Разликата между България и страните от Вишеградската група е, че там се появяват много по-рано леви алтернативи на бившите комунистически партии. У нас има тотална доминация на БСП в лявото пространство. Това оставя възможности за състезание на новите формации единствено в спектъра център-дясно.

С Емилия Занкина разговаря Димитрина Чернева

Кои са основните разлики между България и страните от т. нар. Вишеградска група – Полша, Чехия и Унгария, – които маркират отликите в развитието на тези държави след падането на комунистическия режим и различното им ниво на интегрираност в европейските структури днес?

По време на Студената война тези страни са разглеждани по-скоро като едно цяло в политическо, икономическо и културно отношение. Разликите между тях започват да се анализират по-задълбочено след падането на Берлинската стена през 1989 г. Днес изследователите на региона по-скоро наблягат на това колко различни са те. Същевременно обаче трябва да имаме предвид общото им минало. Днес, повече от 20 години след падането на комунистическия режим, ние виждаме огромната разлика между държавите, които се присъединиха към Европейския съюз и тези, които все още не са. От друга страна значителни са и разликите между България и Румъния, присъединили се по-късно, и държавите от Вишеградската група. Като начало трябва да кажем, че имаме общо комунистическо минало. В същото време е важно да се подчертае, че тоталитарният режим имаше различно проявление във всяка една от тези страни. България беше най-довереният съюзник на Съветския съюз. Тук има едно буквално прилагане на съветския модел с тоталната колективизация и национализация. Същевременно политическата система следва йерархическия модел без ясно изразени вътрешни опозиции и реформаторски фракции. Докато в Полша, например, картината е съвсем различна – там колективизацията на земята никога не се случва и още от първите години на режима има реформаторско крило. Същото може да се каже и за Унгария. Самият комунистически елит и номенклатура са устроени много по-различно и като композиция, и като нагласи. Тоест, изхождайки от комунистическото минало, ние виждаме, че тези страни имат различен старт през 1989 г.

Изследователите винаги обозначават резултатите от първите демократични избори като ключов фактор за напредналостта на една страна. България и Румъния са страните, в които бившите комунистически партии – вече сменили името си, но носещи наследството и структурите на старите комунистически партии – задържат властта. В останалите държави това не се случва. В Чехословакия, където след 1968 г. започва период на нормализация, комунистическата партия и въобще лявото мислене, е тотално делегитимирано и съответно резултатите на първите избори са красноречиви – стартира стратегия за бърза приватизация, започва обръщане към Запада, отсъстват каквито и да е дебати срещу НАТО и ЕС, каквито се провеждат в България. В Полша нещата са малко по-умерени по отношение на трансформацията на елита – голяма част от бившия комунистически елит оцелява по някакъв начин и има своята политическа кариера и след промените. В Унгария също може да се говори за силен реформаторски блок в самата комунистическа партия, което позволява на немалка част от елита да присъства легитимно в политическите процеси след 1989 г.

Още в началото на промените част от бившите комунистически страни се дистанцират категорично от миналото си и се обръщат веднага към Запада, докато в България започва едно колебание накъде да се тръгне, което пък води да затваряне и зацикляне на вътрешните процеси. На политическо ниво липсва консенсус за генералната посока на страната. В Българи този консенсус се появява едва през 2001 г., когато Георги Първанов признава, че идеята за влизане в НАТО може би не е чак толкова лоша. Забелязваме също така, че в страните от Вишеградската група започват резки промени – например шоковата терапия на Балцерович. Тежката социална цена на такава политика неизменно води до backlash или остра реакция, която завърта спектъра в обратна посока и към 1993-1994 г. забелязваме вече едно връщане на левите партии, наследници на комунистическите партии в Унгария и в Полша. За разлика от България обаче тези леви партии са скъсали доста по-рязко с миналото си, а и самото им минало не е така еднозначно като миналото на БСП.

По какво се различават и по какво си приличат процесите на формиране на новите десни и леви партии в страните от Източна Европа след 1989 г.?

Трябва да кажа, че изначално тук има едно тотално объркване по отношение на това какво е ляво и какво е дясно.

В България или в цяла Източна Европа?

В цяла Източна Европа. Лявото се свързва с бившите комунистически партии.

Което пък означава, че то е компрометирано изначално.

Лявото е компрометирано и почти всичко ново, което се формира, е в спектъра на дясното. Разликата между България и страните от Вишеградската група е в това, че там се появяват много по-рано леви алтернативи на бившите мастодонти. У нас има тотално доминиране на БСП в лявото пространство. Съответно това оставя възможности за състезание единствено в спектъра център-дясно. Може да си лявоцентрист, дясноцентрист, десен, крайно десен, но не може да си ляв, защото левият електорат е превзет от БСП. В Чехия например се появява лява алтернатива (Чешката социалдемократическа партия), която не е наследник на бившите комунисти. В Унгария и Полша бившите комунисти претърпяват известна трансформация и участват в изборите заедно с други партньори. Тоест там лявото пространство е по-раздробено, което пък позволява на една нова партия да се състезава за вота на гражданите и дори да печели избори и да участва в коалиционни правителства. Тук това е невъзможно, тук левите гласове са завзети от БСП и коалициите, които се правят са в съвсем друга посока. Това е една съществена разлика. Пак казвам, неслучайно всички еднодневни партии, които се появиха и се появяват в България, са от център-ляво към дясно.

Тоест лявото пространство е така да се каже затворено, то е зазидано за политическата конкуренция?

Точно така. Другият проблем е свързан със значението на лявото и на дясното. Когато имаш леви алтернативи, както е в централно-европейските държави, е много вероятно лявата политика да се котира като нещо прогресивно, като възможност за промяна на статуквото. В България това е невъзможно – колкото и да говорим за социалната политика на БСП, ние знаем, че става дума за партията, която е била на власт до 1989 г. и че гласувайки за нея (поне в ранните години на прехода), гласуваме за статуквото. Така че всички, които имат леви убеждения, нямат друга опция, освен да гласуват за статуквото. Аз например съм с крайно леви убеждения и в САЩ гласувам вляво, но тук нямам тази възможност и затова гласувам вдясно. Затова първоначалният СДС привлече много хора, понеже под неговата шапка се бяха обединили различни партии и организации, което позволяваше по-раздробено позициониране в рамките на някакъв блок. Знаете, че лявото по принцип е символ на прогрес и промяна. Тук обаче лявото е символ на статуквото, а прогресът и промяната се свързват с дясното, поне такава е ситуацията в началото на прехода. Всичко това води до отчуждаване на голяма част от гласоподавателите, които си казват: „Какво става, ние изритахме комунистите, а сега нямаме здравеопазване, нямаме образование и т.н.“

Допълнителният проблем, с който се сблъскваме в България, е, че имаме лява партия, която провежда десни политики – например приемането на плоския данък. Това е нещо, което няма да направи нито една лява партия в Западна Европа, защото ще загуби избирателите си. В Полша също се наблюдаваха подобни процеси – левите да провеждат не толкова леви политики. Позитивното там е, че в процеса на присъединяване към ЕС и левите, и десните коалиции следваха една и съща логика на икономически промени и път към Европа.

Сходен ли е начинът, по който се формират новите десни партии и коалиции след падането на режима и роенете им по-късно? Какви са в това отношение разликите между България и страните от Вишеградската група?

Разликите са огромни, защото във всички държави от Средна и Централна Европа има силно дисидентство. Тоест там от самото начало има легитимни актьори. При нас начало е протестът в Русе през 1988 г. В Унгария тези процеси започват още през 1956 г., в Полша също, а и след това през 1981 г., в Чехословакия – през 1968 г. Става дума за хора с дълга дисидентска история, става дума за реални връзки със Запада и припознаване на това дисидентство на Запад. Като цяло дисидентството в България е много по-закъсняло, много по-немасово и слабо организирано и много по-идеологически дезориентирано. Когато Хавел става президент на Чехословакия, той не е имал рецепта какво да прави, но вече е имал зад гърба си Харта 77. Тоест там има някакъв идеологически консенсус по отношение на това какви сме, какво искаме, какви са нашите морални ценности. И вече като отидеш на избори с това минало, никой не може да ти каже: „Ама ти си бил член на бившата комунистическа партия, сътрудничил си на бившите служби“.

Лустрацията също води до едно много по-изчистено дясно. В тези държави има последователни лустрационни политики, тоест не само отваряне на досиетата, както е в България, но и предотвратяване на възможността бивши агенти на комунистическите служби да влизат в държавните структури. Бях правила едно изследване за 90-те години, в което се проследяват процентът и броят на разкритите хора с досиета – по партии и по години, – които са участвали в държавните структури. Естествено най-висок е броят на бившите ченгета в БСП. Процентно обаче най-много са агентите в ДПС, тъй като е по-малък броят на участниците от тази партия в държавните структури и защото в рамките на възродителния процес са били вербувани доста етнически турци. Ако направите такъв анализ за Полша, ще видите, че там цифрата е нула. Просто няма такива лица в държавните структури. Спомням си как представих този резултат на една специалистка от Полша по време на една конференция – тя беше шокирана и заяви, че за Полша е невъзможно да бъдат направени подобни таблици. Това означава, че дясното там има по-висока легитимност.

Що се отнася до политическото номадство, прегрупирането и фрагментирането – това го има навсякъде. Като цяло в сравнение със Западна Европа страните от Източна Европа имат доста по-нестабилни партийни системи, често прегрупиране на коалиционни партньори и преминаване от една група в друга, което отдавам на липсата на практика. Може да се каже, че в България това е още по-засилено в сравнение със страните от Централна Европа, където има едно по-изчистено дясно, едно не толкова узурпирано от бившите комунисти ляво и един по-силен консенсус за икономическата и външнополитическа ориентация на страните.

Как стоят нещата по отношение на национализма, екстремизма и популизма – също явления характерни не само за България, но и за страните от Централна и Източна Европа?

Както казах, в Източна Европа партийната система е доста по-слаба и нестабилна и винаги отворена за опортюнисти и политически предприемачи. Политическото предприемачество и опортюнизмът са много характерни за България, но ние виждаме това и в Унгария, виждаме го и в Словакия. Робърт Фико е не по-малко популист и не по-малко опортюнист. Това е може би норма за една слаба политическа система, която е в преход, и чиито елити са дискредитирани. Тоест говорим за политическа, икономическа и социална транзиция едновременно. В такава ситуация е много лесно да се провалиш и затова в Източна Европа има серия от протестни вотове – нещо, което беше прекъснато единствено в Полша с преизбирането на Доналд Туск. В България това все още не се е случвало. Имах съмнение, че може би ще се случи с ГЕРБ, но не стана така. Ние продължаваме да гласуваме не за, а срещу и това важи за повечето страни в Източна Европа.

Западна Европа също страда от популизъм, но неговите корени са различни – там има криза на политическите партии и най-вече на масовите партии, които имат все по-малко членове, поради което намалява и финансирането им от членски внос. Освен това сериозен фактор са новите медии и скъпите кампании, които се водят предимно в медиите. Всичко това води до увеличаване на неустановения електорат, който сменя предпочитанията си на различните избори. Има и разпад на традиционните различия, които определят партиите. Начинът, по който гласуваш днес, не е свързан с това дали си от селски или от градски район. Постиндустриализацията и постмодерното общество променят непрекъснато интересите и настроенията на гласоподавателите. Като цяло традиционните партии губят от това и така се отваря пространство за нови актьори, а тези актьори имат две опции – или да се състезават с някоя добре утвърдена партия с платформа, или да предприемат нещо радикално. Има и трета опция – да се включат в коалиция, както се случи в Германия с коалицията между социалдемократите, християндемократите и зелените. Смятам обаче, че това е опция, която ще виждаме все по-рядко.

Ако трябва да направя някакво разграничение между Източна и Западна Европа, ще кажа, че в единия случай има ерозия на традиционните партии и на способността им да привличат традиционните си гласове, а в другия случай въобще липсва утвърдена политическа система. Затова популизмът и екстремизмът в Западна Европа имат едно постоянно, но ограничено присъствие. В България има огромно пространство за опортюнизъм и популизъм и особено с гражданските протести започна едно отваряне на възможността за още по-сериозно експлоатиране на модела на лидерската партия, на партията без демократични механизми, на партията еднодневка. Изследователите на популизма и харизматичните лидери обикновено казват, че това са неща, които се износват бързо. Но ако на всички нови избори, се появяват по две-три нови лица с техните лидерски партии, това означава, че съществува тенденция, която пречи на стабилизирането на партийната система и на разумното гласуване. Подобен популизъм и политическа риторика замърсяват публичното пространство, те вдигат рязко очакванията на електората към управляващите и разочароват много бързо. Тук това беше много явно с появата на Симеон Сакскобургготски и НДСВ. Не можеш да обещаеш, че ще оправиш страната за 800 дни, след което просто да си тръгнеш от политическата сцена. Това води до все по-изнервени избиратели, които нямат търпение и искат все по-явни и бързи резултати. И дори да съществуват партии, които търсят последователна политика, особено в социалната сфера – нещо, което изисква изграждане с години – те не могат да си позволят това, тъй като няма да изкарат четиригодишния си мандат. И накрая се стига до все по-голямо скъсяване на хоризонта, до строеж на мостове и асфалтиране на улични дупки.

По време на мандата на ГЕРБ казахте, че управление, което е базирано на харизма, никога не е дълговечно, тъй като в един момент започваме да се нуждаем от реални факти и резултати. Управлението на БСП и ДПС най-малко може да бъде определено като харизматично, което не означава, че можем да говорим за реални факти и резултати. Възможно ли е обаче то да се окаже по-дълговечно от правителството на ГЕРБ и да изкара целия си мандат?

Това, че някоя партия не залага на харизматичен лидер, не означава, че непременно ще постигне резултати. Ако една партия разчита основно на харизма без това да е подплатено с някаква реална платформа и последователна политика, това рано или късно води до разочарование. Преди да приключи мандатът на ГЕРБ казах, че очаквам на следващите избори единствената алтернатива да е вляво. И това бе наистина така, единствено БСП се оказа някаква алтернатива. Просто не виждах шанс партиите вдясно да се прегрупират като алтернатива на ГЕРБ. Другото, което виждаме, е, че БСП е в паника и разпад. Това за БСП е казвано много пъти, но те имат доста стройни редици и успяват винаги да се консолидират. С това правителство те се опитаха да заложат на експертност, опитаха се да излязат от собственото си аз и да предложат нови лица, което се оказа пълен провал.

Опит за размиване на политическата отговорност?

Да, може да се тълкува и по този начин, може да се тълкува и като опит за печелене на допълнителни гласове сред хората, които не биха гласували за БСП, но не искат да гласуват и за ГЕРБ. Има размиване на политическата отговорност, има дистанциране – хем това е нашето правителство, хем пък не е нашето правителство, защото премиерът не е от нашите, това е едно експертно правителство. Целият скандал с Делян Пеевски дойде точно оттам, че в крайна сметка има някакво партийно тяло, което дава насоки за това какво да се прави.

Последната инициатива на АБВ, която ако си спомняте стартира още през 2011 г. във връзка с края на мандата на Георги Първанов като президент и следваше тази логика на политическо предприемачество, е доста учудваща. Много се забавлявах тези дни с едно интервю на Ивайло Калфин, в което той повтаря, че АБВ не е партия, че нейните представители не са против БСП и че макар да не са партия, те ще участват в европейските избори като отделен политически субект, а с кого ще се коалират щяло да се види по-нататък. Но след като се прави някаква формация с политическа програма, след като нейните членове имат желание да влязат в управлението или поне да вкарат депутати в Европейския парламент, значи това е политическа формация. А ти ако искаш я наричай гражданска, ако искаш я наричай формация на алтернативата, на новите идеи, така или иначе ти търсиш политическа власт. В политиката това се нарича политическа формация. Да, тези формации могат да имат различни структури и стратегии, но Калфин така и не можа да отговори каква всъщност е тази формация, след като не е партия.

Това е проблем и на протестиращите – налице е крайно разочарование от всички партии и елити и търсене на някакъв нов модел, който обаче не е виждан никъде по света. Там където няма многопартийна система, има диктатори. Много бих се радвала ако ние тук в България успеем да измислим някакъв нов, алтернативен, трети модел, но не ми се вярва. И тази разнопосочност на исканията на ранобудните студенти – ние не сме с тази партия, не сме с онази партия. Щом протестираш ти трябва да имаш политически искания, трябва да се позиционираш някъде. Използването на тази риторика според мен прави много лоша услуга на електората, защото когато дойде време за изборите през месец май – дали само за евродепутати или и за народни представители – избирателите ще са се наслушали на приказки, заклеймяващи партиите и възхваляващи гражданската инициатива. Но в крайна сметка какво ще направят самите протестиращи, нали трябва да подадат гласа си за някого, нали трябва да отбележат някой в бюлетината, а този някой трябва да е регистриран като политическа формация.

Не е ли това обаче една обща тенденция, какви са тук приликите със световните протестни движения – липса на лидери, липса на политическо припознаване?

Като цяло има дистанциране от политическите партии, има доста силно протестно движение срещу строгата финансова политика. Социална Европа умря. Това е реалността. Тези, които са имали късмета да получат солидни пенсии за дълго време, живеят в миналото. Нашето поколение и поколението на нашите деца няма да получат такива пенсии и няма да могат да разчитат на тази социална Европа. И тези протести заради умиращата социална система, заради кризата и разпада на традиционните идеологически разделения, по силата на които се формират партиите – те не доведоха никъде до нещо конструктивно и истински ново.

Може ли в такъв случай да се говори за провал на протестните движения в глобален мащаб?

„Окупирай Уолстрийт“ е със сигурност провал. Приносът на „Окупирай Уолстрийт“ за промяната на политическия процес се свежда до използването на социалните мрежи за мобилизиране. Това е нещо реално. Арабската пролет ни показа как тази реалност може да сваля диктатори. Дали е било само това или и нежеланието на Западна Европа и САЩ да продължават да поддържат тези диктатори, но ние виждаме един двупосочен процес на политическо участие, в който обикновените хора не са само зрители на някаква политическа реклама, на някакъв политически дебат. Въвличайки хората, социалните мрежи превърнаха политиката в двупосочна улица.

Как бихте определили българския протест от юни насам – също ли е провал? Наскоро чух оценката на външен наблюдател, според когото в българския протест отсъства социалната солидарност на „Окупирай Уолстрийт“.

Българският протест много се гордее с това, че е красив. Гордее се със своите красиви хора и техните деца, които си играят. Гордее се с това, че е един креативен протест. Има проблем с това залитане по красотата и твърде слабата ангажираност с това кои сме ние и какво точно искаме. Поне така беше в началото. Разбира се, имаше едно конкретно искане – искането за оставка на правителството. За мен е шокиращо как е възможно едно правителство в демократична държава да не си подаде оставката след толкова месеци на протести. Те би трябвало да сторят това дори само от чувство за приличие и морал. Парадокс е колко грациозно изглеждат в очите на европейците Бойко Борисов и ГЕРБ заради подадената оставка в началото на февруарските протести. Това беше една умна стъпка.

БСП и ДПС обаче са се хванали за кокала като на умиране. На тях им е ясно, че при едни следващи избори няма да получат същите резултати. И това тотално игнориране на темата за протестите и оставката! Това е срамно и от тази гледна точка протестиращите имат абсолютното право да стоят на улицата. Проблемът е, че исканията на протестиращите – като изключим искането за оставка – са твърде неясни и неформулирани. Добре, ще подадат оставка и какво следва после? Протестиращите казват: „Искаме повече млади хора, искаме повече граждани, не искаме тези партии“. Това какво е? Ако наистина управляващите си подадат оставката, което явно няма да направят, ще се случи същото, което стана през месец май миналата година, ако не и по-зле. Освен това съм много любопитна да разбера дали тези хора, които излязоха на улицата, гласуваха на последните избори и дали ще гласуват на следващите. Видяхме какво стана във Варна – първо искаха оставката на кмета, а след това никой не отиде да гласува.

Аз симпатизирам на протестите, това правителство трябва да си подаде оставката, защото огромна част от електората не може да го понася. Проблемът ми с летните протести и с протеста на ранобудните студенти е, че може би не е толкова важно да имаме красив протест, че няколко счупени глави може да са нещо много лошо, но са за предпочитане пред един красив протест, който няма формулирани алтернативи и не води до нищо. Студентите се събудиха на 135-тия ден от протеста и нарекоха себе си ранобудни. Та това е смешно. Наскоро правих проучване, според което абсолютно еднозначно всички (както по-възрастните, така и по-младите респонденти) са отвратени от елита, хората са тотално разочаровани както от левите, така и от десните партии. Но има само разочарование, енергията не е насочена на никъде. Кой ще е новият ни лидер – Бареков ли, той ли ще бъде новият Бойко Борисов, или новият Симеон Сакскобургготски. Безизходицата е огромна. Мисля, че в България не е имало толкова продължителна криза от времето на демократичните промени. Протестите през 1996 г. имаха ясни искания.

И все пак остава този позитив, за който вече говорихте – политиката като двупосочна улица, тази въвлеченост на хората в политическия процес.

Това е хубаво, да. Заради социалните мрежи или не, но виждаме едно активизиране на гражданите. Не говоря за гражданското общество, имайки предвид гражданските организации, а за хората, които излизат на улицата – това, което се нарича civic society, а не civil society. Има активизиране, има промяна в мисленето от гледна точка на това, че хората изискват отговори, че искат прозрачност. Това е много позитивно. Проблематичното е, че има също така опортюнизъм. Разбира се, при всички протести има хора и партии, които ги яхват и използват тяхната енергия за собствените си политически цели. Това е неизбежно, но част от протестиращите се виждат като утрешните политици. Протестират срещу политиците и срещу начина, по който протича политическия живот у нас, а в същото време се виждат като утрешните политици. Има някакво лицемерие, има опортюнизъм. Определено този протест ме кара да се чувствам некомфортно. Съзирам доста проблематични аспекти. Трудно ми е да кажа  сърдечно – това е едно истински позитивно събитие в нашия обществено-политически живот.

Може би стана това, че българите откриха силата на протестирането. На Запад това е нещо всекидневно и много здравословно. По този начин хората се чувстват свободни и въвлечени в управлението. При нас обаче сякаш има главозамайване от протестирането, което открихме относително наскоро. Приличаме на подрастващ юноша, който e разбрал, че може да се облича предизвикателно, че може нещо да върши сам. Това е хубаво, ако е част от израстването. Работата обаче е в това, че след февруарските протести всички тези граждански инициативи не доведоха до нищо. Нямам по-високи очаквания от този протест. Да, появи се Реформаторският блок, който може би ще канализира тази енергия, но не мисля, че всички протестиращи се идентифицират с Реформаторския блок.

Година преди падането на ГЕРБ и Борисов от власт заявихте, че БСП е единствената възможна опозиция на ГЕРБ. Сега как стоят нещата, пак ли по същия начин – ГЕРБ е единствената възможна опозиция на БСП и ДПС?

ГЕРБ е фактор. Това, че се оттеглиха от властта им направи доста добра услуга. Този ход беше доста добре замислен. Те са фактор вдясно и ще присъстват в политическия живот. Не мога да предвидя какви проценти ще спечелят, но определено няма да изчезнат. Според мене към днешна дата доста по-нереалистични представи и очаквания за това какво ще се случи на изборите има Реформаторският блок, както се случи всъщност и на предишните избори. За съжаление очакванията на тези формации, специално на ДСБ и СДС, винаги надвишават техните реални резултати. Това е един от трагичните моменти в българската политика – фактът, че десните партии, производни на СДС, никога не спряха да се дърлят помежду си и да се занимават предимно с дефиниране на собствената си дясност. И до ден днешен виждам същото. Може да постигнат по-висок процент, коалирайки се с Меглена Кунева, но в това също има популизъм. Самият факт, че Меглена Кунева и нейната партия излизат с един крайно популистки лозунг, наричайки се „България на гражданите“, тоест БГ, не е нещо по-различно от: „Аз ще ви спася за 800 дни“. Отново имаме залагане на лидерския модел  – тази партия е кръгла нула без Меглена Кунева и ще умре в момента, в който тя престане да бъде част от нея.

При ДСБ се стигна до някаква демократична смяна на лидерството, но от друга страна и те, и СДС продължават да демонстрират поведение на разсърдени любовници. Простете за аналогията, но тези формации продължават да се сърдят на някого или за нещо. Техните провали винаги са се дължали на някакво некоректно действие от страна на някой от техните партньори. Докога? Това поведение е инфантилно. Моите надежди за Реформаторския блок не са големи. Смятам, че те ще продължават да се занимават с определяне на това кой до каква степен е десен и със своите междуличностни драми – Надежда Нейнски, Мартин Димитров и пр.

А  БСП – от една страна там не за първи път се върви към някакво разцепление, от друга страна тази партия неведнъж е показвала изключителната си способност да се консолидира.

Бих заложила на това тяхно качество, на способността им да излизат от пепелта. Смятам, че тази способност е по-силна от разединенията, които текат вляво.

Има ли тази партия ресурс за реално и оздравително реформиране отвътре или и този път ще се консолидира с цел запазване на властта?

Проблемът в БСП и в лявото е Станишев. Затова се появява АБВ. Много хора в БСП са против лидерството на Станишев. От друга страна той беше добре легитимиран от европейските социалисти. Пред БСП в момента стои въпросът какво да правят с лидерството си. Този въпрос е сериозен и от неговото решаване ще зависи колко далеч отвъд твърдия си електорат могат да се разпрострат. Но каквото и да се случи, не трябва да забравяме, че тази партия има своя твърд електорат и своите структури. Дори да изберат тиквена глава за лидер, те пак ще съберат тези проценти. Все пак БСП не е Сергей Станишев, там има много интереси, има много кадри и при едни избори всичко това ще се мобилизира на локално ниво и ще даде съответните резултати. Съвсем не бих определила БСП като замираща алтернатива, защото видите ли правителството на Орешарски се е провалило и защото в момента там тече някакво разединение. Разединение сме виждали и преди. Остава въпросът как ще разрешат лидерския си проблем и вътрешно-партийните конфликти. Но този оптимизъм, това лесно отхвърляне на БСП като политическа сила, която замира, са безпочвени. Не съм техен гласоподавател и може би бих се радвала това да се случи, но то ми се струва нереалистично.

Емилия Занкина е преподавател по политически науки в Американския университет в България. Завършила е докторат по международни отношения в Питсбъргския университет и бакалавър със специалности политически науки и риторика. Занимава се с елитарна теория, популизъм, източна европеистика и др. Работила е като зам.-директор на Центъра за руски и източноевропейски науки към Питсбъргския унивестиет и като асистент редактор на научното списание East European Politics and Societies.