Начало Идеи Гледна точка Лятна буря
Гледна точка

Лятна буря

2283

Домързя го да си вземе чадъра от колата. Паркира, както правеше обичайно, по уличките извън очертанията на зелената зона, погледна оловното небе, стори му се укротено и се отказа да носи чадър.

Взе трамвая за няколко спирки, имаше да върши нещо в града, свърши го. И седна да изпие едно кафе в любимото си кафене на открито. Още тогава закапа, но слабо, той само си премести чашата и се скри под огромния чадър, изпи кафето, проведе няколко телефонни разговора. Пак погледна изпод чадъра, дъждът май се беше засилил, но му се стори, че ще успее да се добере до трамвайната спирка. Плати и тръгна по тротоара.

И изведнъж зашуртя отвред. Огледа се, съжали, че напусна кафенето. Най-близкото убежище беше един безистен по пътя му. Хлътна в него. Разчиташе на това, че пороят ще е краткотраен. Но отгоре, от небето, течеше ли течеше.

В дъното на безистена имаше някакво вътрешно дворче. От един олук там плющеше вода, която скоро се превърна в буйна река и заля уж сухата настилка на безистена. От едната страна на безистена имаше затворена врата с две стъпала отпред, сигурно зад нея беше стълбището на кооперацията. Той се принуди да се качи на първото. Запали цигара. Нямаше избор, трябваше да чака дъждът да спре.

Изведнъж от улицата в безистена влетя едно момиче. Беше цялото мокро, косата му се беше залепила за главата и висеше на пръчки край лицето му. То се огледа, преджапа течащата по настилката вода и с един скок също се приземи на стъпалото до него.

Стоеше на разстояние две педи и потръпваше като котка. Той погледна младата кожа на голото й рамо.
– Извинявайте – каза момичето.
– Ами да, като си забравяме чадърите… – изтърси мъжът. И веднага се усети, че това може да прозвучи като някаква глупава забележка. И мозъкът му веднага издаде заповед устата му да каже нещо умно, нещо много смешно и находчиво. Но устата не се подчини, а остана глупаво да мълчи.
Двайсет-трийсет сантиметра, такова беше разстоянието между тях. Беше присвил очи, сякаш гледаше право в слънцето.
– Сама съм си виновна. Хем си приготвих чадъра… И пак го забравих.
– Няма ли да ходите на море? – попита той и пак се ужаси от това, какви глупости пита.
– Няма. Трябва да работя.
– Какво работите?
– Всъщност, сега си търся работа.
За миг си помисли как веднага би я взел на работа, ако беше някой успешен ръководител на фирма. И щеше да я вижда всеки ден. Но той не беше.
– А майка ви, баща ви…?
И пак му се прищя да си удари един силен шамар. Откъде-накъде я питаше такива лични неща.
– Те работят в чужбина – каза момичето.
Искаше дъждът да не спира. Но тя надникна към улицата и каза:
– Май поспря. Чао. Аз изхвърчам.
И като преджапа със сандалите си рекичката, изчезна зад ъгъла.
Дъждът наистина вече спираше. И той скочи във водата, и с три големи скока излезе на тротоара. Огледа се. Момичето го нямаше, разбира се.
И преди да продължи към трамвайната спирка, стисна силно очи, за да запомни за по-дълго младата светлина, която му подари лятната буря.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора