Начало Сцена Опера Людовик Тезие: „Последвах звездата си“
Опера

Людовик Тезие: „Последвах звездата си“

8304
Людовик Тезие, фотография Gregor Hohenber

„Верди беляза певческия ми път“. Разговор с баритона Людовик Тезие, чийто първи самостоятелен диск бе издаден от „Сони“ през февруари

Критиците се надпреварват да пишат за него. „Със сигурност най-добрият в момента баритон за Вердиевия репертоар“, отбелязва „Грамофон“. „Първият диск на големия френски баритон възвисява Вердиевия репертоар. Съпровождан от оркестъра на театър „Комунале“, Болоня, дирижиран от Фредерик Шаслен – Людовик Тезие внася в творбите на Верди богатство от багри и интерпретации, открояващи цялото богатство на този уникален репертоар“, е категоричен „Диапазон“.
„Ренато, какъвто рядко сме чували, така благородно представен; Форд, първата Вердиева партия на Тезие от 1998 г. в Тел Авив – атрактивен, мрачен… ; Ди Луна – многократно аплодиран на сцената, със стиснат юмрук и челюст; Яго – по-малко демоничен и по-могъщ; Риголето – кипящ от ярост; царствен Набуко; неукротим Макбет… Всички превъзходни, всички представителни за Вердиевия баритон вокални образци, пресъздадени от Людовик Тезие, подобен на хамелеон. Съвършени образци, издигащи го в ранг на полубог благодарение на магнетичната сила на гласа му“, четем във „Форум Опера“.
Записани са едни от най-известните арии от опери на Верди от „Трубадур“, „Бал с маски“, „Ернани“, „Силата на съдбата“, „Травиата“, „Риголето“, „Макбет“, „Набуко“, „Отело“, „Фалстаф“, а смъртта на Поза от „Дон Карлос“ е записана два пъти – на френски и на италиански.
Между два репетиционни периода, със съдействието на пианистката Мария Принц, Людовик Тезие прие да даде специално интервю. 

Вие сте един от най-успешните баритони и въпреки това едва сега издавате самостоятелен диск. Защо?

Баритонът е любимец на опероманите, защото изразява страстта, гнева, лукавството, низостта – ужасни неща. Особено при Верди това са необикновени герои, на които са подарени необикновени арии, но пък тези арии не са симпатични, не са „секси“, нито са сладникави, а по-скоро „мъжки“, което не е съвсем на мода днес. Ако щете, това не е репертоар, към който звукозаписните компании се обръщат директно, защото си е риск. Поначало днес да запишеш оперен диск си е риск. Говоря от финансова гледна точка. А и ако не си сигурен, че е репертоар, който ще намери своята публика, рискът се увеличава. Затова и компаниите се колебаят.

Възнамерявате ли да запишете и френски арии?

О, да! За френския баритон, подчертавам – френския, има великолепни арии! Да вземем дяволите при Офенбах или „Иродиада“. Велики роли! Или Атанаел от „Таис“, партия, която имах шанса да изпея неотдавна в Монте Карло. Ако познавате кариерата ми, сигурно ви е направило впечатление, че има твърде малко големи френски баритонови партии в моя актив. Защото този репертоар е много обширен! Така че, чакам. Едва сега посегнах към Атанаел, въпреки че вече съм изпял великите Вердиеви партии – Риголето, Граф ди Луна и други много трудни неща! Да, да, обожавам френския репертоар! Мелодиите са необикновени, езикът е прекрасен, а оркестрациите са винаги невероятни! Например в Атанаел попадаме в ар деко! Ако този първи диск намери своята публика и срещне известен успех, както, струва ми се, става във Франция, надявам се да подготвим проект за великата френска опера, за да го предложим на публиката от познавачи, но и на не толкова големите познавачи. Защото във френския репертоар ариите за баритон са по-лесни, отколкото при Верди, ще ми се да кажа по-мелодични. Тази музика е по-инстинктивна. Но мисля, че това може да убеди известна част от публиката да слуша, защото това е много красива музика.

Има ли роли, които са ви предложени, но поне за момента отлагате?

Да, много пъти ми се е случвало в кариерата. И толкова много пъти ги отказвах, че повече не се върнаха при мен. Преди време, може би десетина или петнайсет години, ми бяха предложили ролята на Йоан в „Саломе“, която е блестяща, но аз отказах и все още не приемам, защото тя ме отвежда в територии на гласа, които пазя за по-нататък.

А има ли роли, за които мечтаете?

О, много! Ама наистина страшно много! И веднага ви казвам, че няма да ги направя всичките, защото дори и гласът ми да е подходящ, за да ги изпея, което е невъзможно, няма да имам време да ги науча и да ги изиграя.
Сега ще се впусна в големия Вагнеров репертоар във Виена. Надявам се да напредна много в него. Ако се приеме добре, ще продължа. Ако не се приеме добре, ще означава, че не е за мен, и това също няма да е голяма драма. Но аз обичам от цялото си сърце музиката на Вагнер, тя винаги ме е очаровала, затова много се радвам, че ще дебютирам с Амфортас в „Парсифал“ във Виена. Вече съм пял „Танхойзер“, но това е една смесена роля, не е съвсем…

По-скоро италианска…

Да, точно така. Не сме в обичайния Вагнер. Амфортас е кратка, но стопроцентова Вагнерова партия. Ще видим какво ще се получи, екипът е страхотен, а това е много мотивиращо.

На 9 години получавате плоча с увертюрите на Вагнер, които ви впечатляват. Оттогава ли датира любовта ви към Вагнер?

Да, напълно. Навремето стоях с часове залепен за слушалките и слушах, слушах, слушах, без да спра. Баща ми казваше: „Престанѝ вече с тази плоча. Накрая така ще се изтърка, че ще можем да виждаме през нея“. Толкова я бях използвал! Тогава можех направо да издирижирам цялата плоча, ако познавах техниката! Наизуст знаех всяко влизане, всяко соло! За мен беше музикален свят! И говоря само за увертюрите! Феноменален музикален свят! И с детското си въображение виждаш необикновени неща! Днес когато слушам Вагнер на запис или в зала, част от душата ми се вълнува, това ми принадлежи, то е част от мен.

В този момент ли решихте да станете оперен певец?

Не съм го решил аз. Никога не съм решавал аз. Последвах звездата си. Пеех, защото обичах да пея. Обичах да пея, още преди да стана оперен певец. Обичах да пея песни, арии, ей-така – заедно с плочите. И после за да усъвършенствам гласа си, но единствено заради себе си, а не за да стана професионален певец, работих с преподавател. И след това моите срещи решиха вместо мен. Защото когато срещнете някого, изпявате му нещо, а той ви казва: „Трябва да продължиш по този начин, трябва да те чуе еди-кой си“. Малко по малко започваш да се интересуваш по-сериозно… И казано на шега, един ден се събуждаш професионален оперен певец. При мен се получи почти така.

Организирате майсторски класове. Какви съвети давате на вашите млади колеги?

Съветвам ги много да слушат! И никога да не имитират гласа, а само фразирането. Особено в момента, когато има ограничения заради пандемията, не може да се работи, не можем да се събираме. Когато сте сам, започвате да слушате певец, който ви харесва, който ви докосва, вълнува, забравяте гласа му, защото не можете да имате същия глас, това няма как да се случи, но ако имате талант, ако работите много – можете да постигнете същото фразиране. Когато изучаваш фразата на някой голям певец, тялото ти инстинктивно започва да диша по същия начин, за да направи тази фраза. Ето тогава се откриват нещата. Аз самият винаги съм работил по този начин. А след това трябва много работа всеки ден. Да не се страхуват да пеят по няколко часа всеки ден. Особено когато човек е млад, тялото му е здраво. Трябва да се пее репертоар, който приляга на гласа, който му помага да се развива. Това не може да се получи с Верди. Верди не е композитор, с когото се развиваш. С него достигаш върха. Моцарт е подходящ. Трябва да се започне с Моцарт, с белканто. И някой ден, благодарение на сериозната работа, може да се мине към нещо друго, да го наречем, по-амбициозно. Освен това трябва много часове наред да се слушат великите. Днес разполагаме с изключителни извори в интернет. И вие, и аз, когато бяхме млади, трябваше да търсим плочи, записи, за да слушаме музика. А днес с едно кликване можете да слушате всеки, когото поискате. Но младите, за съжаление, не се възползват много от това. И винаги да се връщаме към старата школа. Никога не трябва да се забравя, че в старите записи от 20-те, 30-те години, дори и ако качеството не е задоволително, певците са били най-близко до композиторите, до традицията. Трябва да се слуша и да се имитира музиката, дикцията, фразата, но никога гласът.

Вашата първа роля е Дон Жуан в Люцерн. Много сложна роля, обикновено се пее от баси. Сам ли я избрахте или беше първото ви предложение?

Това е първата роля, която аз научих, без да знам, че ще я правя.

Бяхте готов за представлението?

Да, бях научил цялата опера! Тогава бях в школата към Парижката опера. Първия клавир, който си купих, беше на „Дон Жуан“. Все още си го пазя вкъщи. И имах много ясна цел някой ден да изпея тази партия. Тъй като имах доста гъвкав глас, много млад, но вече с цвят, това за мен не беше проблем, защото имах ниските тонове, имах и високите и пеенето ми беше естествено. Всичко се получи естествено. И когато десет години по-късно трябваше да изпея ролята, бях много по-разтревожен, защото едва тогава си дадох сметка колко е трудна тази партия! Но когато сте на двайсет години, нищо не ви се вижда трудно.

В биографията ви е отбелязано, че познавате руския език. Специално ли го учихте или покрай изпетите роли?

Моят руски не е необикновен, бих казал, но от друга страна, е Пушкинов, покрай „Евгений Онегин“ или „Царска годеница“, макар че тя не е от Пушкин. И от други баритонови партии. Но аз обожавам славянските езици! Обожавам руския! Смятам, че е необикновен език, защото позволява известна гъвкавост на гласа и помага след това да се пее на много други езици. Много добър за гърлото, за звучността. Знаете ли, намирам, че френският и славянските езици, както и френската и славянската душа са особени. И затова си подхождат. Имам афинитет към всичко славянско. Имам много добри приятели руснаци. А между другото, един от първите ми идоли в ранното детство, когато слушах плочи с опери, е Борис Христов. Той не е руснак, българин е, но аз обожавам точно този начин на пеене. Много образно, много театрално и той много ме впечатли, когато бях още съвсем малък. А преди няколко години, когато слушах Борис Христов в Мефистофел, където той е прекрасен, като се изключи френския, но тогава си казах, че това няма никакво значение, защото когато слушаш Борис Христов, веднага разбираш от каква националност е дяволът. Ами българин е! Защото това е той! Борис Христов е! Как си присвоява образа – това са великите артисти! Ролята става неговата. Това и фантастично! И смятам, че на Изток има невероятна артистична култура, изумителна, много налудничава, много цветна. При днешните певци, моите колеги, които аз много високо ценя. И както казахте, имал съм възможността да общувам с тях благодарение на езика на „Евгений Онегин“ или „Дама Пика“, или ролята на Грязной („Царска годеница“), която е изключителна, за мен всеки път е била вълнуващо преживяване.

Как се справяте с понякога налудничавите идеи на режисьорите? Случва ли се да ги оспорвате? Или просто ги приемате? Знаем, че днес режисьорите в операта са на върха.

Да, така е. Аз много рано си поставих граници, които може да изглеждат дребни или крехки спрямо това, което се случва днес, но за мен най-важната граница е, че каквато и да е режисьорската идея, тя не трябва да пречи на чуването на музиката. Понякога е много трудно да намериш тази граница, но аз винаги се опитвам да я намеря и да спася композитора. Това е моята професия. Професията ми не е просто да се кача на сцената и да пея пред вас. Професията ми е да ви накарам да чуете Верди, Моцарт, Вагнер или другите. И аз трябва да ги пазя, защото те са ми дали работа, те са ми донесли щастие, радост. Така че, аз трябва да им отвърна със същото и да ги пазя. Всичко останало, което прилича на порнография, не го приемам. Да го кажа накратко, това не ми е голям проблем. Много млад тренирах ръгби, а се знае, че ръгбистът разполага с тялото си без усилие. Но когато сме на сцената, всичката тази, простете ми грубата дума, простотия, пречи на слушането. И не трябва да се толерира. Винаги съм се старал да правя всичко, което зависи от мен, макар че понякога се чувстваш въвлечен, а по-късно си казваш: „Не биваше да го правя“. Но наистина много се старая да внимавам за това, защото е изключително важно.

Преди една година, когато започна пандемията от COVID-19, заедно с вашия приятел Йонас Кауфман реагирахте с призив към Европа да спаси „най-красивото наследство на собствената си цивилизация – изкуството“. Много хора научиха за тази инициатива, а вие самите получихте ли отговори от правителствата? Тази петиция доведе ли до нещо положително?

Със сигурност, защото за да се построи една стена или сграда, всеки камък е важен. Така че, този призив беше камък, а не самата стена. Мисля, че имаше доста важен отклик. Франция, която в началото далеч не беше начело на държавите – защитници на изкуството, към момента е направила може би най-много за своите артисти и дори за чуждестранните артисти, които имаха договори тук. Франция е стара държава, за съжаление, изгубила доста от миналата си слава и величие. В случая не можем да говорим за величие. И все пак имаше нещо като опит да бъде спасена културата във Франция. Боя се, че в съседните страни в Европа не се получи същото, а да не говорим пък за англосаксонските държави, където си беше истински погром. Извън Европа не мога да ви кажа, не съм получил отговор. Но всъщност ние с Йонас се обърнахме с идеята да ни чуят европейците. Да ги накараме да разберат, че, както се казва – това, че църквата сега е в центъра на селото, не означава, че тя во веки веков ще остане там. Трябва в някакъв момент да се погрижим за това, което имаме, което сме наследили, за да можем да го предадем нататък. То не ни принадлежи, но ние сме отговорни за него. Това беше смисълът на призива, който отправих чрез пресата във Франция – вестник „Фигарò“ публикува писмото ми към президента на Франция, в което му казвах, че като избран за пръв гражданин на Франция е отговорен за продължаване на политиката на краля слънце Луи XIV. Нищо повече от това. Луи XIV всъщност е в основата на меценатството от страна на държавата. Смятам, че ако никой друг не вдигне този факел, ние сме тези, които трябва да го направим. Това е гордост! Има тип гордост, която не си е на мястото. Но тази си е точно на мястото. И парите, които бяха предоставени, за да се спаси културата във Франция, не са някакви фиктивни пари, а са истински. Но това не е всичко. Трябва много бързо да започнем отново, защото за съжаление Франция не е много богата. Далеч не е. Но пък жестът беше направен и хората днес се борят, защото разбраха нещо, което трябваше да разберем доста по-рано. Че тази ситуация е смъртоносна и че вече не става дума да се изчаква, само да говорим. Трябва да бъдем активни, иначе няма да можем да продължим нататък, когато всичко отново бъде отворено. Това беше смисълът на този призив и мисля, че днес си остава напълно основателен.

Правили сте концерти с Мария Принц. Гледах един от тях. Смятате ли да продължите сътрудничеството с нея?

О, да, разбира се! Имаме намерение да запишем диск може би с руски песни. Мария е личност, която аз много обичам, освен че е прекрасна артистка. Гениална пианистка. За мен е особено важно да работя с хора, които обичам. Когато работите в тандем с пианист, вие сте в дълбока близост и трябва да има любов, дълбоко чувство един към друг. Вярвам, че обичта, която храня към Мария, е взаимна. И разбира се, да работя с пианист от класата на Мария е огромен шанс.

Обичате камерната музика…

Обожавам я! Това е друг начин да изразиш душата си. Тя не се изразява само с операта. Също и с мелодиите, с песните. Така навлизаме в по-нежни, по-фини неща. По-прозрачни. Това също е много затрогващо.

Пели сте с български певци. Има ли между тях някой, който ви е впечатлил особено?

Малко съм пял с български певци. Много съм слушал, но малко съм пял. С Веселина Кацарова – тя е една прекрасна певица! Чудесна жена! Опитвам се да се сетя…

Може би с Красимира Стоянова?

Ама разбира се! Колко странно, ето, нещо е под носа ти, а не го виждаш! Не съм имал шанса да пея много с Красимира. Не съм пял много, но много съм я слушал. В нейно лице имате една изключителна певица, според мен тя може би има най-добрата вокална техника на сцената днес. Странно е, когато пяхме, това беше дебютът ми като Валентин във „Фауст“, виждате ли колко късно започнах френските си роли… Тя пееше Маргарита и беше феноменална. Перфектна френска дикция, перфектно вокално майсторство. Ето това е страхотна класа!

И вие, и съпругата ви сте певци, децата ви ще продължат ли по вашия път?

О, не, съвсем не! Те ще имат истинска професия, както казваха старите хора. Казвам го на шега. Но нямат такива намерения. Мисля, че е трудно да бъдеш дете на певец, особено ако е утвърден и познат. Най-малкият ни син, Орелиен, преди няколко години казваше: „Сцената, музиката са за мама и тати. Аз ще правя друго“. Това е много мъдро. Беше шест или седем години, когато го каза.

Людовик Тезие е роден през 1968 г. в Марсилия. Първо работи с Клодин Дюпра. Отива при нея и ѝ представя три „леки“ арии – песента за цветето от „Кармен“, арията на Манрико от шеста картина на „Трубадур“ и Радамес от „Аида“. Убеден е, че е тенор. Тя с усмивка му казва, че е прекрасен баритон. Сценичният си дебют той прави в Женева, в операта „Бенвенуто Челини“ на Берлиоз през 1992 г. В следващите две години е в трупата на операта в Люцерн, където изпълнява заглавната партия в „Дон Жуан“ на Моцарт. През тези две години пее в осемдесет представления, тъй като е единственият баритон в театъра. Благодарение на Никола Жоел получава и първия си ангажимент във Франция – в Тулуза. Следват ангажименти в Лионската опера, където остава три години. Първата му роля там е Графът от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт. През 1998 г. печели втора награда на конкурса „Опералия“ заедно с Джойс ДиДонато. През 2006 и през 2013 г. е избиран за оперен артист на годината. В края на февруари тази години той откри 28-ото издание на наградите Victoires de la musique classique.
В репертоара му преобладават най-вече оперите на Верди, но освен това и руски партии. Не са много големите му френски партии, но е пял в доста френски опери – „Фауст“ на Гуно, „Кармен“ на Бизе, „Хамлет“ на Тома, „Манон“ и „Клеопатра“ на Масне, „Троянците“ на Берлиоз. В Лондон, Париж и Брюксел представя баритоновата версия на „Вертер“ на Масне. През 2010 г. възражда след шестдесетгодишна забрава операта „Чужденецът“ на Венсан Д`Енди. През 2014 г. в Париж представя партията на Мефистофел от „Проклятието на Фауст“ на Берлиоз. Последната роля от френската поредица е Атанаел от „Таис“ в Монте Карло. Тази година ще дебютира като Амфортас от „Парсифал“ на Вагнер във Виена.
Дискографията му е много разнообразна– „Пиратът“ на Белини, „Линда ди Шамуни“, „Лучия ди Ламермур“ на Доницети, „Аида“ на Верди, „Евгений Онегин“ на Чайковски, „Алчеста“ на Глук, „Кармина бурана“ на Орф, „Немски реквием“ на Брамс и др.
От 2011 г. Людовик Тезие е кавалер на Ордена за изкуства и литература.

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display