0
4019

Любо-питство или да питаш с любов

Попаднах на събиране на много хора – от различни професии, на различна възраст, с различни интереси и на различна степен на развитие. Бяхме събрани заедно по някакъв повод. Познавахме се повече или по-малко. Разбира се, всички се радвахме на свободното общуване помежду ни, на добрия кетъринг, на екзотичните коктейли, на прииждащото лято и уханието на липите. Но тази първоначална радост от събитието като че ли съвсем скоро се блъсна в някаква стена от осъзнаването, че с никого не можеш да си говориш, че с никого не си на една и съща територия, че на каквато и тема да се започне разговор, веднага се появяват мнения, отричащи казаното, че от тема на тема влизаш във все по-задълбочаващо се противоречие с останалите, както и всички помежду си влизат във все по-непреодолимо противоречие. Земята под краката ни невидимо се разделяше и всеки ставаше остров сам за себе си и започваше да говори самостоятелно като онези оратори в Хайд парк, без да го интересува, че никой не го слуша, че никой не е съгласен с него, че само от възпитание се прави, че го слуша и не му възразява. Едни бяха за служебното правителство, други против, едните харесват Мая Манолова и президента, други само президента, други само Мая Манолова, а трети смятат, че надеждата ни е в Слави Трифонов, едни са за европейските ценности, други ги проклинат, нали сме били видели докъде са ни довели, до гей парадите, едни се възмущават от пандемията, други се страхуват от нея, трети са депресирани от световната конспирация, четвърти са ѝ гневни, пети смятат ковида за изчезнал, шести, че е измислен, седми очакват наесен невиждана нова и окончателна вълна, едните са месоядци и винопийци, другите са вегетарианци и вегани, едни харесват българското кино от 80-те, други го заклеймяват като безвкусен соц… и така до безкрай, всъщност общуването е станало невъзможно. Защо всъщност се бяхме събрали?

Общуването отдавна е проблем сред нас. Сега невъзможността да се общува е стигнала до крайност може би заради преживения стрес от противоепидемичните ограничения, може би заради безпрецедентната конфронтация в обществения и политическия ни живот. Но така беше и преди пандемията, и преди разразяването на конфронтацията. Спомням си – от по-отдавна – фрапантен случай с моя позната, с която няколко пъти се бяхме виждали заедно с още други хора. Срещнахме се на улицата, спряхме се, бяхме само двете. Тя мълчеше, аз говорех, а аз въобще не съм от най-приказливите. Но иначе трябваше да се окажем в нелепата ситуация да сме се спрели и да мълчим. Разговорът е винаги двупосочен. Единият казва нещо, другият отвръща в същата връзка, след това първият продължава в своята посока и тук някъде вече започва да става интересно, любопитно и т.н. Нищо подобно. Моята позната отговаряше изчерпателно на въпросите ми до нея самата, нейното семейство, нейната работа, нейната дъщеря, училището на нейната дъщеря, проблемите на нейната дъщеря, роклята за абитуриентската вечер на нейната дъщеря, гримовете, прическата, екскурзиите на нейната дъщеря, кандидатстудентските изпити на нейната дъщеря, изпитваше видимо удоволствие, че проявявам жив интерес към нея самата и към живота на нейната дъщеря и колкото повече са впускаше в детайлни описания, толкова повече моят ентусиазъм и любопитство се изпаряваха, докато след половин час стоене на тротоара и слушане на словоизлияние за нейната дъщеря, приклещена от собственото си лекомислие и глупост, изведнъж се сетих, че имам среща, че вече съм закъсняла, че трябва бързо да тръгвам, сбогувах се с моята събеседница, която внезапно изгуби в мое лице един блестящ слушател, разочарованието се изписа по лицето ѝ, а аз направо бягах по тротоара от злополучната среща.

Не можем да водим диалог, но можем да водим безкраен монолог, стига някой лековерно да попадне в капана ни, стига само някой да прояви любопитство към нас. Впримчваме го в ласото на своя монолог и не го пускаме, докато той не припадне от изтощение или не побегне преди да е припаднал. Та такова говорене е по-лошо дори от мълчанието!

Не можем да общуваме, защото не харесваме другите, нямаме любопитство към тях. Харесваме само себе си, имаме любопитство само към нас самите. Другите са ни досадни, но самите ние на себе си – не. Другите ни изглеждат глуповати и дребнави, но самите ние никога не си помисляме, че сме такива. Другите ни отегчават с успехите или неволите си, но ние самите никога не отегчаваме тях с нашите успехи или неволи. Другите не разбират от политика, от изкуство, от история, от спорт, но и не се съгласяват, когато им обясняваме кое е правилно.

Всъщност причината да не можем да общуваме истински е в самите нас, вътре в нас – къде другаде, щом дори царството Божие е вътре в нас. Но и когато то отсъства, отсъства от самите нас. Защото царството Божие е общение. А нарушеното общение е клинична картина или ад. Като известната притча за лъжиците с дългите дръжки – с тях можеш да се храниш само ако подаваш на друг, а той на теб. Иначе оставаш гладен пред пълната трапеза.

Според притчата между рая и ада няма никаква друга разлика, освен отношението на хората един към друг.

За да има общение, трябва да има любопитство. За да можем да общуваме, трябва да сме любопитни за другия. Той трябва да ни е интересен. Съществува представа, доскоро и аз така се мислех, че любопитството е повърхностно – според изразите „празно любопитство“ или „повърхностно любопитство“, или „нездраво любопитство“. На любопитството се противопоставя любознателността. Но това всъщност са различни неща. Любознателността иска да знае, което я насочва директно към знанието и към резервоарите на знанието – книгите.

Съвсем различно нещо е любопитството. То е много по-широко, неограничено, необятно. Интересуваш се от другия дори когато си бъбриш с него за не особено значителни неща. Практически между близки хора няма граница на любопитството, то може да се насочва дори в територии, които се считат за невъзпитани. В такъв случай любопитството дори се превръща в измерител на близостта – колкото по-дълбоко се интересуваш от другия, толкова по-близък ти е той.

Но има едно много важно условие. То е предусловие: да питаш с любов. Това е любопитство. Другото е празнопитство или лъжепитство.

Както за всичко друго в света, наличието или отсъствието на любов превръща любопитството в ценност или порок.

Най-любопитни са децата. Любопитни са от първия миг, когато се появят на този свят. Любопитни са към всичко в този свят. Любопитството им няма граници. Когато започват да се появяват ограниченията, тогава всъщност се разделяме с детството. А можем да запазим любопитството си към света и когато пораснем. Най-интересните хора, които съм срещала, притежават неизчерпаемо любопитство. Всичко им е интересно, затова и те самите са интересни. Те са като големи деца.

Децата също са и най-обичащите. Тяхната любов, също като любопитството им, няма граници. Затова любопитството ни не може да не ни доведе до думите на Христос „който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15). Когото възпитаваме децата си, ние се стараем да ги направим като възрастните. А Христос е казал на нас възрастните, че трябва да бъдем като децата. Любопитството, питането с любов е входът към царството Божие, което е вътре в нас. Значи питането с любов е тайнственият вход и към самите нас.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНоминации за Годишните награди на Портал Култура (I кръг)
Следваща статияПозиционната игра