Бихте ли отрекли, че в бита вещите не съществуват като „просто вещи”. В бита вещите ни са закодирани действия, пребиваващи екстериорно жестове.
Битовата вещ има двояко отношение с човека. Тя е едновременно негово alter ego, негова „трета ръка” , умноженост на тялото му в пространството на нещата, тя е една интензифицирана, умножена „самост”, и същевременно една „освободеност на „аза” от него самия – поетост на тялото ми, на усилията ми, на жестовете ми от други тела, форми, неща.
Ето защо светът на бита, действа едновременно като катализатор на „аза” (аз съм по-плътно при себе си, когато съм с вещите си у дома си) и като приспиване на „аза” (аз много по-малко се внимавам, само-чувствам, когато съм у дома си при вещите си). Когато съм „навън” – в „света”, аз повече или по-малко, но все пак, непрестанно и дори безсъзнателно, се следя. Езикът ни е точен – аз „се държа” когато съм в „света”. Сякаш самото ми наличестване там е мое действие – своеобразна само-ръкохватка. Обратно – „у дома” аз просто съществувам, аз съм по особен начин приспан, защото вещите ми са поели една огромна част от мен самия. Стените на къщата ми са поели вместо мен бремето да из-глеждат, да стоят пред очите на света, поели са от мен товара на „външността”.
В известен смисъл моят дом е моята външност.
И същевременно – у дома аз някак си нямам „външност”. Аз съм по-дълбоко вътре в себе си и по-малко, почти никак не съм наличен. Не може да не се забележи, че лицата на хората изглеждат различно у дома и навън. Онази маска, чрез която лицето усеща, че е гледано, пада у дома. Моята „гледана мимика” отпада и временно се „поема” от „мимиката” на интериора, от „мимиката” на фасадата на моя дом, от изградената „мимика” на всичко, с което съм се обкръжил. И обратно – на улицата, на гости, в чуждата страна – където хората обикновено смятат, че са максимално погълнати от „впечатленията”, от „нещата”, от „обектите”, от „събеседниците” – те, напротив, са в много по-голяма степен на дистанция от света – в много по-голяма степен са внимаващи в себе си. Защото там, в „света”, те са много повече в лицата си, там се усещат в дрехите си, там се усещат в гласа си, в походката си, в осанката си.
Но всичко казано сега означава, че битът – това е някаква своеобразна, почти несъзнавана от нас, „магия” – магия, с която спонтанно „омагьосваме” вещите, а с тях и самите себе си. С битовизирането, ние, без да забелязваме, отричаме всяка самостоятелност на вещите, сливаме и „потапяме” качествата им в експлоатацията им, спускаме някаква плътна завеса от „имена”, с които закриваме всички свойства и способности на предметите, които „не ни вършат работа”. И е забележително, че всяко разкъсване на завесата на бита – например, най-елементарното падане на вазата (която според магическото определение на битовото е показ-на-цветя, но никак не е „тежест” и „твърдост”) – се изживява спонтанно като нещо устрашително – почти като задействане на някаква зла сила. Да, вазата, която има най-естествена тежест и, следователно способност да пада към земята, сякаш извършва непривично злодеяние, ако падне в дома ни, вместо да си остане това, в което сме повярвали, че сме я превърнали – една рамка на символично жертвоприношение пред олтара на интимните ни чувства. Омагьосали веднъж вещта, превърнали я изцяло в наша идея – „ваза”, ние безсъзнателно сме й „отнели” едно вещно свойство, което би било „неловко” по отношение на битовостта. И когато тя – неочаквано – го прояви – от гледна точка на извършената върху й „магия” – тя постъпва непривично, почти чудесно. Умът ни я „притиска” там, където е „естественото” място на една „ваза” и ние вече свикваме да вярваме , че тя от само себе си, от собственото си определение стои там и да падне – това значи да постъпи „въпреки себе си”, да се „побърка”, да се измени, да „вампиряса”.
Знаменателно е, че според стихийната демонология, демон в дома става обикновено забравен в ъгъла предмет на домашния бит. Знаменателно е също, че характерно за вълшебните приказки въобще е „оживяването” на различни предмети – преди всичко от дома: метла, точилка, килимче, сандък. Не ни ли свидетелства това, тъй да се каже „от противното”, че дълбинното отношение към битовия свят изобщо, е отношение към един здраво държан с всичките ни сетива свят, към един здраво удържан в действията ни свят? Битът е свят-във-вниманието, особен, омагьосан свят, който ни служи тъкмо поради своята омагьосаност. „Развалянето на магията”, тоест отслабването на контрола, „изпускането” на вещите в самите тях, изпускането им от зрението, от ръко-хватката, от подредеността – тутакси става причина този свят да отпадне от рационалността , да „деградира” към своя демоничен облик, да възроди фундаменталния хаос на битието. Характерно е, че тъкмо системно „забравяният”, т. е. „изпуснатият” от вниманието и паметта, от вътрешното ни време предмет, има склонността да „вампирясва” в дома. Преставайки да бъде осъвременен с нас, преставайки да е жизнено съ-временен, той се връща в едно архаично безвремие, в което вече няма свой „ден”, своя „био-графия”, няма свое битово „име”, но затова пък има „себе си”, което значи – отвъдност, ирационалност и свирепа нищета. Характерно е също, че тъкмо системно поставяният в ъгъла – т. е. „изпусканият” от поле-зрението, от жизненото пространство предмет на бита, има склонността да „вампирясва”. Отвъд кръга на зрението и ръката, пространството на дома става чуждо, диво, безднено.
В бита ценностно-екзистенциален приоритет решително има фронталното – пред фланговото, периферното и загърбеното. Инфантилният страхов комплекс от дома има своя характерна и специфична топика. Страшни неща стават по преимущество в килера, складовото помещение, тъмните стаички въобще. И не просто тъмното е страшното в тях, а по-скоро – вещите в тъмното. Там те стоят без да са об-хванати от действие, сякаш вън от нашите дни, от нашия глас, от „имената” си. Но именно там в приказките най-естествено се крият „страшните същества”, там вещите си „проговарят” една на друга, там кроят тайни планове, там водят „обратния” си живот на живи същества, на други същества.
Вълшебната приказка и пронизващата я стихийна „домашна демонология” припомнят този страх, тъй като те осъществяват един анти-ракурс към бита. Там не-внимаваните, не-памет-уваните, за-гърбените от нас вещи в дома, естествено се „преобръщат” във внимаващи ни, следящи ни, дебнещи ни откъм гърба – тоест оживяват, а това значи – раз-битовизират се, вбитиевяват се. А с това престават да са „вещи”. Защото обратно на „порядъка” в бита, вместо да не им се признава само-стоятелност, вместо да се слива „качество” с „експлоатация” – в демонологията, напротив, се възпомня, че вещите „стоят”, че те имат качества, че те ни „гледат”, те ни „слушат”, те ни „търпят”. С това демонологията „патологизира” бита, размагьосва го като „бит” и с това го връща в истински демоничното, подлунно царство на чистото битие – в царството, в което няма илюзии и в което нашите ръце, нашите очи, нашите присъствия от века, или по-точно – от Адама, са забравени.