0
4162

Лятно време

На гара N времето е спряло. Мечо и Вълчо, двата помияра, по цял ден се изтягат върху напечените релси. Циганчетата ядат на поразия от черешите край релсите и от носовете им тече черешов сок. А старият стрелочник помоли в никакъв случай да не споменавам името му, нито името на гарата. И аз я нарекох гара N.

Гара N се намира на 60 километра от София. Откак стотици гари в България бяха превърнати в така наречените спирки, на гара N цари безмълвие. Длъжността началник гара е премахната. Апаратната, струваща над 1 милион лева, се обслужва от четирима стрелочници, дежурещи подред. Техните смени са по 12 часа. Гълъбовите им униформи са износени.

През гара N минават пет коловоза. Първи, трети, четвърти и пети коловоз са задръстени от ръждясали композиции. Във вагоните на тези композиции се гонят само паяците и циганчетата от близките бордеи. Може би наистина един ръждясал и спрял за вечни времена влак е идеалното място за игра.

Във всеки случай циганчетата постоянно притичват през празния втори коловоз, откъдето профучават няколко пъти на ден влаковете от подбалканската линия. Районът на гарата е тяхното царство. Черешовите дървета, растящи край железопътната линия, са техни. А релсите и медните проводници принадлежат на бащите им.

Пред гаровата постройка растат шест липи. Те скоро ще цъфнат. Мечо и Вълчо, двата помияра, по цял ден се изтягат върху напечените релси. Само два пъти на ден те стават от релсите – тогава, когато през гара N минават влакове. В тези минути стрелочникът, който изпълнява длъжността началник гара, застава на перона.

В правилника за вътрешния ред, закачен на стената на апаратната, пише: „ Дежурният трябва да е опрятен, с чиста риза, избръснат и изпълнен с достойнство”. Дежурният стрелочник, когото заварих на гара N, беше стар, небръснат, миришещ на пот и с блуждаещ поглед. Приличаше на човек, който страшно иска да удари сто грама, но не смее.

„Какво да кажа, момче – каза ми старият стрелочник, – БДЖ не е от вчера. Винаги ще има БДЖ. БДЖ е традиция.”

В апаратната мирише на прашни книжа. По стените висят табло за противопожарна наредба, правилник за вътрешния трудов ред, карта на железопътните линии в България, огледало, където можеш да се огледаш дали си избръснат, таблица за тарифните разстояния и т.н., и т.н.

В апаратната има още шише от уиски „Тичър’с”, пълно с вода, бюро, покрито с линолеум, аптечка със спирт, риванол и памук, транзистор ВЕФ-206, въпреки че е забранено да се слуша радио, будилник „Слава” и, разбира се, купища тефтери и инструкции.

Времето едва помръдва на гара N. Наоколо пасат крави. Отсреща е полето. Преди месец при стария стрелочник в апаратната влезли двама цигани и поискали бележка, че са стоварили релсите. „Какви релси? – попитал старият стрелочник. – Нарязахме едни релси оттука, но ни гепиха. И бате, полицията иска бележка, че сме ги върнали.”

Стрелочникът им обяснил къде да изсипят от камиона релсите и им дал бележка, че са ги върнали. В момента двуметровите парчета релси продължават да стоят изсипани в полето точно до пети коловоз. „Забраниха ни да палим нощем лампите – каза старият стрелочник. – Трябвало да свети само оная пред гарата. За икономии. А тука нощем, ако не свети, е такъв мрак, че може да ти бръкнат в очите и пак нищо да не видиш. Какви релси ще опазиш?”

Гаровата постройка е солидна сграда от тухли на два етажа. На първия етаж се намира стаята на началник гарата, сега заключена и задръстена със стари мебели, апаратната, чакалнята, банята и стаята за спане. На горния етаж живее едно циганско семейство. На един от прозорците на втория етаж се хили огромен Мики Маус. Изглежда така, сякаш е преял с череши. „Тичайте – чух изведнъж викове, както си бъбрехме със стария стрелочник. – Дават детско. Дивите лебеди!” И една мургава сюрия взе на абордаж спрелите за вечни времена вагони и се стрелна към втория етаж. Мечо и Вълчо повдигнаха за миг главите си и после пак ги отпуснаха върху напечените релси. Имаше още много време до следващия влак.

„Аз обичам работата си – каза старият стрелочник. – Но ми е тъжно, като човек ти казвам, когато виждам как всичко се руши. Виж постовете – разбиха ги!”

Когато си тръгвах от гара N, по ВЕФ-а програма „Хоризонт” пусна „Самър тайм” на Сачмо. „Обичам тази песен – каза старият стрелочник. – Знаеш ли как мисля, че е била създадена? От една въздишка. Цял ден си бачкал, каталясал си и вечер, по мрак, като се отпуснеш, можеш да отрониш най-много една въздишка. Тя, песента, така и започва – с въздишка. Чуй!”

И старият стрелочник запя заедно с Луис Армстронг.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияИдеята за замръзналото митологично време
Следваща статияДа изпееш любовта и мъката