното се сближават, анонимното се огласява, а миналото проговаря чрез съхранилите се свидетелства.
Защото – цензурирани или не – всички тези послания имат особена, не просто „съобщителна“ функция. Докато пътуват от адресанта до адресата, се случва нещо много важно: те са знаци, че някой мисли и държи на него, че го обича и че всяка вечер се моли той да се завърне жив и здрав от ада на бойното поле. След същата тази война френският християнски философ и драматург Габриел Марсел пише пиесата „Сърцето на другите“, в която главната героиня Роза дефинира любовта с думите: „Ти няма да умреш никога“. Докато някой е обичан, той е все още жив. Дори когато вече не е на този свят.
Ето защо войнишкото писмо и пощенската картичка от фронта е особен, нефикционален обект. Разбираме го по лавината картички-писма от Голямата война, съхранявани дълги години в скринове или по тавани. За да изникнат отново на бял свят, особено в паметни годишнини – при обявяването или края на Първата световна война. Тогава по витрините на големи книжарници в Европа (Франция, Белгия, Италия или Великобритания) могат да се видят томчета с писма на обикновени, неизвестни войници. Случва се те дори да влязат в класациите на „нон-фикшъна“ (документалистиката). Защото в тях има нещо неповторимо.
В България няма нито едно подобно издание въпреки масивите от войнишки писма, картички и фотографии от фронта, събрани в Държавния архив или Военноисторическия музей. Сто и десет години по-късно никой все още не е дръзнал да посегне към тях, явно още не му е дошло времето. В този смисъл приемете тези редове и като „провокация“, която донякъде присъства в една забравена книга, за която искам да ви разкажа.
Тя е озаглавена „От Струма до Черна“ и което е още по-необичайно – излиза не след края на войната, а по време на самата война, през 1917 г. Няма издател и очевидно е издание на автора. Би трябвало да е минала през военната цензура, макар патосът на някои от страниците да е трудно съвместим с пропагандната реторика, характерна за всички воюващи страни по онова време. Но още на корицата е указано, че се издава „в полза на семействата на убитите войници от 54 пехотен полк“.
Още по-интересна е личността на нейния автор – Сотир Янев (1891–1943). По онова време той е поручик от 54 пехотен полк на Седма рилска дивизия. Родом е от с. Стоб, Дупнишко, в началото на века учителства и следва право в Софийския университет, мечтае да специализира в странство, което става възможно едва след края на войната. Тогава му се удава да следва право в Швейцария и социални науки в Германия. Той е широк социалист от кръга на Кръстьо Пастухов, ярък противник е на тесните социалисти и никога не приема болшевишката революция в Русия. След войната става известен софийски адвокат. Независимо от идейните си различия е защитник на обвиняеми по процеса на ЦК на БРП и отървава поета Младен Исаев от смъртна присъда (Никола Вапцаров, защитаван от друг адвокат, няма този шанс). За благодарност на 15 април 1943 г. бива ликвидиран на входа на адвокатската си кантора от бойните групи на Комунистическата партия (от двойката „черни ангели“ Никола Драганов-Гуджо и Йордан Петров). Причината? Неговите публични сказки срещу СССР и живота в „комунистическия рай“, заради които по нелегалната задгранична радиостанция „Христо Ботев“ обявяват, че той ще си плати скъпо, а Цола Драгойчева в спомените си го нарича „главен комунистоядец“. Но всичко това вече е друга история, разгърнала се в края на Втората световна война, макар тя да е логично продължение на първата.
Нека се върнем към бойното поле през 1916 г., когато един млад 25-годишен поручик във вечерните затишия на фронта си води бележки, които нарича „импресии“. Те напълно се вписват в жанра на войнишкото писмо. Авторът, опрян на някой камък, обхваща „разстланото безбрежие на полето, блещукащите тук-там светлинки, губещи се в сивите талази на вечерната омара“. Глухи и безлюдни са селата в Серското поле. Слабата лунна светлина допълнително пробужда в душата му тъга. Защото хората ги няма. Всички са избягали. А това някога красиво поле днес е поле на смъртта. Дори окопите, които железните лопати на войниците подготвят за утрешните сражения, се оказват окопи от предишна война. И от дъното изниква стар скелет на воин, загинал някога тук, в друго сражение.
Сред тези „импресии“ обаче ярко се откроява „писмото до една френска вдовица“, озаглавено „За Пиер Менар“ (в оригинала – Пиер Меснард, което е буквалното изписване на фамилията, но не отговаря на произношението ѝ).
Текстът на това писмо е разтърсващ, още повече че бележките под линия категорично настояват на неговата автентичност. В първата от тях се уточнява, че Пиер Менар е убит през август 1916 г. на 300 метра край село Топалово (Серско). А във втората – че преводът на писмата е дело на д-р Бракалов, който е френски възпитаник.
Писмото до г-жа Менар започва така:
Мен се падна случая да го намеря и моя длъжност беше да се погрижа за вечното жилище на вашия храбър мъж. И аз изпълних тая длъжност с усърдие и пълно уважение към неговата памет.
Сотир Янев уточнява, че след боя тялото на подпоручик Менар е останало до българските позиции. На рамото му е висяла кожена чанта, която е била свалена и проверена в търсене на поверителни документи. Оказва се, че вътре има само фотографии и връзка любовни писма. Поручик Янев ги прибира и както сам признава, любопитството надделява. Започва да ги чете със съдействието на своя събрат д-р Бракалов. Така след затишието на бойното поле начева едно дълго четене в превод от френски на български. И чрез писмата на тази любяща жена всички в окопите се пренасят в друг един свят, в който „мъртвият не им е вече враг“, и изведнъж този непознат довчера човек, както и неговата съпруга, им стават близки.
Затова и в писмото си до г-жа Менар поручик Янев иска да изрази съпричастност със скръбта ѝ:
Виждам ви в минутите на най-тежка скръб, когато получавате траурната вест, да плачете цели дни и нощи и да се утешавате със своето дете. Една госпожа, облечена в траур, минава по булевард „Осман“. Това сте Вие. Целият шум на войнствения Париж ви измъчва като зловещ припев на вашето безкрайно нещастие. Връщате се вкъщи. Сядате в свойта стая, гледате към градината, а мисълта ви е далече, далече… в една южна страна, където слънцето грее по-силно, небето е по-синьо, но земята е кървава… Вие няма да забравите Македония! Искате да си представите гроба на вашия Рене, може би мислите, че няма следа от него или че няма да узнаете къде почиват тленните останки на вашия мил герой!
Опечалена госпожо! Рене Менар е спокоен и спасен. Там до село Топалово, в хубава градинка, обградена наоколо с високи тополи и засета с полска детелина, е гробът на вашата любов. Под него стърчи скромен дървен кръст с надпис: подпоручик Рене Менар от 2 резервен зуавски полк.
И което е още по-невероятно – как ли е минало през цензурата – той скърби за убития:
След погребението една вечер аз ходих пак на Реневия гроб. В лунната нощ – кръстът се белееше още отдалече, високите тополи шумяха тихо и над тоя самотен гроб аз плаках…
Накрая Сотир Янев пише, че има само още едно задължение – да върне всичките тези писма на съпругата му, но за „естетическо удовлетворение“ на фронтовите си другари си позволява да извади части от изисканата епистоларна проза на тази парижанка до нейния любим. Позволявам си да публикувам малък фрагмент от нея, век по-късно:
Очакването
Когато не те виждам, времето ми тежи, неизразимо много ми тежи.
Не зная какво е туй тегло, невъзможно за понасяне.
Усещам сърцето ми да вехне и дебне да ме напусне. Главата ми се скланя, аз страдам, аз плача…
Когато твоят могъщ глас обхваща моя спомен, аз тръпна, аз слушам… очаквам вцепенена.
Човек би помислил: „Бог се надвесва над мен“.
И аз цяла викам: „Боже, прати го при мене пак!“
Пробуждането
Върху туй приятно легло мога ли да спя още? Усещам парфюмирания въздух да трепти около мене. И твойта уста е едно цвете, на което парфюмът омайва – приближи се, о, мое съкровище, не изгаряй друг освен мене!
Пробуди се, пробуди се (Eveille, eveille toi)!
Но тази любовна струя, целувката, която мечтая върху твоите устни – не смея отново да ги поискам.
Позволени от твоето сърце, те ще удвоят моя живот. Уви! Твоят сън продължава и ти ме обричаш на смърт…
Из едно писмо
Имам нужда от твоите спомени, за да продължа живота си. Ти не разбираш, скъпи мой… Може би мислиш, че не съм в себе си? Но това е цветът на тоя лист, почти цвят на залязващото южно слънце, което ми каза да ти пиша така.
Може би ти страдаш? Навярно търпиш непоносима топлина, която уморява? Там е юг.
Но не! То е, за да те накарам да разбереш, че цялата твоя младост е за тебе.
Наистина ли като продължавам да те обичам ставам злодейка на младостта ти?
В този момент аз съм убита от грижи, но не желая да взимаш дял от тях. Обаче… моето положение го изисква.
… Всеки ден ще ти изпращам… обсипани с моите целувки.
Пиши ми от време на време и пази спомен за твоята…
28.06.1916 г.
Не знаем какво се е случило по-нататък с г-жа Менар и с нейното прекрасно момченце. Знаем обаче каква е съдбата на Сотир Янев и на неговото семейство, когато той бива посмъртно (!) включен в осъдителните присъди на Народния съд, за да бъде конфискувано имуществото му.
Историята е такава, каквато е, и си струва да бъде разказана.
